Линк към оригинала във Фактор
Няма да губя време за дефнниции - само ще кажа, че авторитаризмът не е останал назад във времето на Леонид Брежнев и Тодор Живков. Той е в добро здраве и с огромни амбиции, но е обречен, не само и толкова защото е политически несъвместим с членството ни в ЕС и НАТО, но най-вече защото е неефективен до степен да се е превърнал в пречка на развитието, в собствен отрицател.
От тук нататък смяната му е неизбежна, като спорът може да бъде само колко бързо и колко радикално ще се развият процесите.
Особеност на всеки „съветски тип“ авторитарен модел е неговата
привидна устойчивост
Колкото не можете да си представите смяната на Путин в Русия, толково трудно е да си представите смяната на модела у нас. Нито има достатъчно ясна и силна опозиция, нито пък има непосредствен подтик и хоризонт, който да очертае естествената точка на пречупване на тенденциите.
Основната причина държавно-олигархичният модел да е обречен е неговата намаляваща обществена ефектичност и полезност дори за прослойки или групи, която са основни негови крепители и бенефициенти. С времето той неизбежно губи рефлексите си, престава да реагира гъвкаво на промени. Неизбежно стига до момент, в който се фосилизира, като настройва все по-големи групи от населението срещу себе си, които остават извън зоната на неговия комфорт. Нарушените социални баланси системно делегитимират управлението и управляващите. За това те неизбежно прибягват до все по-големи дози авторитаризъм, демагогия и медийна анестезия, които накрая произвеждат собствената им антитеза.
Това което ще срути режима на Путин и всеки друг авторитарен режим са крайните форми на групов егоизъм, които те въплъщават, екслузивният тип олигархичен капитализъм, който фокусира права и привилегии в малка социална група, изолирайки мнозинството.
Има редица „държавни“ олигарси около Путин, които са номинални собственици на огромни богатства. Контролираният от тях ресурс, обаче, придобит не в конкуренция и по пазарни начини и заслуги, а по волята на близостта към "клана" и към Вожда, вместо да подпомага, спъва възможностите Русия да остане конкурентна в глобалната среда. Това усилва центробежните тенденции както при елита, така и в страната.
Вместо генерираните богатства да се трансформират в потребление и ресурс на развитие, като се управляват на корпоративно равнище, те се извземат или пленяват от държавата, за да бъдат насочвани към проекти по усмотрение на Владетеля в Кремъл. За това и приватизацията става мръсна дума, а държавната собственост се реабилитира. Президентът постепенно се превръща в СЕО (главен изпълнителен директор, б.а.) на корпорацията Русия, във
върховен повелител на ресурсите на държавата
Огромни части от националното богатство изтичат „в канала“ заради икономически несъстоятелни инициативи, които отнемат възможността на други, по-можещи и по-нуждаещи се, да превърнат същите тези ресурси и потребление в източник на индивидуално и колективно благополучие. Системата на властовият вертикал на Путин неумоливо загнива под тежества на крайния си егоизъм и затвореност към промяна и иновации. Изолацията на най-добрия човешки капитал от управлението на държавата, на най-добрите световни практики и идеи възпроизвеждат единствено вериги на добавена бедност.
Държавните олигарси - политици и бизнесмени, като правило, са хора със скромни интелектуални и делови качества. Тяхното главно достойнство е, че владеят изкуството да бъдат близо до Тялото, да отразяват неговата „светлина“, да не застрашават с критическата си мисъл и не оспорват решенията и действията му.
Авторитарната власт и управление са последното убежище на провалени или корумпирани лидери, които с течение на времето губят основанията за своята контрол върху демократичните механизми в конкуренцията и битката за „сърцата и умовете“.
Това стои в основата на закодирания и неизбежен фалит на Путинския модел, реализиран по модела Решетников. Политици, съдебна власт и бизнес – заедно владеят ключовите лостове на властта, контрола върху финансовите ресурси и медиите, с които задушат алтернативите и конкуренцията. Хората гласуват за статуквото най-вече поради страх от неизвестното, от репресии, както и непознаването на алтернативите.
Българската версия
на руския вертикал на властта има европейска фасада – всичко е гарнирано с много евроетикети и коректни за демокрация словосъчетания.
Опасното при директното копиране на модела от Русия в България е обстоятелството, че "се преливат" разточителство, корупция и непотизъм от оригинала, преливат се и „руски“ ценности, които са дълбоко чужди на българската народопсихология. За този ценностен сблъсък говори Достоевски, когато описва завистта на руските войници при освобождението на поробената от отоманците България. Този вопъл на разочарованите освободители казва много: "Ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя... и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия... ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, гледат ни накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”
Агресивността, високомерието и погледът към „чуждото“ винаги са били лепило на руската имперска политика в продължение на векове. Антизападният крен е бил неин неизменен знаменател, подхранван от също толкова неизменен конфликт между завистта към постиженията към Запада и отказът да се приемат неговите ценности. Обратно, у нас, българското Възраждане е имало за постоянен свой ориентир идеите на Просвещението, на техническите революция, на водещите бизнес и управленски практики на Запад. За това и днес „гледаме криво“ на съвременните опити чрез Путиновия модел
да ни "освободят" от евроатлантическото „робство“,
което съществува само в руските медии и представите на крайните руски националисти.
Руският екстензивен модел пренесен върху България като страна членка на ЕС, стои като чуждо тяло, като пришит и непоносим имплант. Както и в Родината си, така и у нас, той залага на иррационалната кремлинофилия, която предполага блокиране на всеки опит да развиваме конкуренция и алтернативи в сферите на износ и зависимост от Русия, включително при добива, преработката и търговията с нефт, нефтени деривати и газ.
Всеки български успех по пътя към пълноценната евроатлантическа интеграция, означава откъсване от влиянието на Кремъл, респективно силно ограничаване на възможностите му за извличане на финансови ползи и имперски ренти. За това лансираха проекта Решетников, който предполага "пленяване" на българската политически система през прокуратура, специалните служби и държавната олигархия, както и дискредитация, отстраняване и лишаване от ресурси на прозападния елит.
Планът на Решетников се самофинансира, той не предполага толкова пряк трансфер на парични потоци от Русия към България, колкото самообслужване през парите, които се генерират в страната от корупция през злоупотреба с монополно положение /само при горивата са близо 1 милиард лева/, обществени поръчки и най-вече при преразпределение на ресурси през бюджета.
Отделните по-малки партии губят самостоятелното си значение, ако нямат достъп до държавни субсидии и дял в преразпределителението. Точно както партиите в Русия нямат основно значение като центрове на власт и влияние, така и у нас те постепенно губят самостоятелната си тежест и започват да функционират като част от транспартийни и трансинституционални мрежи, обслужващи властовия модел.
Моделът на авторитарната държава, отдавна е стигнал своите граници на самоотрицание, там където и най-добре финансирания пиар и тоталната пропаганда са безсилни да решат два основни въпроси - за липсата са социални баланси и справедливост, както и за субоптималните темпове на развитие.
Относително високият икономически растеж през 2017 година в България – около 4 % ръст при БВП, генерира нарастващо богатство и ресурси на развитието, които при други условия биха били достатъчни за балансиран и устойчив тип развитие. Корупцията и собствените разходи по поддържане на авторитарния модел, изяждат значителната част от новосъздадените ресурси, които отиват за потребление, а не за инвестиции и капиталообразуване. Те изтичат по веригата на управление, маргинализирайки и отчуждавайки все по-големи групи от обществото.
Така уж високи темпове на растеж, не водят до догонване на другите страни от ЕС, а само фиксират статута на страната на най-бедна, най-изостанала държава в Съюза. Това не е просто констатация, а депресираща оценка за провал на политическия елит при решаване на ключови проблеми, включително оцеляването като нация при тази демографска катастрофа, както и при връщането на България на позициите, които тя е заемала преди „освобождението“.
Не се заблуждавайте - спадът в нетния баланс на миграцията от България се дължи само на невъзможността да се поддържат предишните изходящи нива и на изтощаване на емигрантския потенциал. Отдавна потънахме под критичният минимум, при който може да се реализира елементарно икономическо и социално възпроизводство в по-голямата част от регионите на страната. Няма инвестиции, няма предприемачи, няма управленци и политики, няма работна ръка.
Освен изходящата миграция и липсата на насрещна работоспособна имиграция, имаме огромен брой неактивно и нарастващ брой население, което зависи от сива икономика и механизмите на социалната защита. Те пък гълтат все по-голяма част от новосъздаденото богатство на нацията, което отива в потребление, стимулиращо вноса, но не в инвестиции в нова локална добавена стойност.
Внесеният модел и очертаващият се българския аналог на кремълския вертикал на властта узурпира възможности и перспективи на младото поколение - ако искаш известност и богатство е почти задължително да вземеш асансьорите на властта, а не да поемеш по пътя на личната инициатива, риска и битките на пазарната конкуренция. Вместо пионерски и предприемачески дух, изграждане на професионална и социална конкурентноспособност, за младите хора е много по-лесно да се присъединят към мрежите за власт и влияние.
По "трудния" път, шансовете определено не са равни, още по-малко високи, както по отношение достъп до възможности, до кредити, поръчки, субсидии, включително по европрограми.
Така се пленяват и държат в подчинение
интелект и квалификация, медии, партии, общество
Средства на европейските данъкоплатци купуват влияние и поддържат модел, който обслужва руски интереси.
За това няма да прочетете в докладите на Европейската комисия, защото не е политкоректно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар