Сп. Мениджър: Унгария, Хърватска, Турция, Румъния, Гърция, България газови хъбове – плюсовете на съвпадащи амбиции

Вече престанах да следя новините в частта заявления на страните от региона да играят ключова роля в новия Енергиен Съюз на ЕС, в това число като се самоопределят като газов хъб. Турция и Гърция отдавна направиха заявки. Досието и основанията изглеждат солидни. Румъния също има най-сериозни основания за подобни претенции, защото на нейна територия е направен първия нефтен сондаж в света и на практика в Европа едва ли има друга страна с по-дълга и богата история в тази област. Има нарастващи основания да твърди, че е фактор на енергийната сигурност защото вече има положителен газов баланс от тази година, като най-значителните новооткрити находища в целия регион са в Румъния. Това разбира се е функция и на проактивната политика на румънското правителство, което не позволява на външни интереси да се препятстват проучването и добива на нефт и газ.

Унгарците пък залагат на голямото си потребление и на значителните си газохранилища, макар, че в тази сфера никой не е по-голям от Украйна. В този хор от претенции се откроява и Хърватска, която макар и с неголямо потребление – 1.5 милиарда кубически метра реализира доста амбициозна програма за проучване в блокове в нейната акватория. В допълнение е най-значителния като капацитет проект за терминал за внос на втечнен природен газ в Крк в региона. Как да не се съгласиш, че Хърватска има основания след като предвижда добивания и търгуван газ през Хърватска да се увеличи над десет пъти.

От Албания също има новини за предстояща поредна приватизация на нефтената им компания, като „примамката“ за инвеститорите са основно правата върху блокове в акваторията на страната. Швейцарското правителство отпусна няколко милиона долара за развитие на газовия пазар в страната, защото при сегашното равнище той не може да поеме прогнозирания милиард кубически метра количества азерски газ през ТАП. Няма разпределителна мрежа, няма потребители.

В същност съперничеството между страните в региона не изключва доминанта на сътрудничеството, защото всички страни са взаимно свързани и взаимно зависими. Всички са свърхважни, но не са незаобиколим фактор, дори Турция. Всяка една от тях има основание да претендира, че може да е газов хъб, но нито една не може да реализира този статут и да осигури конкурентни цени за своите потребители /защото на това равнище се решава кой печели надпреварата/ без съдействието и подкрепата на своите съседи. Интеграцията на газовия пазар в региона не е по силите на националните компании, а външните все още срамежливо пристъпват поради регулаторни неуредици. Почти всяка страна има неопознат и неизползван капацитет в сферата в сферата на проучването, добива, съхранението  и търговията на природен газ, но по-голяма част от възможностите за усилване на транзитни позици са производни на случващото се у съседа. Колкото и абсурдно на пръв поглед да звучи, тезите за всяка една страна като хъб не са взаимноизключващи се, а взаимно предполагащи се.

Разбира се, не всички могат да бъдат газови хъбове, особено физически. Нито всяка претенция за газов хъб ще се реализира в частта търговска платформа и ценови репер. В тясното разбиране на понятието хъб – разпределителен център на газови потоци от текущия монополист  Газпром с идеята за приходите от транзитни такси – не може да се реализира. С един кон състезание не става. В същност възможностите на всяка страна да привлече към себе си по-висок от нормално полагащия се дял от транзитни приходи се определя не толкова от капацитета на преносната инфраструктурата, а от свързаността /колко и какви интерконектори, изходни и входни точки има/, какви капацитети за газосъхранение има за да позволи игра със сезонните вариации в цената на природния газ, колко е либерализиран пазара, доколко регулацията позволява свободен транзит на нови количества от нови сериозни играчи и разбира се какво потребление има – собствено и в страните, с които интеконекторите свързат.

Темата е дълга и доста обемна – но тъй като няма особен шанс България рязко и значимо да увеличи собственото си потребление, нашите основни шансове са в сферата на местния добив, /който се срина до 4% благодарение на системните усилия за препятстване на проучването и добива/, в предоставянето на транзитни услуги и услуги по газосъхранение. Това може да провокира достатъчна газова ликвидност в нашата мрежа, да отвори нови капацитети чрез повишаване на преносния капацитет в „тесните места“ и допълнителни компесорни мощности, които могат да генерират излишъци, годни за трансгранична търговия. Основните надежди се свързват с възможността да отворим системата за външни играчи /темата за Булгаргаз и неговата стратегия в условията на либерализиран пазар е отделна/, да реализираме множество входно изходни точки с пазарите на граничните държави и от в региона. В момента транзитираме около 15 милиарда кубически метра природен газ по договорите с Газпром. Дори Газпром да реши да пренасочи тези количества директно през Турция имаме достатъчно възможности за компенсаторни действия, които да неутрализират заплахата от загуби на приходи по транзита.

Транзитните ни тарифи са едни от най-ниските в региона, което крие достатъчно възможности за увеличаване на приходите при интегриране на регионалния преносен пазар. В хоризонт до 2020 година имаме потенциал допълнително да реализираме пренос за над 10 милиарда кубически метра – азерски и неруски газ, в това число от втечнен природен газ и местен добив. Разполагаме с възможности за разширяване на газохранилището в Чирен малко над милиард кубически метра. Имаме и други възможности за газосъхранение – над 2 милиарда кубически метра, което биха значително повишили привлекателността ни като транзитна страна, като осигурят по-висока динамика и по-значителни физическите обеми за трансгранична и вътрешна търговия. При това има достатъчно интерес у инвеститори и търговци тези действия да се предприемат без публичен ресурс.

Подобни прогнози не са нито оптимистични или песимистични, тъй като в значителна степен са самослучващи се на принпципа колкото повече, толкова повече  - ако действаме днес, ще имаме резултат утре, допълнителна инфраструктура води до по-високи обеми, което пък води до търсене на транзитни услуги и повече инфраструктура.

Едно е сигурно – трябва да либерализираме пазара на услуги по преноса, съхранението и търговията с природен газ, защото при сегашната ситуация освен Газпром други компании трудно могат да реализират транзит и търговия. Няма как да се превърнем в разпределителен център на газовите потоци в региона, ако другите не могат да използвата капацитетите на газопреносната ни мрежа и газосъхранението. Ако закъснеем в този процес, други ще реализират своите национални проекти, които не непременно ще отразяват нашия интерес. Първият печели.

Нужна е и активна политика спрямо случващото в нашите съседи, особено от гледна точка на стимулиране чрез съучастие или инвестиции да се реализират ключови проекти, които ще разширят търсенете на транзитни услуги през нашата страна. Твърдя, че има достатъчно инвестиции и интерес.

Тук можем да визираме терминал за ВПГ, реверсивни връзки, магистрални газопроводи и разширяване на проучването и добива на нефт и газ, които не се делят на конвенционален или неконвенционален, а на рискови и безопасни.

Офертата на Луврие - несръчен опит за посредничество

Вчера нямах възможност за по-обстоен коментар. Не вярвам, че този който направих има нужда от значителна промяна, но ето го с някои уточнения.

Първо, гледам на "офертата" На LIC33 като несериозна и неизгодна за държавата, незаслужаваща изобщо внимание. Във времето съм се нагледал на "посредници" - последното значимо нещо за което се сещам са индийците за АЕЦ "Белене". Това което ни предлагат е с наши пари да вземат активи срещу 900 милиона евро. Преди специалния надзор активите придобити чрез заеми от КТБ се оценяваха на над 2.5 милиарда евро. И това не е бизнес оценка по текущи и прогнозни парични потоци, която се очаква да бъде значително по-висока. Мога да се обзаложа, че с подходящата стратегия, държавата може да излезне с печалба от аферата КТБ, ако контролира и управлява процеса на несъстоятелността чрез синдиците и го изолира от апетитите на олигарсите. Звучи почти утопично, но е възможно.

Второ, с малко по-агресивно и проактивно поведение, със синхронни действия на всички по веригата държавата може да разследва и ефективно запорира, включително да наложи мораториум върху всякакви разпоредителни сделки с активи придобитите пряко или косвено чрез кредити от КТБ докато не се изясни въпросите на собствеността, на свързаността и отговорността на замесените лица, на произхода на парите и движението през офшорни сметки /там може да има и престъпления/ и чрез други механизми, които са ощетили държавата както в данъци и пропуснати ползи, така и по линия на предоставения ресурс през Фонда за гарантиране на влоговете. Но това касае ВСИЧКИ сделки, в това число и тези на Пеевски - Булгартабак и по-малките компании, Петрол, и тези в списъка Луврие. Това няма обаче как да стане с триковете на Искров за търговска, банкова и следствена тайна.  Странно защо той пак се появи отново след няколко месечно отсъствие, малко след появата на офертата Луврие за да разсее всякакви съмнение в своята съпричастност към случилото си в и покрай КТБ.От изявата му се разбра, че той е вероятно най-високо платения държавен служител със задължение да не поема никаква отговорност. Класика.

Парламентът разполага с много инструменти за да получи достъп до нужните документи, ако иска. Дори тогава когато са в различни режими на секретност. За следствената тайна е достатъчно разпореждане на прокуратурата. Ако главният прокурор откаже тогава Парламентът може да направи специална комисия с нарочни правомощия, за която апелирах, която да разследва действията на всички държавни институции във връзка с аферата КТБ. Да има разделение на властите, но по-голяма част от информацията е достъпна.

Трето, изобщо не става дума само за произхода на капиталите - в каквато посока правилно е реагирало правителството - т.е. тези 900 милиона, които Луврие и сие ни предлагат за да забравим случая. Става въпрос за разпоредителни сделки с активи срещу които има кредити, макар и през посредник. Това от една страна.

От друга - преди да се финализира сделките на Луврие по придобиване на посочените дялове в изброените предприятия - те се оформят или като предварителни или като договори под условие на последващо разрешение не само от КЗК, но и то ГД Конкуренция на ЕК /Виваком/. Ако не вярват да направят справка със сделката по придобиване на мажоритарния дял в гръцката ДЕСФА от Сокар и ветото на Комисията.

В допълнение почти всички изброени предприятия попадат в списъка "чуствителни за националната сигурност" и сделките просто могат да бъдат спрени без обяснение или обезщетение. Достатъчно е да се позоват на реално или потенциално нарушени интереси на националната сигурост или се обвържат с несъстоятелността на КТБ.

Двете предприятие от ВПК, както и телекомуникационния оператор, НУРТС и другите активи са толкова критични за националната сигурност, че ДАНС спокойно може да започне разследване за начина и мотивите, които стоят зад този опит за придобиване - т.е. като потенциално вражеско действие в условията на изострена и критично рискова външна ситуация. Господин Луврие изобщо да не си мисли, че някой му дължи нещо в случая.

Тъжната ми констатация, на която искам да обърна особено внимание, че българските олигарси - Пеевски, Василев и другите посегнали към активите, финансирани с кредити от КТБ -  достигнаха дъното на своята антинационално поведение. На тях изглежда не им пука за последствията от тази самоунищожителната битка помежду им, от сляпата взаимна омраза и готовността да постигнат "победа" независимо от цената. В този процес те нанасят смертелни удари и огромни щети на държавата. В същото време използват и ангажират чужди сили, пари и влияние във вътрешните си разборки, като разиграват съдбата на България на карта. Това е държавна измяна в чист вид.

Добре познавам механизмите на посредничеството с руски капитали за да потвърдя,  че тясната специализация на господин Луврие през последните 15-те години е именно в и покрай сделки почти изключително или преимуществено с руски капитали и руски олигарси. Няма смисъл изобщо да се коментират личните му политически пристрастия към операциите на Москва в Крим и Източна Украйна и връзките му с Малофеев, които той удобно забравя в моменти на "бизнес" прозрение.

Време е да дойде горския - Държавата.

Тя може да си върне контрола чрез синдиците върху процеса на попълване и опазване на масата на несъстоятелността и след това осребряването и.

Не вярвайте, че нещата са безвъзвратно загубени - защото предприятията са функциониращи, имат достатъчно добри пазарни и финансови позиции. Трябва просто да се гарантира на този или друг подходящ мениджмънт изолация от политическите рискове на средата. Държавата може и трябва да задейства всичките си лостове, като постави на място всеки самозабравил се олигарх.

За анализа на БНБ относно влиянието на ниските цени на суровия нефт върху икономиката и бюджета

Ако изнесеното в Капитал справедливо и достоверно отразява анализа на БНБ то има нужда от доуточнения. ( препоръчвам да прочетете сами анализа на БНБ, тъй като отразяването му в Капитал е спорно като акценти - http://www.facebook.com/l.php?u=http%3A%2F%2Fwww.bnb.bg%2Fbnbweb%2Fgroups%2Fpublic%2Fdocuments%2Fbnb_publication%2Fpub_ec_r_2014_04_bg.pdf&h=UAQE-UhtQ)
Работил съм през годините с техния аналитичен отдел, когато там беше професор Неновски и имах отлични впечатление.
В същност проблемът в изнесената във вестника информация, че е едностранна - касае отделни аспекти на влиянието на спадащите цени на петрола върху икономиката и бюджета, което по никакъв начин не дава основание на БНБ отдела да прави генералната констатации, че ефектът от спадащите цени върху бюджета ще бъде негативен. Ако такава констатанция изобщо е направена е непрофесионално. Да не говорим, че е задължително да се посочи хоризонта на изследването и заключенията - краткосрочен, средносрочен и дългосрочен.

Надявам се, че този "анализ" не излиза в момент, в който се зададоха доста въпроси относно цената на дизела - ерго с внушението, че ниските цени са негативен фактор. Имаме едни от най-високите цени на едро на дизела в ЕС, при едни от най-ниските акцизи, което означава, че компаниите по-горе по веригата трупат непазарни ползи. Затова е по редно - в такива времена - акцизът да се вдигне за сметка на другите компании, а не както у нас държавата да отстъпва от своето /по скоро нашето/ в името на конкретни корпоративни интереси. Така направиха в други страни от ЕС и всички сити - и бюджета пълен и хората доволни.

Потреблението на суров петрол и нефтени деривативи, при по-ниски цени расте, заедно с него растат и обемите на вноса и плащаниято по акцизите /те по принцип не се влияят от цената/ и се компенсира значителна част от ДДС ефекта - ако не и изцяло..

Второ, рязко се подобрява платежния и търговския баланс на страната, а това позволява спестените в рамките на икономиката средства да бъдат реинвестирани, респективно подобряват макроданъчния ефект. Това пък подобрява масата на облагаемата данъчна основа за други данъци и постъпления, както и поради отворено допълнително потребление.

БНБ поне нямат право да подминават тази част.

Трето, ако бяхме нефтен износител страна, тогава БНБ (така както е отразен в Капитал) можеше да твърди подобно нещо, но трябва да се има пред вид цялата верига на добавена стойност, а в нашия случай е без съмнение, че падащите цени на нефта и природния газ се отразяват ПОЗИТИВНО на българската икономика и респективно бюджета.

Да не говорим, че по ниските цени на нефт и природния газ, усилват както вътрешната, така и външна конкурентноспособност.

Запомнете тези цифри - България внасяше при $100/barrel суров нефт близо 4.6 милиона тона суров нефт, което прави изнесени $4.6 милиарда долара. При цена от $55 и приемане, че вносът ще се увеличи до 5 милиона тона годишно поради нараснало потребление при по-ниска цена, изнесения капитал за заплащане на вноса ще бъде $2.75 милиарда долара. Забележете, тъй като доларът поскъпна с близо 30% спрямо лева, това означава нетно спестяванията ще бъдат в размера на $1.3 милиарда долара. Ако добавим към това и спестяванията от внос на природен газ, които ще бъдат при всички случаи не по-малко от 200 милиона долара, то се получава нетен позитивен ефект от милиард и половина долара върху търговския и платежния баланс, този ресурс остава у потребителите на енергия за инвестиции и друго потребление, в това число за мултипликация на БВП.

Да, в номинално изражение значително по-ниски цени на суровия петрол свиват перспективата за ръст на БВП, и подхранват дефлационните тенденции в икономики с къса верига на добавената стойност. Но в страни в режим на адаптация и преструктуриране погледнато от макроравнище ефектът като цяло е позитивен защото подобрява структурата на икономическия растеж - реализира се с по-малко дълг и изнесен капитал и позволява да се инвестира в технологично обновление и диверсификация на пазари.

БНБ вероятно си мислят, че е добре да се отправи предупрежедение чрез обобщения от "птичи поглед".

Но БНБ е институция със спорна репутация в момента и всяко прибързано или небалансирано съждение вреди.

В същност анализът, за който става реч, беше работа на Агенцията по икономически анализи и прогнози, която не особено умно закрихме.

Сп. Мениджър: Маневри на петия етаж - активите на КТБ, Малофеев, Луврие

След отпадането и на последния проект по енергийния шлем се оформи огромна пропаст във финансовите потоци към симпатизиращите на Кремъл у нас. Всеки крупен проект с руско участие подлежи на контрол и санкция от Кремъл и това не е тайна. Покрай почти всеки един от тях съществува паралелно финансирани на свързани бизнеси, политически и медийни проекти.

Това още не означава, че всяка голяма руска иневстиция представлява заплаха за България. Не всички руски бизнесмени носят в раницата си имперския жезъл, мнозинството от тях оперират в рамките на ограниченията и възможностите, които режима на Путин им дава. На много от тях често им се налага да се ангажират с "политически" акции на Кремъл и на местни проруски сили. Харесва ли ни или не, това е парадигмата на успешния бизнес в Русия.

Тези, които виждат в разиграната схема около активите на КТБ с участието на белгийския руснак Луврие заплаха за националната сигурност обаче имат право. В същност явлението "Луврие" или западните посредници на руските олигарси не е новост. Твърде често и в миналото и сега, когато политически значими придобивания на западни активи не са по силите на руските олигарси, се ангажират посредници - западни банки, компании или отделни проруски бизнесмени, които извършват инвестициите и управляват процеса от тяхно име. Има добри комисионни, но всеки по веригата печели. Не е по различно с западните инвестиционни банки и западни инвеститори, които искат да останат на сянка.

У нас схемата не е по различна. За колко от стратегическите активи в страната можете да назовете крайния и истински собственик. Затова не се очудвайте, че броят на симпатизиращите на Кремъл за анексията на Крим и на военната интервенция в Източна Украйна западни бизнесмени не е малък и напоследък расте, паралелно с дължината на списъка на санкционирани политици и олигарски в Русия. При това става дума не само са западни бизнесмени, но и за западни политици. От времето на Коминтерна, Москва възпроизвежда подобни схеми за международна свързаност и канали за влияние. Не търсете друга причина за създаването на десния, а в същност неонацистки коминтерн в Русия, освен финансовата - много от политиците и лидерите имат сериозен финансов интерес.

Още по-значима става ролята на посредниците, когато трябва да се финансират  политически кампании в полза на Кремъл в условията на хибридна и информационна война, когато поставената цел на Кремъл е да ерозира Европейския съюз отвътре.

Не се очудвайте, че близкия до Путин и идеолога на неоимперския проект на Русия Дугин олигарх Константин Малофеев е замесен във финансиране на националистически партии и проекти за усилване на руското влияние зад граница. В случая той не използва толкова свои пари, колкото преразпределя средства, които се намират под контрола на Кремъл.

Не се изненадвайте, че неговото име се спряга и в схемата с активите на КТБ, които Пеевски не успя да "приватизира".  След като пресъхнаха каналите по линия на енергийните проекти за финансиране на българските политически кръгове, симпатизиращи на Кремъл, и след като олигарсите, които пряко разпределяха фондовете на Кремъл, се оказаха в санкционните списъци, на преден план като резервни канали на финансиране на близките до Москва политически кръгове излезнаха бизнес посредниците, като Луврие и неговите български аналози. Не мислете, че ако придобият Виваком за парите, които се посочва това ще бъде неизгоден бизнес. Напротив, но заедно с това, Луврие-Малофеев и сие ще се сдобият с легитимен канал за финасиране на близки до Москва политически кръгове. Така както го правиха до този момент чрез енергетиката и доставките на енергоресурси.

Ще бъде обаче грешка, ако вниманието се фокусира само върху схемата Малофеев-Луврие. Защото разграбването на активите на КТБ, срещу които стояха отпуснатите кредити, включва и други стратегически активи, на първо място Булгартабак, Петрол и още няколко по-малко видни компании, но със значителни парични потоци. Заемите са рефинансирани от други банки. Няма как тези кредити да бъдат рискови в КТБ, а да не бъдат такива, когато се рефинансират от други банки. Но затова незнайно защо се мълчи. Когато свързани лица превръщат вложения в кредити за себе си и умножават личното богаството на акционерите на КТБ е проблем, когато същата схема от години се практикува в други банки не е.

Единственият губещ в схемата е българската държава и ние като данъкоплатци, потребители и вложители. Защото имунна система и защита на общия ни базов лагер България се оказа силно компрометирана. Олигарсите са пленили способността на българските институции да дефинират и защитават държавния интерес, в резултат на което вместо да одържави банката и сложи ръка върху активите на КТБ те отиват в олигарсите, а ние оставаме със сметката. Най-лошото е, че в битките помежду си и когато източват държавата български олигарси - мнозина от тях "патриоти" от последна инстанция - използват заслона или предлагат услугите си на чужди играчи като Малофеев, руски банки и други държави.

КТБ, Виваком, Дунарит, НТУРС, Булгартабак, Петрол - всичко това са стратегически активи, ключови за националната сигурност, при това в условията на влощаваща се като риск външна среда. Винаги съм се изкушавал да предложа като метод на решение на нашите проблеми, методите, които Кремъл използва в аналогични случаи. Немислимо която и да е западна компания, да не говорим за българска, да придобие активи в руския военно-промишлен комплекс или в което и да е стратегическо предприятие. В момента под натиска на Кремъл западните компании са принудени да излизат от собственост в медии, телекомуникации, ключови стратегически сектори. Всички финансирани отвън или чрез местни руски комапнии с чуждестранно участие неправителствени организации се смятат за "чужди агенти" в Русия. Не смея да мисля, ако приложим кремълския аршин какво ще стане у нас. При всички случаи нямаше изобщо да има новини свързани с посредници като господин Луврие.

Но да минем от констатациите към действието. Това което трябва да направим е да предстанем да гледаме как олигарсите се облагодетелстват от активите на КТБ и да поставим интересите на държавата пред всички други. Като главен кредитор на КТБ тя има право да удовлетвори претенциите преди другите кредитори включително като придобие собственост върху по-голяма част от активите финансирани през банката. Това е основната задача на временните синдици, но заедно с това може да се използват и инструментите на разследващите органи и съда, тъй като почти във всички изброени по-горе случаи става дума за възможни и вероятни престъпления, свързани с незаконни операции. Международна разследваща компания може сериозно да подпомогне държавата ни в този процес.

Именно поради това още в началото на сагата КТБ бях препоръчал одържавяване на банката, за да може държавата поеме пълния контрол върху кредитите и активите, чието придобиване е фиансирано с тях.  Но затова ключово условие бе равната дистанцираност от борещите си олигарси и подкрепящите ги политици. А тук именно държавата и нейните институции се провалиха, защото именно прокуратурата и БНБ бяха използани от едната страна за атаката срещу банката и за последвалите опити за разграбване на активите. Не беше трудно да се досетим, че след като му бяха отнети по тази схема Булгартабак и Петрол, Цветан Василев обърна гръб на неспасяемата банка и потърси начин да спаси активите си.

Затова и сега пледирам за агресивност от страна на държавата спрямо участващите в разграбването на активите на банката олигарски, като ги постави всички на своето място - повтарям всички без изключение. Ако трябва някой да придобива активите като Виваком, Дунарит, НТУРС, Булгартабак, Петрол и т.н. вече обезценени и свръхапетитни, то това трябва да бъде нашия колетивен интерес като данъкоплатци, потребители и вложители, олицетворен именно от държавните институции.

Тук опираме и до по-големия въпрос - може ли държавата да се еманципира от егоистичните политически, икономически и финансови интереси, които я контролират и до сега?

Можем да направим реформи, които да прережат пътната връв на олигархия с държавата ?

Можем ли да опазим стратегическите активи от чужди и местни егоистични интереси?

Позитивният отговор на горните въпроси ще Ви даде и отговорът на въпроса защо изоставаме в напреварата на нациите, защото имате отрицателни демографски баланси, защо сме бедни?

Никой не е по-силен от държавата - време е олигарсите да го разберат.

За нов национален глобален проект

Дискусионни тезиси. Те стоят в основата на лекция, които изнесох в Нов Български Университет пред Дискусионния клуб по приложна икономика на 24.02.2015 година и предстоящата ми лекция в СУ на 24 март, в Новата конферента зала на Ректората от 18 часа. Моля за Вашите коментари, бележки, предложения и съучастие, защото това трябва да бъде общо дело.

Преди време писах за неминуемостта от Втора (корекционна) вълна в прехода, която трябва да изчисти генетичните дефекти на перестроечната матрица, заложена в модела на прехода още през 80-те години и която да отвори пътя към интеграцията ни в глобалната икономика. Това, което нарекох завръщане в Историята - тема на която посветих книга. За последните 25 години разминаването между глобализационните и преходни рамки в нашето развитие стигна границата на абсурда и се превърна в основна спирачка на развитието ни..

Често говорим за необходимостта от национална доктрина, за визия за националното развитие, за общи цели, които да ни обединяват и вместо да се неутрализират взаимно, да могат да синхронизират личните ни усилия, ресурси и въжделения.

Едни тръгват от класическите постулати на национализма, за да изведат нуждата от нов възрожденски проект, който да стъпи върху националните идеали, етнокултурна самобитност и възпроизведе пореден пик в историческото ни развитие. Проблемът е, че егоистичните националистически въжделения - България в "исконни" граници - е не само част от минало свършено, но и погрешна, дори илюзорна цел, която вместо да възроди, може да спъне развитието, като го отклони по стари, добре познати релси, които водят до поредната катастрофа.

Утопията на Сан Стефанска България, това което се представя като национален идеал, е най-устойчивата илюзия в най-новата ни национална история. Тя доведе до няколко национални катастрофи, защото постави националните ни стремежи в преследване на погрешна и програмирано непостижима цел. Ортодоксалният национализъм и познатите исторически матрици от миналото ни в техния изчистен вид не могат да ни бъдат ориентир в глобалния свят, защото са несъвместими с възможностите и ограниченията на европейските и глобални координати на развитието.

Всеки непреглен през глобалността национално центричен тип проект е не само неадекватен, но и предпоставя субоптималност на развитието, най-вече поради високата достигната степент на взаимопроникване и взаимозависимост на икономиките и обществата, които изключват априори затворения в национални рамки тип решения. Заедно с ерозията на суверенитета на националната държава, нараства ролята и значението на локалността, което предполага предефиниране на репера на оценка на отделния човек, корпорация или правителство.

Трудно се спори с хора, които отказват да видят обективния характер на глобализационните процеси и възприемат глобализацията като егоистичен, користен, идеологизиран проект на САЩ. Глобалните процеси имат обективна, независима от действията на националните правителства страна. Но начинът по който глобализацията се отразява на националното развитие е функция и на субективното възприятие, действия и поведение на отделните правителства и общества.

В съвременния свят никой не е достатъчно голям, нито прекалено малък. Както сполучливо каза преди време Романо Проди, "Европейският съюз е съюз на малцинствата". В пълна степен това важи и за глобалния свят - свят на глобалните малцинства, в който всеки има своята писта, но не всеки е достатъчно зрял и простветен за да може да реализира пълната гама от глобални възможности, като интегрира и надстрои националното си развитие в хармония с тенденции и ускорителите на глобализацията.

Глобализацията е неотменима част от историята от древни времена, но естествените си пропорции тя приема едва след откриването на всички континенти и възможността чрез информационни и комуникационни мрежи да "свием" света до мащабите на екрана, книгата или медията в дома или офиса. Това което глобализацията дава на всеки американец, китаец, японец или която и да е друга нация, като обективна външна рамка, не се различава много от това, до което съвременния българин има достъп. Разликата е в глобализационната матрица и качеството на националните проекти, в рамките на които съвременния българин реализира себе се. При пасивност отражението на глобализацията се самослучва най-често в лошия вариант.
Националният проект трябва да синхронизира и синергизира – индивидуалните и групови проекти на българските граждани. Липсата на качествена глобална котва и свързаност с глобалните мрежи, на обединяваща ценностна база и споделена визия в рамките на национална матрица, лишава българина като индивид и групова общност от ползите на глобалните мрежови мултипликатори. Липсата на оптимална и ефективно структурирана глобална организация, на правила и ефективна регулация на обществените отношения в и извън страната, твърде често води до взаимно отрицание на индивдуалните проекти, до ръст на транзакционните разходи, до загуба на енергия и разпиляване на ресурси.

Ако всички нации имат приблизително сравним достъп до глобалните ресурси остава да търсим причините на изоставането си като страна и хора, на нереализираните си мечти, на неслучилото се благоденствие, за кардинално влошените демографски дисбаланси, социални и икономически структурни дефицити, в неефективния начин по който функционира транснационалната ни мрежа - като публични институции, като политики, като "лепило", което ни държи заедно, като система за синхрон на публични и частни интереси, като индивидуално позиционирани проекти.

Освен по-ниската производителност на труда, която обикновено се изтъква като първопричина за изоставане и за сегашните равнища на бедност, ключов фактор за несъстоялото си догонване в жизнен стандарт е ниската култура на риска и предприемачеството, високите бариери пред ранното откриване и най-вече пред изпреварващото внедряване на върховите технологии и открития у нас.

Изключително неефективни сме не само при генериране на ново богатство, но при неговото съхранение и умножение. Получава се порочен исторически кръговрат - наследените ограничени ресурси раждат по-малко богатство, което пък генетично се програмира с по-къс хоризонт и верига на стойността. Това предпоставя неизгодна позиция на следващите поколения, които започват своето състезание с конкурентите им от други страни от по-задни позиции, без особен шанс за догонване на по-развитите и богати нации.

Желанието за по-висок жизнен стандарт стои независимо от ниските темпове на икономически растеж и наследено богатство. Това измества фокусът от благоденствие чрез риск, инициатива и усилие, към по-изгодно позициониране при преразпределителните процеси.

Един от най-силните ограничители в развитието ни е затворената национална рамка на възпроизводство. Докато сегашните поколения българи стъпват върху наследено богатство реализирано отново в затворени национални граници, при ограничена или нарушена свързаност със света, поколенията в другите западни страни, особено онези, които живеят от половин век в условията на Европейска общност и Европейски съюз, като реализират личните си проекти движейки и разполагайки с глобалната среда през националните си проекти. Те стъпват върху наследната памет, традиции от предишните поколения, на материалното и духовно богатство проектиращо локалността в глобалната среда.
Ключов момент в разбирането на ограничителите пред националния глобален проект е матричната несъвместимост на наследения перестроечен модел с глобалните детерминанти на развитието. Заложеният от перестройката "генетичен" код не предполага равен, а често дори и справедлив шанс за развитието на всеки българин. Мнозинството "отлъчени" от ресурсите на "избраните" обслужват възпроизводството на властта и влиянието на определена тясна група, която и преди и сега се нарича номеклатура.
Неравенството и отварящата се ножица на доходите, особено при устойчивата изолация на значителни групи от активите на развитие, предопределиха краха на надеждите за самослучило се благоденствие след влизането ни в ЕС. Ние не просто не сме в състояние, именно поради наследената перестроечна матрица на развитието ни, да консумираме шансовете, които глобализацията и членството в НАТО и ЕС ни дава. Заради вграденото посредничество на номенклатурата ние не сме в състояние да използваме глобалните мрежи за технологии, знания, иновации, обмяна на хора, идеи, за привлиачане на капитали, за усилване и балансиране на трансграничната добавена стойност в българската глобална мрежа.

Вместо да разработим и реализираме свой оригинален национален глобален проект, ние се задоволяваме с генеричен подражателски тип поведение, което ни лишава от премията на първопроходеца, откривателя и иноватора.

Ключова предпоставка за успеха на нашия национален глобален проект е съвместимостта или поне непротивопоставянето на индивидуалните и групови проекти на българските граждани или социални групи. Макар глобализацията да осигурява значителен простор за оптимизация на индивидуалните писти за развитие, тя предполага поддържането на достатъчно висока институционална, корпоративна и инвидидуална конкурентноспобност, осигурена чрез ефективни механизми на свързаност и споделяне на цели, ресурси и интереси.

Несъвместимостта на текущия проект с глобалния тип национални проекти, предполага задължителен рестарт и дълбоки реформи от "нулата", за да се изчистят системните грешки и кодове заложени в матрицата на развитие по време на Прехода.

Втората вълна включва система от институционални, законодателни промени и реформи, включващи както деструкция, така и ново съзидание. Водещо за разбирането на капацитета, скоростта и характера на Промяната е разбирането за нейните сдържащи фактори или ограничители, както и пътищата за ефективното им преодоляване. Без предварителна оценка за способността на институциите, системите и гражданите да възприемат и реализират тези промени, без премахване или смекчаване на противодействието, без изграждане на устойчива система от мотивационни и позитивни стимули - идеологически форсирана промяна "на сляпо" почти със сигурност ще доведе до сериозно превишаване на разходите над потенциалните ползи. В редица случаи стартовите разходи по отложени реформите могат да бъдат твърде високи, което не предразполага текущо управляващите към радикално действие. А това възпроизвежда статуквото и удължава действието на перестроечната матрица.

Националният проект на България може да бъде само глобален, защото той се реализира при преимуществено и доминиращи националното развитие глобални тенденции.
Той задължително трябва да стъпи върху най-доброто от националните ни исторически, културни и духовни традиции, обогатени през призмата на европейските интеграционни ценности и възможности. Най-голямото предизвикателство при надграждането на националния ни глобален проект върху историческата ни традиция е опитомяване на екстремния национален егоцентризъм и на външните зависимости, сдържащи интеграцията ни в ЕС и глобалната интеграционна система.

Взирането в историческите карти от минало величие не може да бъде пътеводител за поведение в съвремието. Днес няма нужда да се завоюват чужди територии, дори такива в които живят и твои сънародници, защото логиката на отворените граници и свободното движение на хора, капитали и услуги предполага, че конкуренцията между националните проекти не се определя само и толкова от размера на армиите, ресурсната или енергийна база, на наследеното материално или финансово богатство на нацията, а от конкурентнотноспособността на глобалните мрежи за взаимодействие, от взаимодопълняемостта на интереси и ресурси на отделния индивид или група, от каналите за комуникация и взаимодействие. Именно обективния съвременен разрез на мобилността, конкурентноспособността и предприемчивостта на съвременния българин, умението му да се възползва и усилва възможностите по глобалните комуникационни канали и мрежите за възпроизводство предопределя оценката за бъдещото ни като личности и като нация.  

За своя глобален проект съвременния българин трябва да стъпи върху сравнителните предимства на страната, върху съизмерими с глобалността черти в националния характер, върху нереализирания капацитет на груповите и солидарни схеми и мрежите за взаимопомощ.

Обявеното като цел на присъединяването ни към ЕС и НАТО - ликвидиране на изоставането в благосъстояние и жизнен стандарт остава минала нереализирана цел.
България остава закотвена на последно място в ЕС, при това без да скъсява изоставането си от страните пред нас.

Ключовият репер в нашите планове за догонване - средните показатели на развитие в Европейския съюз - губят глобалната си приложимост, защото ЕС губи позиции в икономическата надпревара с другите центрове на глобалната икономика.
Липсата на обединяващи и споделени цели и ориентири предпоставя слабата ефективност на колективните или солидарни проекти, в това число и по-високите разходи по синхронизация на групови и индивидуални интереси и действия.

Трябва да осъзнаем отсъствието на силна центростремителна тяга в нацията - това което се нарича нейно лепило - идеали, ценности, цели, интереси, традиции, морални и поведенчески норми, които ни обединяват.

Разпадането на тоталитарната система породи остра нужда от заместване на "лепилото" на тоталитаризма със солидарност базирана върху сравними ценности, демократични правила и общностен просперитет.

За разлика от Полша например, в която католическата църква успя относително безболезнено да пренесе нацията през трусовете на разграждането на тоталитарната държава и да постави устойчив ценностен фундамент и посока на промяната, то у нас нито процесите на деструкция на тоталитарната държавата бяха толкова радикални, че да отворят естествено място за ново съзидателно усилие, нито православната църква с нейните вътрешни противоречия и ограниченост на посланието успя да даде идеен ориентир и ценностен репер на Промяната.

Бизнес елитът ни също се провали при утвърждаване на споделени и балансиране през общественния интерес модели на развитие, които да изтеглят развитието на цялата нация през корпоративни си успехи.

Самата идея за национален проект и визия, които да обединяват в съзидателно солидарно усилие българските граждани, независмо от тяхното местопребиваване, трудно можеше да си пробие път в рутината на прозаичните битки за индивидуално и групово оцеляване и за надмощие.

Националният проект не може да бъде проста съвокупност от груповите и индивидуални проекти на българските граждани. Докато е логично и закономерно те да излъчват доза егоизъм, общия ни проект не трябва да изключва възможността и правото на чужди граждани да реализират чрез него своите глобалните технологични, финансови, икономически планове. Нещо повече, националният глобален проект на българите трябва да предполагат възможност за отворено участие на българските граждани в други национални глобални проекти.

В този смисъл българския национален глобален проект трябва да бъде инклузивен не само за всички български граждани, корпорации и институции, но и са чужди компании, граждани и институции, които имат отношение към реализирането на нашите цели за изпреварващо развитие и повишаване на жизнения стандарт..

Свърхпроблемът на развитието ни, което националния глобален проект следва да реши е демографския и управлението на регионалните и миграционни баланси.

Липсата на имиграционна политика усилва задълбочава демографската криза отвъд естествените исторически и икономически пропорции. Порочният кръг нисък икономически растеж, висока безработица, висока емиграция - свиващата се квалификационна и възпроизводствена база, допълнително изкривяват картината на демографските тенденции.

Без проактивна политика при имиграцията, без интеграция на малцинствата, българския национален глобален проект не може да функционира ефективно, както по отношение на некачествени входящи имигрантски потоци, но и по отношение обратната миграция на вече напусналите български граждани.

Слабата ефективност на българския "котел за претопяване" на етнически, религиозни, културни различия не предполага успех в приобщаването на значителни компактни групи от имигранти с обособен етно-религиозен произход. Напротив, допълнително могат да усилят фрагментацията в българското общество.

Вместо да чака естествените трансгранични потоци да прелеят у нас "справедливия" ни дял от насочените през ЕС възпроизводствени и квалификационни бонуси, най-вече поради незряла, а често отсъстваща миграционна политика, България инкасира преимуществено негативите на глобализацията и реализира негативни глобализационни миграционни баланси.

Несъстоялите и незапочнати реформи постоянно повишават транзакционните и управленски разходи, което прави стартирането им на по-късен етап все по-трудно и по-ресурсо емко. В този смисъл отлагането на реформите е форма на тяхното текущо и бъдещо отрицание.

Носителите на промяната и двигателите на реформата попадат в двойна преса на самосбъднала се отрицателна прогноза - веднъж защото колкото по-високи са разходите на реформите, толкова по-силен и негативен е ударът върху дръзналите реформатори и втори път, все по-лесно се формира широката коалиция на заинтересованите от запазване на статуквото. В този процес държателите на т.н. "негативна" сила - правото да откажеш другимо да проведе реформа - се превръщат в устойчив и незаобиколим фактор. В общество с нисък праг на толерантност към хората, които поемат риск и проявяват инициатива - доминанта на "нищоправенето" поражда поредни кръгове във възпроизводството на веригата на добавената бедност.

Българският национален проект може да бъде само глобален и защото без участието на емигриралите българи вътрешните ни демографски, квалификационни, финансови, икономически и социални баланси не могат да произведат конкурентен модел.

Подобряването на транснационалните демографски квалификационни и възпроизводствени баланси предполага и ускорена интеграция на малцинствата и на вътрешните виртуални имигранти - незаинтересовани от участие в демократични избори хора.

В сегашния перестроечен модел емиграцията играе ключова роля като предпазен клапан на статуквото, като освобождава енергията на промяната н на реформите.

Ако българските граждани не намират държавата за справедлив и ефективен регулатор на обществени и икономически отношения, те винаги имат опцията да потърсят и намерят по-добър чужд национален проект, като устойчиво пренесат своите предпочитания и активи извън България.

Представата, че веднъж роден български граждани, той е задължен или отговорен за съдбата на страната си и за нейния просперитет, е отживелица. Прагът на патриотичната достатъчност в рамките на националния проект постоянно пада, а вероятността от реинтеграция на напусналите - остава малко вероятно при липсата на конкурентен и ефективно функциониращ национален проект.

Без реверс на емигрантските потоци не само ще продължи да няма критична маса за Промяна, но и нейното качество ще бъде постоянно компрометирано от лоша демографска, квалификационна и ресурсна структура

Глобалната рамка на ЕС за България не е достатъчна и изчерпваща. Нещо повече, глобалните позиции на Съюза се влошават поради незавършеността на вътрешния интеграционен процеси, дефицитите на развитие, спада в технологичното и иновационно лидерство. В допълнение самата интеграция на България в ЕС не е завършена, което не и позволява да черпи позитивите на по-високите етажи на интеграционно взаимодействие. Да посочим отсъствието ни от Шенген /степените на свобода на придвижване и търговия/, от еврозоната, от европейския банков съюз , от ОИСР и т.н.

Каквито и ресурсни дефиците на развитието да имаме, обаче, идеята, че реформите се провеждат само при пълна или поне адекватна ресурсна обезпеченост е несъстоятелна. Успешните реформи в рамките на националния глобален проект не могат да бъдат функция на достатъчна обезпеченост при бюджети с излишъци или адекватно финансирани реформаторски програми. Значителна част от промяната не е свързана само и единствено с държавата и правителствените политики, а с промяната на мрежовата матрица, на визията за развитие на страната и обществото в условията на солидарна заинтересованост и споделеност на инвидуалната и колективната ценностна база.
Трябва да свикнем с мисълта, че някога ще имаме възможността да получим достатъчно европейско финансиране или възможност да натрупваме "гръцки" дългове, които след това да бъдат опростявани. Реформите в условията на устойчива ресурсна дефицитност са правило, а не изключение. Тук логиката на реформаторския процес е, че самите реформи отключват допълнителни ресурси, т.е. те могат да се самофинансират и самогенерират в средносрочен аспект.
Най-важното е да разположим равномерно силите си по трасето на Промяната и максимално да отворим каналите на глобалните мултипликатори, които да използваме като граждани, корпорации и институции.

Осигуряването на бърз, ефективен и нискоразходен достъп до глобалните електронни информационни, финансови, предприемачески, търговски, иновационни и на познанието мрежи е главна задача на държавата и институците като посредници на обществото с глобалната среда.
Вместо да се противопоставяме на глобалните тенденции, трябва да използваме тяхната енергия и усилим личните и груповите си перспективите чрез т.н. айкидо икономически политики. Без глобалните ускорители на развитието, само като разчитаме на познатите вътрешни линеарни ускорители, България не може да постигне догонващо или изпреварващо развитие.

Не липсата на голям машаб ни пречи, а избора на оптимални пропорции, ролеви модел на подражание и ориентири на развитие. Несъразмерността между възможно и желано предпоставят свръхразходи при ресурсна дефицитност, нисък капацитет и други стартови бариери, а това често обрича или отлага реформите. Те, както и глобализацията, се възприемат като заплаха и риск, вместо като незаменима възможност и ускорител.



Не е състоятелна тезата за ресурсната предпоставеност на реформите и защото имаме достъп до капиталовите пазари, а успешните реформи също се и самофинансират след даден етап. В допълнение, всеки ресурс, без стратегия, национален бизнес план  на общия ни глобален проект, без споделена от мнозинството визия и национална идея, не може да произведе по-високи доходи и благоденствие. 

Постоянно търсим оправдание за липсата на достатъчно основение за реформи, за липсата на дързост, докато регистрираме напредъка на другите страни и народи. Пропускаме да забележим очевидното, че огромната част от проблемите на развитието ни са относително лесно решими и не предполагат излишък, дори достатъчност на материални, финансови или институционални ресурси. Напротив, дефицитността твърде често е стимул за иновативност и оптимална рационалност. А решенията се намират не отвъд далечни хоризонти на познанието и опита, а в непосредствената ни локалност и решително действие.

Политиката на ограничаване на разходите и ограниченията не може да даде ключ към реформите във важни сектори - особено в инфраструктурата. Пример са процесите по реформиране на БДЖ. Равнището на дълга и на субсидиите е такова, че кардинална промяна не може да бъде постигната. Съкращаването на разходите под равнища които препятстват нормалното функциониране на системата не предполагат изобщо възможност за нейното извеждане до качествено ново равнище. Тук решението е радикално - изплащане на старите дългове и изграждане на системата от начало в степен и пропорции, които отговарят на стандартите за обслужване на пътници и товари в Европа. Оздравяването на сектора не е привилегия нито задължение на държавата, в него могат да бъдат привлечени и частни капитали като реформата допълни добрите страни и възможности на публичния и корпоративния сектор.

Приобщаването на съвременния българин към глобалната среда предполага преди всичко достатъчна интеграция в локалните мрежи за неговото позициониране в глобалната българска взаимоосигурителна мрежа. Само така движейки се глобално, съвременният българин може да допринася за укрепване на общия ни базов лагер - България - от който да атакуваме глобалния свят.

Взаимодействието и структуриране на възлите в рамките на българската глобална мрежа, ролята и мястото на институциите, на корпорациите и на неформалните сдружения, едва ли могат да бъдат представени в схематичен вид. Колкото и да заимстваме от успешните глобални национални модели, ние трябва да имаме своя версия на българския сегмент в европейския проект, за мястото и ролята на българските инвестиции, капитали, технологии, търговски потоци в този процес. Чуждестранните инвестиции, вносът на технологии и капитали са безспорна предпоставка за успешна глобална интеграция, но те не могат да формират икономическия и финансов фундамент на националния глобален проект на България.  

Какви са основанията за оптимизъм?

Стартираме от ниска база, което прави постигането на видим успех, относително нетрудна и постижима задача. Малките победи са изключително ценни и полезни за придобиването на самоувереност по трудния път за изграждане и реализация на националния глобален проект на България.

Достатъчно е да си спомним историческите примери - миговете в които нацията е била в духовен подем. Материалният винаги е следвал. Винаги сме имали ясна, разбираема и най-вече постижима и неконфликтна с други народи обединяваща цел, която да обедини българите в България и по света. Днес, тя не може да бъде изразена в териториални придобивки, а в това всеки българин да усвои глобалното пространство.. 

В европейска България обединяваща ни цел може да бъде само глобалната конкурентноспоспособност, благополучие и висок жизнен стандарт на всеки българин, независимо от това къде се намира. Крайпътните камъни на движението ни в преследване на тази цел може да бъде придвижването на България по доход на глава от населението и БВП с няколко места напред в ЕС през следващите десет години. Може да бъде изразена с позитивни демографски и миграционни баланси. 

Можем да си поставим за цел постигането на средногодишен икономически растеж от 4%. При всички случаи и темповете и качеството на този растеж трябва да ни позволят да догоним страните пред нас и създадем устойчива тенденция за подем и самоиндуциращ се растеж.

Вторият мотивационен фактор, който да ускори Втората вълна и реализацията на националния глобален проект на България е, че нямаме избор. Алтернативата е срив на нацията или поредната национална катастрофа. Съществената разлика този път е, че докато при предишните национални катастрофи България е съхранила, макар в орязани граници, сърцевината на нацията и демографския си потенциал, днес отворените граници не правят поствоенен тип възкресение възможно. На територията на България просто може да се окаже друга и силно изменена нация. По-голяма част от българите могат да се пренесат устойчиво да живеят зад граница, като намаляваща част от тях се идентифицират с българската си принадлежност. 

Ниските равнище на външния дълг ни дават относителна изгоден достъп до ресурс, необходим за реализацията на стратегията и програмата на националния глобален проект на България и на ключовите реформи. Но трябва да бъде намерен начина реформите и индивидуалните планове на българските граждани да бъдат синхронизирани, координирани и разположени в оптимално съотношение.

Трябва да сменим матрицата на развитието и постигнем виртуална интеграция на всички български граждани, като въведем електронното гласуване.

Компенсации от Брюксел за спада на руските туристи? Сериозно?

Чета и слушам, че представители на туристичесия бранш призовавали България да потърси компенсации за спада на руските туристи, който се очаква да бъде над 50%. Това е поредната пропагандна схема на хибридните информационни войници на Кремъл. В този смисъл не е новина. От доста време в характерно със свой политически генотип медийното пространство се въртят схемите, че Брюксел, Западът и Америка са виновни за нарушените ни бизнес контакти с Русия. И централните СМИ препредават без грам анализ или оценка за обективност.

Нека да приземим анализа от виртуалните пропагандни пространства към реалния живот и реалните факти.

Първо, руските туристи у нас естествено ще намаляват защото официална Москва прави всичко възможно за да спре собствените си туристи от дестинации навън и ги насочи към Крим. Нали Крим е техен, а година след анексията нещата в икономическата област на полуострова са катастрофални, особено в туристическия бранш. Това с наливането на средства от държавния бюджет е стара съветската схема и тя се възстановява с пълна сила.  Та затова Кремъл се стреми да пренасочи средствата от семейните бюджети на руските граждани към Крим. И понеже доброволно това трудно става, руските граждани получават пакет "ограничения-стимули".

Второ, руското правителство ограничи пътуванията на държавни служители, най-вече от сферата на сигурността - използвайки всякакви претексти, включително потенциални заплахи за тяхната и на семействата им сигурност. Става въпрос за огромен потенциален туристопоток, който се спира на границата на Русия от самите руски власти. Ограниченията не касаят само видната част от свързаните със сигурността на Русия лица, но и такива, които имат достъп да чуствителни за сигурността на страната тайни или информация.Тук матрицата е изцяло взета от съветските времена.

Трето, сривът на рублата и съкращаването на приходите от енергоресурси кара властите в Москва всячески демотивират руските граждани от пътувания навън за да намалят изтичането на капитал. Тази мярка ще засегне и пътуванията към страната на притежателите на ваканционни имоти у нас. Почивката зад граница в рублево изражение е почти два пъти по-скъпа от миналата година. Вие как бихте реагирали? Българският туристически продукт е позициониран именно в пазарна нища, която е най-чуствителна към ценови промени. Руските олигарси не почиват у нас.

Четвърто, в стремежа си да контролира тотално туристическия бизнес, Кремъл се намеси с тежка ръка, което доведе до фалит доста туристически фирми. Те не намериха начин да компенсират загуби от внезапен срив породен от откази на свързани с държавни служби ии компании служители да реализират вече направени резервации поради явни или неявни забрани. От там страдат чартърните компании, които трупат загуби и всички по веригата. Фалитите в бранша в Русия са на безпрецедентно високо равнище.

Кое от гореизложеното е причинено от Брюксел или от действия или бездействия на българското правителство?

Или може да се изпроси милост с декларации за вярност към Кремъл, обвинения към българското правителство или Запада?

Ако имаме някакви оплаквания или претенциите, то те трябва да бъдат в друга посока и най-вече към хората, които анексираха Крим и вкараха Русия в тази ескалираща самоизолация? Колкото и усилия да полагаме да ускоряваме и облекчаваме визови процедури, да правим симпатични за Москва геополитически изказвания - бизнесът с Русия си остава с неконтролируемо висок политически риск, независещ от нас или нашите партньори.

Защото никой не знае какво ще реши утре руския президент?

И това не е краят на ограниченията или демотивацията на руските туристи да пътуват извън страната си. Мнозина очакват затягане на режима на пътувания, в това число и на валутен контрол.

А сега няколко практически съвета към туристически бизнес у нас.

Сега е времето да си диверсифицираме туристическите дестинации с туристи от другите страни на постсъветското пространство, от региона и от Европейския съюз. Колкото и да се мъчим да погледнем в бъдещето, трудно ще съзрем скорошно излизане от кризата около Украйна или промяна на политиката на Кремъл в стремежа да ограничи гражданите си да пътуват по-малко в чужбина. Руснаците много добре знаят, че Крим не може да замести Турция, България, Хърватска или Гърция - но нямат друг изход.

При тези прогнози за спадащи цени на нефта и природния газ - семейните бюджети ще изтъняват още повече. Бъдете сигурни, че Путин няма да нмали военния си бюджет за да даде по-високи доходи на руските граждани, които пък да ги харчат по нашето Черноморие, спа-центрове или ски-курорти.

Трябва да очакваме вместо туристи у нас да идват повече руски имигранти и това е поле в което туристическите ни фирми трябва да се специализират. Руската бизнес емиграция към Европа тепърва ще расте и България е добро място за нейното позициониране, в това число и по българското Черноморие. Но тя има своята специфичност и поражда проблеми, които не се решават от само себе си, а изискват конкретна политика.

Щом Владимир Путин започна да плаши олигарсите с това, че ще им блокират парите и бизнеса на Запада им обещава амнистия, можете да си представите какво ще стане с бягството на капитали и бизнес от Русия.

Мнозинството руснаци искат нормален живот и нормална работна среда, а прогнозите за Русия не са блестящи.

Това именно България трябва да продава, а не убийствената със своята интелектуална посредственост теза, че у нас руските граждани могат да намерят продължение на онази Русия от която те бягат.

Колкото повече Европа има у нас, толкова по-силно ще привличаме нормалните руски туристи.