Фактор: Регулаторни и пазарни рискове пред проучването и добива на нефт и газ

Линк към статията във Фактор

Новината за започващите сондажи в акваторията на Черно море от корабът-платформа „Нобъл Глоубтротър-2“ ни вкарва в актуалната тема за регулаторната и законодателна рамка на тази дейност, за изграждането на административен капацитет и ефективен интерфейс с компаниите, които рискуват за да проучват за нефт и газ у нас. 

Полезно е да се поучим от предизвикателствата и решенията, които се предприемат в ЕС и особено в съседите – Румъния, Гърция, Турция. Преките сравнения са неизгодни поради умишленото потискане на индустрията в продължение на десетки години. Може да се спори в този процес кое е натежало повече – дали „натиска на Москва“ да не развиваме тази индустрия, а само да внасяме енергоресурси, или собствената ни нерешителност и най-вече удобството на посредническата номенклатурна и посткомунистическа прослойка, която вместо да се занимава с рискова дейност, предпочете да кешира като сподели далеч по-сигурни монополни ренти на руските доставчици.

И в двата случая сме загубили много, но най-вече инстинкта и независимия капацитет за оценка и възползване от възможностите.

Значителна част от регулацията, включително определянето на концесионните такси по договорите за добив, следва да отразят новите условия на пазара, включително реакцията на държавата в прилагане на активни и пасивни стимули, които до покрият допълнителни екстремни пазарни рискове, свързани с неуправляеми колебания в цените на суровия нефт и природния газ. Има няколко начина да блокираш работата на компаниите, които търсят и евентуално добиват нефт и газ. Първият и най-лесен е да им представиш неясна и неустойчива регулаторна рамка. Никакъв договор не може да покрие рискове, които произтичат от неустойчива законодателна и регулаторна среда. Това влиза в оценката за политически риск на страната. Много от инвеститорите дори не стигат до етапа на управление на този риск, достатъчно е да го диагностицират като висок.

Вторият фактор на чувствителност е качеството и времето на реакция на различните видове администрация, включително капацитета и да обслужва сложни и нееднозначни процеси на различните етапи от развоя на проектите. Тази обща бележка не касае само пряко ангажираните компании, които са страна по договорите за лицензии и концесии, а десетките компании подизпълнители, които се ангажират при реализацията на проекта. 

У нас най-голямата опасност е отсъствието на адекватната регулаторна и законодателна база, включително  адекватно данъчно третиране, стандарти за безопасност, стандарти за разкриване на информация, за екологични стандарти, за финансова и счетоводна отчетност, за граждански контрол (EITI принципите) и т.н. 

Достатъчно е съответната институция да забави издаването на някакво разрешение или да предяви неизпълнимо изискване за да компрометира фатално или срине даден проект. Сметнете колко са ден загубите от престой на сондажни кораби, които не могат да работят поради липса на някакво разрешително или несъгласуване на някаква процедура. При високи цени на суровия нефт запасът от толерантност към пропуски е висок, но при текущата ситуация е нулев дори отрицателен. 

Не е задължително бавната реакция на служителите да бъде функция на нежелание, много по-често става дума или за неувереност или за незнание, които естествено преливат в отказ или забавено действие. 

Не трябва да се забравя, че поради вероятност споровете между концесионерите и държавата да прераснат в съдебни и арбитражни производство с многомилионни измерения като щети и присъди, служителите допълнително са "гипсирани" от съзнанието, че от техните действия могат да произтекат неблагоприятни последствия за държавата и за тях самите. 

Докато корпоративните служители в подобни високо рискови звена на дейност са застраховани срещу професионален риск, което ги освобождава от стреса на "неминуемата грешка", държавните служители няма подобна защита и най-често са обект и на допълнителен политически и административен натиск, включително на корупционни въздействия от недоброжелатели на проекта.

Третото поле на възможни „мини“ за проучвателната и добивна дейност при нефта и природния газ е често променяща се законова рамка, която и макар привързана и отразяваща европейски „репери“, съдържа достатъчно сиви зони, които съзнателно или несъзнателно могат се използват за да се блокират проектите. Отдавна се знае, че при разработването на редица законодателни актове се "залагат" предварително „бъгове“, които след това могат да се използват от заинтересовани лица – от държавни служители, които прилагат законите, от правни консултанти или трети страни /неправителствени организации/, които използват „сивите“ зони за допълнителни ползи. Не един или два са случаите на намеса на организирани групи с различни „шапки“ на заявен интерес, които използват всяка възможност да създадат пречки чрез творческа интерпретация на закона или играта със съдебните процедури. 

И последно, това за което става дума в поредица от статии, посветени на нуждата от съпричастност и гъвкавост от страна на държавата при оценка и споделяне на рискове при проучвателна дейност, в това число и при проучване и добив. Това включва както готовност за преразглеждане и гъвкавост при концесионни такси, така и готовност са споделяне на риска чрез инвестиционно съучастие при споделяне на риска и ползите. Само с наблюдение отстрани трудно ще се покрие целия диапазон от възможни рискови профили при проектите, голяма част от които, ако не се терапират "в ход", просто ще блокират развитието им без своевременна реакция на държавата.

Сигурно е, че тръгнали веднъж по този път, инвестициите в админстративен и институционален капацитет ще се върнат многократно.

Контури на неизбежното в българската политика

На времето Сашо Божков правеше прогнози в началото на годината, които бяха много интересно четиво. Това беше доста смело и интелектуално интензивно начинание. Не зная, някой след това да се е нагърбвал с подобна задача - да направи годишна прогноза за България - за икономиката и политиката.
Няма да го правя и аз - прекалено амбициозно е, пък и се съмнявам в полезността. Важното в прогнозите са тенденциите, а колчем те бъдат посочени повечето хора ги осъзнават като "очевидни", което пък определя незавидна съдба на прогнозиста.
Затова ще дам контурите на "очевадното" и нека читателят ме прости за това, че ги извеждам като тенденции и прогнози.
Първо, с последният си форум ДПС потвърди, че има проблем с монопола върху традиционния си електорат, който ще се задълбочава. "Божественият" Доган слезе от сараите и донесе волята си чрез говорител. Не е толкова трудно да се разгадае тактиката му - при подобен електорат, неговият статут може да се поддържа единствено чрез самоналожена изолация, която във времето да замени реалността с митове. Ежедневната лидерска работа е уморителна и рядко благодарна, със сигурност няма никаква изгода да го смятат за политически смъртен лидер. Тръгне ли да говори ще го разберат или няма да го разберат, като и в двата случая опаковката страда.
Избран бе поредния "посредник" между вожда и масата. За ДПС не е нито оригинално, нито особено интригуващо.
Доган така и не разбра, че моделът който работеше през 90-те и част от нулевите години на новия век, е безнадеждно остарял. Партията е ригидна, нерезонираща, политически неконкурентна структура, без значими послания, с компрометирани лидери и липсваща мисия. Не толкова ДОСТ или други партии пречат на ДПС, пречи и собствената несъстоятелност като концепция, философия, ако щете като организация. Не е само въпросът, че е вън от властта,а това, че клиентелизмът отдавна изчерпа своята роля на вътрешна спойка и солидарен мотив.
Каквото и да прави, Мустафа Карадайъ е обречен не само поради "спънатата" му лидерска функция, а защото няма нито на харизма, нито собствен почерк, нито собствена визия, нито мисия как да модернизира ДПС. Сравнение с Местан просто не може да се прави.
ДПС се лишава и от Пеевски, а без разпределителен център на поръчки и финанси партията не може да функционира. Те пък водят до властта, която пък ражда повече финанси и поръчки. Не трябва да се забравя, че Пеевски бе полезния "лош" в средата, момчето за добре платената черна работа. Затова и моделът след Доган беше с две глави - политическата - у Местан, и финасово-икономечската - у Пеевски. Сега схемата изисква незабавно определяне на новия Пеевски. Доган е консуматор, трябват му пчелички, които да кешират властта и да му се отчитат. От тези средства се финансира целия партиен апарат. Само с партийните субсидии нещата ще стигнат до крах. И ще падне "божествения" ореол.
Или ДПС влизат във властта или размножават Пеевски - няколко бизнес посредника. След публичната разправа с Местан и изгнанието на "корпулентния" и най-вече трусовете за цялата система - е малко вероятно да се случи. Или партията тръгва надолу и катастрофира.
Истината е, че Ахмед Доган е лидер от миналото, с мислене и послания от миналото и тотална липса на визия за алтернативност, иновативност и оптималност.
Второ, наблюдава се паническо прегрупиране на силите на #Кой?. Не търсете стратегическа дълбочина в мотивите на Патриотичния фронт за промените в Избирателния закон. Интересно е, че никой нямаше да знае за желанията на лидерите на тази неголяма партии, ако ГЕРБ не беше решил да ги припознае или използва като свои.
Скучно е да плашат българските избиратели с гласовете на българските турци от Турция, защото те не растат и в никакъв случай манипулациите там не са повече от манипулациите с избирателните протоколи, купуването на гласове и прочие "достойнства" на българската електорална система. Не е изключено да си мислят, че изхождат от по-значим идеален, т.е. "патриотичен" мотив - да не позволят усилване на влиянието на турските официални власти върху българската политика чрез ДОСТ и през гласовете на българските турци зад граница. Но резултатът е користен и саморазрушителен, защото никой повече няма да ги припознае като ресурс на промяната, а на статуквото и Кой?.
Театърът с "ръчното управление" на Борисов вече не минава, защото е ясно, че отдавна бяха достигнати границите на възможности на това правителство. Трябва да се търсят или нови избори или друго правителство в рамките на този парламент. Мнозина продължават да вярват, че той и Цветанов играят някаква скеч "добро-лошо" ченге, но и за слепите и ясно, че процесите в ГЕРБ отдавна са отвъд контрол и личната воля на премиера.
Да, той може да уволни и да се раздели с всеки, но не и с Цветан Цветанов, защото няма кой друг да го замести и да му печели победи на избори и власт да управлява. Борисов така и не направи нормални партийни структури с взаимозаменяеми и допълващи се лидерски длъжностни характеристики, защото това означаваше да допусне да бъде заменен самия той. Няма Борисов, няма партия. Но не съвсем. Цветанов сам се наложи с упорит труд и работа на "полето", и това, че там няма негова конкуренция е естествено следствие. Другите са заети в София. След като Борисов не може да се лиши от Цветанов, той става зависим от него. Идеята, че всеки път след един или друг акт на парламентарната група ще разиграва сцената с разходка до парламента и опряване на нещата, не издава особен интелект. Въпрос е на малко време Цветанов да "обяви независимост" и да маркира своя територия и "червени линии". Кой може да знае къде свършват амбициите на бившия министър на вътрешните работи, ако той не вижда в сегашния модел на коалиране или структуриране на властта своето място? Докога ще се задоволява да бъде извън Изпълнителната власт и няма да се реши да защити своите хора срещу "гнева Борисов"?
Прогноза - колкото и да се стараят двете ангажирани страни, процесите вътре в ГЕРБ вече са неуправляеми - докато Борисов се стреми да укрепи правителството и сегашната коалиция, Цветанов развива алтернативата с ДПС, АБВ, ПФ и БСП. За него коалирането на ГЕРБ в дясно е смъртна опасност, тъй като лишава партията от претенцията за тотална доминация в дясно - какъвто бе първоначалния замисъл. Каквото и да правят вътре в ГЕРБ не се очертава да спечелят повече гласове от миналите избори - с последните пируети около Изборния кодекс Цветанов в същност усилва позиции сред своите потенциални бъдещи коалиционни партньори - става тяхното, докато Борисов губи в дясно, у нас и в чужбина.
Докато ГЕРБ не разберат, че да управляваш през 2016 година България е коренно различно от 2009, дори от 2013 година, и не проумеят безалтернативността на нуждата от модернизация на властта, на партиите и политиките,  не ги чака нищо друго освен имплозия и маргинализация.
В крайна сметка времето не прощава никому.

Мениджър: Псевдобитката с корупцията и самопричинената дестабилизация

Линк към оригинала

Правителството на ГЕРБ и лично премиерът винаги са имали проблем със съчетаване на съдържателни цели в политиката с политическите привидности, в това число и политическия пиар. 
Помним шумните акции на Цветанов, на прокурорите и ГДБОП, в които отново под знамето на разгромяване на корупцията "на живо" бяха арестувани екс министри, политици, депутати и то по унизителен начин. Повечето от тях завършиха с оправдателни присъди за арестуваните, но с осъдителни към държавата за нанесените щети. Уж всичко се прави в името на доверието към публичната власт и най-често за да се спестят публични средства, а накрая излиза, че пак ние плащаме за гафовете в "епичната" лъжебитка срещу корупцията. Нито Цветанов ще плати сега за нанесените щети, нито тогавашния налюдаващ нито главен прокурор.
Сега отново се посяга към "медийната" бухалка и показните акции, но се надявам този път да има сериозни последствия за инициаторите.
Истинската битка с корупцията е системна, упорита, разчетена в детайли и основно "тиха" работа, на която медийните фойерверки не само пречат, но често са и противопоказни. Тъй като ресурсите винаги са ограничени е важно те да се хвърлят основно в битка на по-високите етажи, там където се крадат и отклоняват милиони и милиарди. Обвързването и с нуждите на кризисни или развойни пиари на отделни политици или политически партии е гаранция за нейната обреченост и подмяна. Хората трябва да научават за евентуален "успех" не в медийни кампании и разкрития от ниските етажи - защото досега говорим на дребно и доста фалшиво на ниво заместници и шефове на агенции, а мълчим за мегакорупцията по високите етажи. 
По начина по който медиите избират да разкрият някаква история възникват съмнения за предверието на подобни разкрития от "миманса" и за придържане към очертани граници на позволено и допустимото. Сред толкова много очевадни примери на грандкорупция се правят разкрития в ниските етажи - няма нито един висш политик, министър, съдия!? Все хора от групата на т.н. expendables - хората, които могат да бъдат пожертвани. 
С оставки, но без дълбоко разследване и осъдителни присъди, оставаме с впечатление за привидност или режисура. Правят се ритуални жертвоприношения, без гаранция, че някой няма да бъде нарочен и отстрелян чрез медиен репортаж, без право на защита и единствен изход - оставка. Пък да си доказва правотата!? Това е недостойно, в редица случаи дори аморално и престъпно, като минимум антитеза на добрите публични управленски практики, особено на такива, които да защитят съвестни, да не говорим поели риск реформаторско настроени, държавни служители и политици срещу недоброжелатели. 
Никой лидер не е оцелял ако не защити "своите" срещу користни атаки и назаслужени удари под кръста. 
Коя реформа не ражда съпротива? Само фалшивата! 
Колко му е да спретнеш медиен компромат и след това на "нахраниш" обществените очаквания с поредното жертвено агне, за да остане модела непоклатим. Много често събитията се развиват мълниеносно, без съд и присъда, хора са изхвърлени от работа, житейски съдби разбити. 
Вие вярвате ли на медиите, особено на такива които спират карикатури или се управляват зад кадър от същите, които трябва да бъдат обект на разследване? Коя медия няма грехове? Основната битка срещу корупцията съвсем не играят водещите елетронни медии, а сайтове и малки отбори от посветени журналисти. 
За да пречиства и освобождава енергията на обществото и институциите за ново развитие, битката срещу корупцията трябва се води основно чрез инструмените на държавата - следствие, прокуратура, съд. Тъй като те са част от проблема с корупцията, деваливирани като стойност и полезност, вместо реални действия, ни предлагат ерзац битка във виртуалното медийно пространство. 
Арестите почти на "живо", с участието на ГДБОП, са пушилки, призвани да прикрият истинските престъпления и бездействие. 
Пеевски си излиза необезпокояван от България със своите незаконни милиони. Неговите ментори остават със своите стотици милиони, хотели и палати. А нас ни залъгват с историите за някакви несъстояли се пликове с подкупи, с това, че заместник кмет използват служебната си кола в почивните дни, точно както ни залъгваха с откраднатите в чували двеста милиона от КТБ, което се оказа пошъл блъф. Но достатъчен за да срути една банка и да потънат над 4 милиарда лева в небитието. 
В същото време Христо Бисеров, Валентин Димитров, Емилия Масларова вече имат "изпрана" или "изправна" репутация.
Да, вече съм убеден - не е толкова важно кой ще се опита да ни дестабилизира отвън, защото това е очаквано и прогнозирано. Имаме врагове и зложелатели, които искат да ни превърнат в несъстояла се държава. 
Проблемът е, че сме вътрешни пленници, нямаме защита срещу посредствеността, дори свикнахме да ни предлагат като значими елементарни решения. Склонността към взаимно унищожение, мултипликаторите на негативната енергия изтощават обществото. Пропускаме опималното време за реакция на кризи, лошите сценарии се самослучват и всичко е гарнирано с фанфари за успехи, управленска суета, самомнение, дори арогантност.
Оборотите се вдигнаха, много хора "на високо" започнаха да правят непредизвикани гафове - един след друг.
Краят го знаете - криза и повече българи на терминалите на софийското летище.
Ако приемаме статуквото, няма кого да виним, освен себе си.
Заслужаваме си и управлението и управленците.

За Клуб Z: Борисов има право да подозира Русия

Линк към оригинала в Клуб Z

Бойко Борисов е прав да свързва опитите за дестабилизация с началото на сондажните работи в блока Хан Аспарух. Прав е за общия контекст, не толкова в детайлите.

Казват, че възприятията са по-важни от действителността. Премиерът лансира версията, че всеки път когато правителството подкрепи проучванията и евентуалния добив на нефт и газ, Русия се размърдва и включва дестабилизационния си ресурс. Така бе и с проучванията за шистов газ - тогава прецени, че битката не си струва и заряза Шеврон в началото. Опита се да си купи благоволението на Кремъл срещу спиране на работата на Шеврон. Излъгаха го, дано е научил уроците.

Да погледнем основанията и отделим пиар елементите, защото Борисов е толкова навътре в медийно говорене, че дори очевидно верни заключения се губят в облак от политически суеверия и щампи.

Той има право да подозира петата колона на Русия в мобилизация по темата Хан Аспарух и в по-общ план по темата енергийна независимост и диверсификация. Не за друго, а защото е заложен същностен, видим и значим интерес на руската страна - като си гарантира пазара за енергосуровини да си обезпечи и постъпленията от тях. Каквото и да мислите за управлението на президента Путин, Корпорация Кремъл няма друг по-висш интерес от получаването на своите енергомилиарди от България всяка година.

Когато цените на суровия нефт бяха над 100 долара на барел, а на природния газ над 500 долара за хиляда кубически метра, плащахме близо 7 милиарда долара за внос на Русия. Днес сумата е значително по-малко - общо за нефт и газ сметката за 2016 година ще бъда под 3 милиарда долара. Заедно са намаляване на общата сума от продажбите на руските енергосуровини, намаляват и сумите, които се отклоняват към лични и корпоративни сметки, както и финансирането на политически проекти у нас. 

Именно защото изпитва трудности да пласира дори скромна емисия от суверенни дългови облигации от 3 милиарда евро, руското правителство наложи драконски мерки за контрол върху паричните потоци от износа на енергосуровини. 

Гарантирането на тези средства и пазари е свръхзадача на руската външна политика не само спрямо България, а и изобщо в Европа и в света. Затова водещия по темата България в Русия и оценки за дейността на премиера е не е друг, а министър Лавров. Прилага се целия арсенал от открити и хибридни средства за въздействие - от "моркова" до "тоягата", от корупцията и атрактивните оферти към топ политически брокери да открити руски политически инвестиции в български медии, противопоставяне на едни българи на други. Премиерът Борисов действително има право да бъде внимателен, но истинският въпрос е защо не се профилактират тези рискови групи навреме и защо българската държава и нейните защитни институции стоят пасивни? 

Руската енергийна дипломация разгърна тотална офанзива за да блокира не толкова проучванията и добива от конкуренти от Централна и Източна Европа - това е въпрос отдалечен в бъдещето без особено влияние върху текущите газови баланси на страните от ЮИЕ. 

За нас е много по-важно да се решат въпросите на хармонизиране на тарифите и свързаността на газопреносните системи. Колкото по-дълго България и другите страни от региона нямат функционална свързаност, толкова по-лесно ще бъде на Газпром да продължи да продава по-скъпо природния си газ без конкуренция. Доставките на американски втечнен шистов газ за Европа започват от месец май от два милиарда кубически метра на месец от май тази година, с идея да се стигне до 5 милиарда кубически метра към 2020 година. Сравними количества ВПГ се очакват от Катар и Средиземноморието.

Още по-важно е за Русия да блокира, препятства или забави проектите за наземен пренос през Турция на газ от Каспийския регион, от Близкия изток и Източното Средиземноморие. Това е базисна причина за авантюрата в Сирия, а не толкова битката с ИДИЛ. 

Чак тогава в списъка с приоритети на МИД идва противодействие срещу проучвателни работи в акваторията на Черно море и в оншорните зони на страните от ЮИЕ. До този момент чрез дъщерните компании на руски компании Кремъл успяваше да задържи развитието на местния добив и проучвания на нефт и газ. Веднъж чрез фиктивни участия в конкурси, след това чрез оспорване и съдебни битки и накрая с любимия трик – спечелен конкурс и нищоправене през петте години на лицензията. Газпром съхрани гарантиран пазар срещу смешна "санкция" за неизпълнение на лицензия. Компанията все още има привилегията да се позовава на междуправителствени договори за доставка и транзит, въз основа на които са сключени търговските договори между енергийните дружества. Нито една друга западна компания не може да разчита на подобна правна рамка „свише“. 

До ден днешен българската газопреносна система е на практика затворена за алтернативен внос и транзит. Няма как да не отговорим на натиска на ЕК да изпълним европейските директиви като либерализираме газовия си пазар и се отворим към нови вносители и играчи. Не само защото това е в интерес на българските потребители, но и защото от това зависят доставките на тръбопроводен и втечнен природен газ за Централна и Източна Европа и никой няма да ни позволи да не забелязваме, че с тази политика сме риск за европейската енергийна сигурност.

Булгаргаз прави виртуални преценки за конкурентна способност на алтернативни предложения, отправени от различни компании - без да я обявил търг, без ясни правила и прозрачни процедури. Напоследък си прокарва път тенденцията да се оценяват оферти на базата на „Сокарската“ формула - цена Газпром минус 10 процента, но без формално да се обявява реперната цена на руския монопол, която е "търговска тайна". Това е твърде спорен и като минимум антипазарен метод - защото на европейския пазар цените се определят ясно и открито - по нефтоиндексирани формули или към публикуваните спот маркерите на търговските площадки на природен газ, но никога спрямо цената на който и да е конкурент, защото това го поставя в положение на изключителност.

Вечно отсъствуващата Комисия за защита на конкуренцията трябва да бъде така добра да отговори защо не е реагирала до сега на явния монопол на газовия пазар и на достъпа до инфраструктурата само на една компания? Повече нищо не налага да съобразяваме с един доставчик и един маршрут.

При нефта ползите от евентуален добив са по-ясни. Лукойл отдавна вкарва и преработва неруски нефт в бургаската рафинерия. В този смисъл за Нефтохим внос от сондажи на двеста километра може да бъде изгодно, особено при добро качество и нормална цена при по-ниски транспортни разходи. Не може да се изключат рецидиви на събитията от миналия септември, когато руското правителство задължи руските компании, включително работещите в чужбина да работят само с руски нефт, което наложи да вкарваме в Бургас по-некачествен руски нефт от сорта Уралс. Но този път е обречен; разполагаме с достатъчно мерки и способи за контрол върху качеството и цената на суровия петрол, който се внася в рафинерията. 

Българският газов пазар се оценява на приблизително на 600 милиона долара при днешните цени. Това е размерът на залога за руската външна политика и евентуалния и мотив да се намесва в проучването на блока Хан Аспарух. 

Но е заблуда да се мисли, че още днес може да предполагаме по какви ценови формули и при какви условия ще се предлага още "неродения" газ от блок Хан Аспарух. Спекула е да се твърди, че той ще бъде с 30% по-евтин, защото той ще си има борсова цена. Големите ползи от проекта справедливо отиват в компаниите и техните акционери, които са рискували своите пари, без да имат сигурност, че ще открият каквото и да е било. Истинският въпрос тук е защо българското правителство не реши БЕХ или Булгаргаз да съучастват като акционер в проекти за проучване и добив или в рамките на споразумение за подялба на продукцията е истинския въпрос, който обаче премиерът не задава. Ще получаваме сигурни и сериозни концесионни възнаграждения.

Проучванията в блока Хан Аспарух, както и тези в блок Силистар, както и във всеки друг блок на суша или в морето са инвестиция в бъдещето. Днес голямата битка е за отваряне на българския газов пазар и допускането на конкуренция на Газпром, включително от добиващите газ в акваторията на Черно море. Дори в добрия сценарий, който далеч не е единствен, ще получим първите количества природен газ от Хан Аспарух след 2023 година - т.е. когато изтича срока на договора с руския газов монопол. 

Именно тук виждам опасния втори план на интерпретиране на темата с блока Хан Аспарух - медийното противопоставяне на бъдещите вероятни и възможни доставки като извинение или отклонено внимание от текущи и неотложни решения по либерализацията на пазара и диверсификация на доставките и маршрутите.

Да, ползите за България от работата на консорциума в Хан Аспарух са много по-големи и разнообразни и съвсем не се изчерпват само с прекия ефект върху икономиката. 

Дори и на проучвателния етап, далеч преди да има каквото и да откритие, ползите са изключителни. Получихме безпрецедентни сеизмични данни, които бяха интерпретирани от най-мощният компютър използван в нефтената индустрия. Това са знания и информация, която може и трябва да се капитализира. 

Администрацията ще получи изключителен опит, безценна информация и натрупа квалификация в сфера с критичен недостиг на капацитет. 

Тези „дупки“ могат да се попълнят само в условията на работа на български институции и компании с подобни международни компании по такива мащабни проекти. 

По този път никаква теория за външна дестабилизация няма да ни оправдае ако пропуснем реалните си шансове.

Клуб Z: Газпром сменя тактиката – изоставя нефтено индексираните цени и разчита на наследени предимства при преноса

Линк към оригиналната статия в Клуб Z

Много са новините през седмицата, които заслужават по-обстоен коментар, но ще избера събитие, което остана в сянка за повечето български медии. Не ги виня, имат толкова много политика за „смилане“ и „осмисляне“, че до промяна в стратегията на Газпром като цени и формули едва ли им е останало време.

Времена, нрави.

Дългоочакваното се случи, макар, че касае не всички контрагенти на руския газов монопол.

Отначало Газпром опита с аукциони на които да предлагат обеми от газ на определени спот цени – получи се, макар и не съвсем успешно. Част от обяснението е, че уж търг, а продавачът се опитва да налага свои условия на пазар с излишък от предлагане на газ. И трябваше да се намесват пиарите за да изтълкуват в аванс успеха. Следващият път може и да стане, особено ако условията са по-пазарни.

След това Газпром се опита да разшири кръга на купувачите, като им предлагаше всякакви количества на почти всякакви цени – най-вече по формулата -най-близък хъб плюс премия, без никакви обвръзки с нефтените цени - само и само да задържи и ако може увеличи пазарните си дялове.

Докато се бореше да запази монопола си при износа на природен газ от Русия срещу все по-агресивните Роснефт и Новатек, Газпром пое риска от конкуренция по европейските пазарни правила. Не мислете, че това ще засегне България или другите страните от Централна и Източна Европа, защото е възможност, която трябва да изискваш, а не да очакваш като коледен подарък.

Привилегията да играят с Газпром по пазарни правила по най-новото споразумение имат немската EoN и френската Engie. Общото в случая е Северен поток – 2, където всички компании са акционери. Москва разчита на лобизма на тези компании за да „мине“ проекта през ЕК. Остава само Шел, но е въпрос на време и тя да се присъедини към новите условия и към отказа от нефтеноиндексирани цени при договорите с Газпром.

Пренастройката на руския газов монопол в работата със западни партньори върви от 2012 година, когато Ени успя да включи малка част от ценовата формула да отразява спот котировки. Много силен мотив за руския газов гигант бе не само антимонополното разследване на ЕК, което даде силни козове на европейските компании да водят арбитражни дела срещу Газпром за надвзета сума за природен газ, но заделяните почти всяка година близо 4 милиарда долара за погасяване на подобен тип претенции и задължения.

Не мислете, че Булгаргаз не можеше да се възползва от тази попътен вятър. Можеше и още как да вземе „със завързани очи“ най-малко 350 милиона долара за надплатен природен газ към Газпром след 2012 година. Просто трябваше да докаже, че цените които е плащал не са пазарни, а при изобилие от арбитражна практика никак не бе трудно да се съпоставят цените по договорите и платеното с цените на германската граница. Но не би. Ръководството действа „стратегически“ – за какво да си разваляме дослука докато говорим за големите енергийни шлемове и проекти като Южен поток и за хъбове. Приказки, слова, намерения, дори оплаквания за натиск от Русия – и накрая оставаме със сметката. Тривиално и скучно.

Странното в подобна позиция, че именно западните партньори на Газпром си остават предпочитани, не на последно място защото си търсят парите. Ние оставаме в миманса с наведените глави и прекършена воля.

Не си мислете, че в ответ на нашата „благосклонност“ да не си търсим парите от Газпром получаваме някакви изключителни цени или отстъпки. И до ден днешен разликата в цената, която плащаме на Газпром за природен газ – измерена на Исакча и тази по която той доставя природен газ на границата на Германия, именно на тези компании, които го съдят се измерва в абсолютно изражение с цели 32 долара за хиляда кубически метра, което формира близо  20% от стойността. Съдиш, уважават те, примиряваш се, плащаш по най-високата ставка.

Газпром пое риска да играе на принципа "цена хъб плюс премия", защото прогнозата за цените на нефта са неутешителни, а и съзнава огромното си предимство спрямо всеки друг конкурент при ползването на транспортната инфраструктура в Украйна, Централна и Източна Европа. Играта не е без своите рискове, най-вече поради високата себестойност на руския природен газ, която варира в зависимост от находището и измерена до точките на доставка в Европа – между 120 и 150 долара за хиляда кубически метра.

Но при транспортните разходи Газпром няма никаква конкуренция, поне докато разчита на междуправителствените споразумения, които му дават изключителна привилегия. Освен това Газпром добива много газ – близо 100 милиарда кубически метра, който не може да пласира, при което маргиналните разходи се свиват значително и компанията може да се конкурира на определени пазари, за определено време със силно занижени цени.

На примера на България сравнение между нефтеноиндексирания ни договор и хипотезата за доставка по формулата хъб Баумгартен плюс транспорт плюс премия дава допълнителни ползи на Газпром от близо 23-25 долара на хиляда кубически метра при равни стартови условия при хъба.

Именно тук е "заровено кучето“ при привилегията да бъдеш хъб, да бъдещ референтна точка при определяне на цената на природния газ – каквито са германската граница или който и да е действуващите хъбове в Западна Европа. Каквито и успехи страните от Централна и Източна Европа, включително Турция и Украйна да имат при намирането на алтернативни източници за доставка, тяхното ценообразуване винаги ще бъде реперирано към съществуващите хъбове извън региона, с добавката на нормалната премия, но с високи транспортни разходи, които могат да достигнат до 60-70% от крайната цена на доставка в България, Румъния, Гърция или Турция.

И така ще бъде докато системните оператори не хармонизират и свържат тарифите, като предлагат гъвкави интегрирани продукти с много входни и изходни точки, прицени за пренос, който да конкурират тези на Газпром.

Иначе и след като Газпром прие да играе по пазарни условия още дълги години няма да се освободим от трансформираната в пълна пазарна доминация „естествена“ монополна позиция.

Мениджър: Срещата в Доха само потвърди диагнозата - ОПЕК е излишен

Срещата в Доха завърши с провал - нищо от това, заради което тя се провеждаше, не се случи. Не съм сигурен какви вести е донесъл обратно министър Новак в Москва, но е сигурно, че е една от свръх задачите на руската енергийни дипломация няма да бъде изпълнена. За това се започна с оправданията за намесата в последния момент, за подлия Запад и т.н.
Цените на суровия петрол няма да скачат, нито ще се съобразяват с каквито и да било решения на ОПЕК, дори в тандем с Русия. Прекалено много петрол има в света. Цените могат и да се задържат около 40 долара за барел, защото предстои повишено потребление през лятото.
Обяснението за провала в Доха не е само в превишението от минимум милион и половина барела дневно предлагане над търсенето. Нещата са по-комплексни и най-главното е, че вярата в суровия нефт и в ОПЕК е на път да изчезне.
Не само защото потреблението и в прогнозата за вноса в Китай са под очакваните, а защото дългосрочната оценка за ролята на суровия нефт не е оптимистична.
Макар и за първи път от много години, добивът в САЩ да падна под 9 милиона барела на ден, възможността за възстановяване с повече от милион барела на ден е в рамките на месец. Едни фирми може и да фалират, но сондажите остават и нови компании могат да възстановят добива в изключително кратки срокове. Това е за справка на хората, които се ориентират по възможностите на новия суинг производител на нефт в света, по броя на фалитите или сондажните платформи в нефтодобивната индустрия.
Иран току сключи нови договори за доставка на 600 хиляди барела на ден за ЕС. При цялата канонада от информационни заклинания за "замразяване", нито Русия, нито Саудитска Арабия ще тръгнат да намаляват добива си. В резултат и преди и след Доха нещата са ясни - ОПЕК е напълно блокиран.
Тенденциите се обърнаха срещу суровия нефт и най-вече онези, които се опитваха да го ползват като геополитическо оръжие. Това не е новост - всички големи нефтени компании очакваха и прогнозират края на ерата на нефта, но по-късно - след 2050 година. Някои изглежда са по-нетърпеливи и очакват тя да настъпи по-скоро, а правителствата и потребителите да преминат на алтернативни горива..
Същностният дебат предстои и у нас. Какво ще кажете ако България се присъедини към европейските страни, които обявиха края на емисионните коли след 2025 година? Поне да започнем да мислим в тази посока - както го правят страни като Норвегия, които са нефтодобивни?
Ето някои по-общи разсъждения.
Първо, задължителната дума на предпазливост. Това, че Илон Мъск накара 400 хиляди души да предплатят за правото да имат новия модел Тесла 3 не означава, че ще можем да си позволим скоро да забравим класическите автомобили. Той направи много добра инвестиция и получи безлихвен стартов капитал, който само на пръв поглед е значим или достатъчен за да гарантира изпълнение на поръчките.
Със сигурност ще има още много пикове и спадове преди човечеството да се лиши от нефтените деривати като гориво за двигатели. Не е толкова важно, обаче дали Норвегия и другите страни ще успеят да преминат след 2025 година на беземисионни автомобили - главното е, че те имат тази цел още днес и този ориентир се ползва от всички - институции, на потребители и производители. Дори да се наложи да отложат с няколко години забраната, прогресът който ще са регистрирали ще бъде достатъчен за да оправдае изпреварващото днешно решение. В ОПЕК също четат новини и това е една от скритите причини за тоталния колапс на срещата в Доха - в света започнаха да се отказват от класическите автомобили!?.
Второ, Западът доказа, че на всяко предизвикателство на ОПЕК и Русия може да намери достатъчно ефективен технологичен отговор. Веднъж в сферата на проучването и добива - начин да добива повече за по-малко средства, при това от полета извън контрола на ОПЕК. Технологичният прогрес касае не само автомобилите, които не са задвижвани от горива, но и по-ефективните и по-ниско емисионни двигатели, включително тези на природен газ. Ако при нормалните автомобили това отдавна е факт, представете си ефекта върху пазарните баланси на горива при дълбокото навлизане на природния газ при тежките камиони и корабите. Така се пораждат излишъците от бензин и дизел и излишните преработвателни мощности в рафинериите.
Трето, намаляването на потреблението на горива касае и повишеното ползване на публичния нискоемисионен транспорт, на ж.п. транспорта /което е ахилесовата пета на България/, както и по-добрата транспортна инфраструктура, която също води до огромни спестявания на гориво и съкращава потреблението на горива.
Самата икономика разчита все повече не на класическата енергоемка индустрия /самото понятие за енергоемкост е променено/, а на сферата на услугите, където потреблението има много по-гъвката структура и се поддава на управление на ефективността и смяна на енергийния модел.
Това отвързва растежа от зависимостта от равнището на потребление на горива не само в рамките на текущия цикъл, а и изобщо.
Така, че събитието в Доха просто осветли очевидното - ОПЕК е история.

Хотят ли русские видеть Бокову генсеком ООН?

Неприкритият начин по който от Кремъл подкрепя Ирина Бокова е сигурен признак, че не желаят нейния успех. По-скоро желаят да демонстрират влиянието си и контрола върху кандидатурата и и силите, които стоят зад нея у нас и в зад граница. Ако желаеха тя да спечели, щяхме да го разберем след избора - много по-тънка игра, много по-сложни схеми и "хибридна подкрепа". В тази изострена обстановка и конфронтация между Запада и Русия ярката демонстрация на подкрепа ми напомня на песента на Роберта Флек в перефраза - убиват ме нежно с тази подкрепа.

Утешителната награда и много по-важното за Москва е Бокова да играе за президент и там е съсредоточен основния акцент. В този проект са впрегнати всички от ляво до дясно, които направиха пътека до руската столица. Те ще играят с една реална кандидатура и много мюре-кандидатури.

Не съм сигурен и дали самата тя не си дава сметка за това, което прави "мисията ООН" просто подготовка за по-важната задача.

Което ще бъде жалко, защото тя има още мандат като шеф на Юнеско.
Поредната илюзия на нашите леви, че могат да разчитат на Москва. Поредното разочарование. Да бяха прочели Димитър Благоев и Георги Кирков.

Клуб Z: Истерията около бежанската вълна отслабва - търси се нов шок

Линк към оригинала

Не е тайна, че бежанската тематика, употребена по особен начин, е неразделна част от усилията за дестабилизация на Европейския съюз. Балканският маршрут не случайно бе определен като маршрут за разрушаване на Европа. Покрай бежанските потоци бе вкарана истерия във вътрешно европейския дебат, замъгляваха се преценките, осуетяваха се солидарните и оптимални решения.

Класически метод на руската неоимперска политика - разделяй и владей. Много бе постигнато по този път - евроскептиците получиха своите минути на слава, националистите успяха да добавят проценти популярност, Орбан и други евролидери открито започнаха битка за снемане на санкциите от Русия. 

Това е сигурен признак за доминиращи центробежни тенденции, водещи до разпад на ЕС. Използвана бе информационна вълна, върху която да се развива тезата на Кремъл, че без Русия няма Европа.

Да, но бежанската криза беше овладяна - със съвместните усилия на ключовите страни от ЕС, в това число България и Гърция и разбира се, с активното съдействие на Турция. Много могат да бъдат претенциите към участниците в компромисните споразумения за спиране на бежанските потоци, но фактът е факт - има признаци, че мигрантската вълна е овладяна. Замисълът за използването на бежанците като геополитическо оръжие, което да дестабилизира Германия и Европа, увисна във въздуха. 

Още по-разочароващо за стратезите на "бежанското оръжие" бе откровеният им провал в опитите за дискредитацията на германския канцлер. Немските специални служби и медии реагираха адекватно и разкриха дългата ръка на Москва.  Останаха да стърчат скелетите на замисъла, останаха сенките на сценаристите на дестабилизацията. Остана да очакваме и прогнозирания от тях терористичен акт в Берлин, нови референдуми като този в Холандия, нови истории за изнасилени от бежанци европейки и терористични клетки сред бежанците...

Помните ли колко "ура-патриоти" запълниха телевизионните студия с призиви да стреляме на границата, да нарушим грубо моралните и нравствени ценности, върху които се изгражда Европа, да обърнем гръб на съседа и на нуждаещия се, да се хванем за гушите, да търсим спасение поединично, градейки стени. Родиха се и групи за самозащита, динковците и призиви за граждански арести, които по замисъл трябваше да изземат инициативата от институциите и да формират обществените настроения против емигрантите, против ЕС и съседите. Много скоро се разбра, че освен да "бранят" границата, тези медийно препакетирани мутри рекетират и обират бежанците. 

Темата за бежанците обаче не трябва да замира, защото в нея е инвестирано не само съществена част от пропагандния ресурс на Кремъл за дестабилизация на Меркел и Германия, но и личното бъдеще на купчина политици, симпатизиращи на Путин и на неговите съюзници в ЕС. Като ги няма физически вълните от бежанци,  ще трябва да  измислят хипотетични "орди", които всеки момент да тръгват към България.

Паралелно върви и сюжет с дискредитацията на еврокомисаря Кристалина Георгиева, което по замисъла на авторите - руско-българска група от политици, библиотекари и олигарси - трябва да я накаже заради неудачите на Бокова, да я неутрализира като политически конкурент и най-вече като перспектива за силно присъствие на България в Европейската комисия.

Тук става дума за партийната номенклатура и ченгесарска върхушка, която дискредитира на базата на обвинения за "принадлежност" към ДС. Именно тази страна на манипулацията българската общественост пропусна да различи - в 90 процента от случаите разобличенията по темата на активни български политици, бизнесмени, общественици, културни дейци бяха правени по инициатива на партийни номеклатурни кадри, за да се отстрелят неудобни за тях политически и идейни конкуренти.

Слагат огромен етикет върху личността, и никой ни пита за детайлите на истината, за мотивите, за задкулисието и последствията. Просто се задейства сляпата сила на отрицанието. Еврокомисарят ни стои изключително стабилно в Комисията, авторитетът й е безспорен и не си спомням да е правила нещо, от което ние да сме се срамували, на различните постове, които е заемала. И затова се готви удар срещу нея.

Замисълът на всичко изброено по-горе е от ясен по-ясен - дестабилизацията и дискредитация на България като европейска страна, която буквално стои като преграда към дестабилизицията на ЕС.

​ Замисълът е и отклоняване на вниманието от разкритията около панамските документи.  Германия предаде на останалите членки на ЕС швейцарските досиета. Няма съмнение, че те разкриват нелицеприятни истини за скритите механизми за влияние и задкулисието на прехода. Затова се готви информационна атака в различни посоки, която да предотвратява и обезкуражава данъчните власти и правителствата да следват горещите следи за каналите на влияние на Кремъл и олигархията.​

В оценките за събитията у нас винаги трябва да отчитаме доминиращия контекст на хибридната агресия на Кремъл. Това не  е индулгенция на правителството или на силите, които защитават евроатлантическия ни избор, но оценката за реалните рискове и последствия трябва да се прави изключително в този контекст.

Фактор: Путин атакува фронтално Меркел и България е фронтова линия

Линк към статията във Фактор

Център на руската външна политика спрямо Европа винаги е била Германия. Още повече при президента Путин. Няма нищо особено ново, нито безпрецедентно. Така е от и преди времето на Бисмарк. Наричат го геополитика - политика на предопределеностите на географията.

На германската карта заложи и съвременна Русия, след като беше оставена насаме със себе си - извън НАТО и ЕС, с много пари и ценности, малко споделени със Запада.

Вместо да развива икономика и технологии, Кремъл предпочете да вложи новото си нефтено богатство в лично обогатяване на олигарси, във възстановяване на имперското кредо и историческите щампи на величие с опора върху военната мощ.

Изработването и най-вече пласирането на достоверна руска глобална алтернатива на НАТО и на ЕС, бе извън възможностите и плановете на силовиците, които дойдоха на власт. С купища нефто- и газодолари те решиха, че могат да се справят без особени напъни с икономическата и финансовата сфера, изгониха мислещите икономисти и стъпиха здраво на принципа - ако не можем – ще купим мира и недоволните, ако не искат – ще ги изгоним в емиграция или пратим в затвор. Подвариантите са – изолираме перманентно като Немцов, или дискредитираме като Касянов.

След като в Москва разбраха, че Източна Европа се откъсва безвъзвратно, започнаха да се утешават, че разполагат с достатъчно ресурс за влияние отвътре, чрез симпатизиращите им русофили, леви и олигарси. Ако не стигнат ресурсите за промяна на курса, то поне в разсъжденията на кремълските стратези беше достатъчно, тези страни, в сред които е и България, да бъдат превърнати в несъстояли си държави – да бъдат блокирани в развитието си и възможностите си да провеждат политики, неотчитащи руските интереси.

Страните от Западна Европа като Франция, Италия и най-вече Германия бяха обект на друг тип политика – на финансово и стратегическо очароване. Нищо ново, прочетете кореспонденцията между Екатерина Велика и Волтер, за да разберете вечните стремежи на руските императори да прелъстят Западна Европа с изключителни привилегии и с ласкателство. Надеждата на Кремъл в този по-съвременен вариант на класическата политика бе именно, да лишат неуправляемите съюзници от ЦИЕ от възможността да формират и влияят върху политиката на ЕС и НАТО. Накратко, това е доктрината Шрьодер и Берлускони – правим Северни потоци, които са стратегически за нас, срещу което получавате привилегировани сделки за милиарди.

Тази оферта важеше за Германия и нейните политици и бизнес-елит, но не и за елитите на страните по Южния поток, които никога не са били третирани като равноправни.

Стратегическият замисъл на Северен поток не е сложен, но е с широкомащабни последствия. Путин де факто връчи на Германия златния ключ на разпределител на руски газ в Европа, предаде енергийното си оръжие в ръцете на канцлера Меркел.

Последствията бяха минимум три.

Първо, насити германския пазар с допълнителна ликвидност, която да позволи на Германия да се опита да измести Обединеното Кралство и Холандия като газови хъбове на Европа.

Второ, даде възможност на немските енергийни партньори на „Газпром“ да получат доходи по посредничеството при транзита и търговията с природен газ - само през 2015 година от Германия е "изнесен" над 30 милиарда кубически метра природен газ, и

Трето, Кремъл гарантира за дълги години, че Германия ще получава най-ниската цена от всички потребители на руски газ, доколкото всички следващи по веригата на потреблението в Източна и Западна Европа трябваше да плащат и скъпи транспортни разходи.

С това Русия си гарантира, че транзитираният през Германия в реверсен режим газ за Източна Европа и Украйна, дори и формално да "подбива" и конкурира руския газ, тази конкуренция ще бъде управляема и второ, което е по-важно – ще препятства навлизането на външна конкуренция на пазарите в Централна и Източна Европа, поради насищането им с природен газ от Германия.

А германските фирми си гарантираха конкурентни предимства на ниските цени на природния газ пред другите европейски компании, в това число и тези от Източна Европа.

Този механизъм трябваше да гарантира безупречна работа на тандема Путин – Шрьодер, а след него и на всеки друг немски канцлер. Но схемата се "счупи" при канцлера Меркел и конфронтацията е повече от видна.

След авантюрата срещу Украйна нещата излязоха извън контрол и Путин загуби най-ценния си външнополитически актив - Германия.

Цялата стратегия на Русия и преди, и след налагането на санкциите се базираше върху възможността, да се договаря с Берлин на всякакви равнища и чрез натиск върху всякакви лостове – политически, финансови, операции на специалните служби. Основният съюзник, вън от съмнение бе зависимият от износ и бизнес с Русия, германски бизнес.

Планът обаче, засече, след като се оказа, че канцлерът Меркел има собствен дневен ред като лидер на Европа, който все повече се разминава с идеите и предложенията на руския лидер. Тя упорито и системно отказваше да влезе в отреденото й от Путин място, като се "разбере с добро". Вместо това, повече принудена от обстоятелствата и ескалиращата агресия на Путин, Меркел бе принудена да се фокусира върху сдържане и противодействие на Русия – при това не само като германска, но и като европейска политика. Това не беше по нейн избор, а по силата на растящата и болезнена за осъзнаване реалност, че Путин иска наистина да дестабилизира Германия и Европейския съюз.

За никого вече не е тайна – Русия не желае ЕС и Европа да се развиват без да се отчитат руските интереси и без тя да има влияние и право на вето – с каквото разполага в СС на ООН. Търси нова Ялта или договореност, която да очертае нейни зони на влияние и възможност да се намесва в работите на европейските страни, когато и както сметне за нужно.

Дълго време в Германия хранеха илюзии, че конфронтацията с Русия има временен характер, а събитията в Крим ще могат да бъде изолирани от общата тенденция за връщане към "бизнес както обикновено". Германският бизнес, традиционно зависещ от Русия като хинтерланд за германската икономика и до ден днешен усилва натиска върху федералното правителство, за да си върне руските пазари. При това, не толкова и не само сред социалдемократитите, но и особено сред десните политически лидери – достатъчен е примерът с баварския премиер Хорст Зеерхофер.

Геополитиката около бежанската тема не случайно бе фокусирана върху Германия. Тези, които бързат да обвинят канцлера Меркел в стратегическа грешка вероятно ще бъдат прави, защото с прибързания си призив към бежанците да дойдат в Германия, тя отчужди почти цяла Европа и не разбра,  как бе вкарана в капан.

Макар и със закъснение, тя разбра, че бежанците са оръжие и Путин е пуснал в ход стратегически премислена и добре финансирана хибридна атака, чиято крайна цел е промяната на германското ръководство и на германската външна политика.

Случаят "Лиза" с  "изнасилената" германка, бивш емигрант от Русия, е само върхът на айсберга.

Нов шанс за усилване влиянието на Кремъл беше нарастването на антагонизма на европейците към Исляма изобщо, както и наслагването в подвеждащ микс на темата за ислямския тероризъм върху темата с бежанците. Специалната операция на Кремъл срещу Меркел включваше пряко финансиране и съдействие на нейните опоненти и най-вече на националистически, екологически, патриотични и крайно леви и десни движения, които се възползваха от недоволство на германците, за да усилят позициите си. Популярността на организации като Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада – PEGIDA /има и български клон/, Алтернатива за Германия и на други проекти на Кремъл, си остава не достатъчна за – нито да се свали Меркел, нито да я принуди да се договаря с Путин.

Идеята за улични протести, за насищането на медийното пространство с истории на ужаси, причинени от бежанците не сработва, защото шокът постепенно преминава и механизмите за реакция и преценка на обществото сработват.

В тази група на "мобилизирани" европейски националисти попадат и българските "динковци" – групи на виджиланти /бдителни/ – обикновени мутри или криминално проявени лица, които яхват каузите на отрицанието на исляма и бежанците, като се опитват да насочват обществения гняв към "коварната" Турция и "импотентната" Европа, изобщо срещу всеки, който не е угоден на Кремъл. Всичко се прави в името на сигурността на гражданите, на защитата на свещенните граници, на блокирането на преливната вълна на радикалния Ислям – все класически и частично легитимни лозунги, на фона на които удобно се настанява притчата за "спасителката Русия".

Днешна Русия е олицетворение на свръхзависимостта си от нефта и газа и военната индустрия, на една изродена социална система с убийствено неравенство. Няма нищо значимо за износ, освен капитали, енергийни суровини, оръжия и корупция. "Панамските досиета" не раждат особено възбуда в страната, защото не казват нищо, което руснаците не знаят. Дори мащабите на операцията силно подценяват богатството, в рамките на което оперират лидерите.

Кремъл се лиши от приятелите си сред европейския и западен елит – днес никой не си и помисля да "гледа в очите" Путин и да прави бизнес с него въз основа на доверие. Приятели няма и в най-близкото обкръжение, и доколкото има някаква лоялност сред лидерите в рамките на Евразийското пространство, то това без изключение е бленда на страх и на зависимост. Украйна и страхът от московски Майдан са най-големият кошмар на Путин, който го накара да извади дори близкия Борис Гризлов от Съвета за сигурност и да го замести с шефа на преторианската си гвардия генерал Золотов.

От тук нататък Путин ще става все по-агресивен и ще атакува по всички фронтове – и в Германия, и в Турция, и в Източна, и в Западна Европа.

Лошата вест за него е, че вече няма привилегията на изненадата от неразпозната хибридна война. Ходовете и намеренията му са разгадани. Путин не остави никакъв шанс на Европа и Запада за компромис и договаряне.

Реалност, с която все по-голяма част и от българския политически и стопански елит трябва да се съобразява.

Станишев и Бокова като лице на България пред света

Казах, че няма да коментирам кандидатурата на Ирина Бокова след като вече е наш официален кандидат. Очаквах, че ще спрат атаките срещу нашия еврокомисар, но не би. Наложи се тя сама да опровергава слуховете, пуснати от "доброжелатели" за името си. Така, за всеки случай, да не би да си помисли, че някоя друга страна може да я предложи или да се кандидатира за президент и така да обърка сметките. Бъдете сигурни, че Бокова с основание ще твърди, че няма нищо общо с това, но няма как да отрече, че има нещо общо със силите, които стоят зад дискредитацията на Кристалина Геогиева.
Признавам, не мислех, че толкова ниско ще се падне в преследването на егоистични амбиции.
Големият въпрос е защо българите с най-високи международни позиции са все от БКП и БСП.
Дежурното обяснение за вездесъщото ДС тук не "тежи" - защото нито Бокова, нито Станишев имат досиета. Пеевски също няма. Не са имали нужда, защото партийната номенклатура винаги е била извън обсега на вербуване. Нещо повече, самата държавна сигурност и цялото МВР, заедно с целия репресивен апарат, са работили преди всичко за партийната сигурност и в този смисъл не Бокова и Станишев е трябвало да обслужват ДС, а обратно.
Истината, за съжаление, е много по-прозаична и за нея малко се говори.
Едва ли в един кратък анализ може да се предаде целия контекст, необходим за разбиране на ситуацията, но ще започна от някъде с обещанието този разговор да продължи.
Защото съвременното българско обществото беше подложено на толкова много манипулации, че дежурните отговори-щампи не помагат, което означава, че именно те са били част от манипулацията..
Ключов фактор за лансирането на българските кандидатури от левицата на топ позиции в системата на ЕС и ООН и успехът на БКП са създадените трансгранични мрежи за влияние, които са относително независими от българските държавни институции, но се контролират от посткомунистическата номенклатура. Тези мрежи имат както бизнес проекции - трансформираните в лични компании задграничните капитали на Партията след 1989 година, така и политическа проекция, която стъпва върху контактите на БКП и кръговете на Луканов в средите на международните организации и социалистическото движение. Този процес започна преди 10 ноември, именно защото партийната номенклатура и особено "перестроечната" и част се подготвяше за смяната на строя и за управление в условията на привидности на демокрация.
Едно от условията за сделка със Запада беше кръглата маса и появата на опозиция - СДС, но срещу това "партийците" получиха легитимност и правото да разполагат хора в битността им на представители на България в международните организации.
Изпратените зад граница представители бяха от контролиран кръг, на когото можеше да се разчита независимо от развоя на събитията у нас.
Значителна роля за тази координация изигра разбира се и Външно министерство, което никога не е преставало да бъда център на мрежи за неформални външни влияние. Да не забравяме, че във времето на госпожа Бокова във Външно имаше доста партийни членове, които не желаеха да се деполититизират. В известен смисъл не са го направили и до ден днешен.
С времето мнозина от тези "партийци зад граница" прекъснаха връзката си с официалните български институции, но продължиха контактите с кръговете в и около БСП, около ДПС и вътрешните мрежи на влияние на посткомунистите - вижте в кои неформални мрежи най-масово членуват хората от съдебната власт, например.
Ако служеха и на България, поне в малка част, щях да бъда първия, който да ги адмирира, но те се затвориха в обслужване на собствените си групови интереси и котерия.
С времето тези представители се издигнаха, направиха кариери в ЕС, МВФ, Световната банка и особено в структурите на ООН - мрежата на тази организация е изключително разгърната - и започнаха да изтеглят след себе си нови попълнения от вътрешните мрежи. Без конкуренция, без видимост, много често и без формалното участие на държавата - особено в условията на устойчива опозиционност на БСП.
Подобна бе ситуацията и по линия на изкачването на Станишев към високите позиции в Социалистическия интернационал и по-късно в Партията на европейските социалисти. Съвсем не случайно той стъпи върху задграничните мрежи за влияние, които бяха развити от неговия баща, като Секретар на ЦК на БКП по международните въпроси.
Най-голямата пречка за реинкарнацията на партийната номенклатура като евросоциалистическа бе опасността от поява и утвърждаване на самостоятелно социалдемократическа партия у нас. Но шансовете за поява на автентична родна социалдемокрация бяха просто смачкани с дружните усилия на партийната върхушка и служби - хора като Камов, Томов и Поптодорова бяха изтикани в периферията, а Калфин премина в "правилния" лагер.
Проследете възхода на Ирина Бокова, която от неуспял вътрешно партиен кандидат за вицепрезидент, направи шеметна кариера в международна организация, при това от позиция на посланик във Франция и Монако, а днес се бори за най-високия международен пост в системата на ООН. Не се заблуждавайте, макар и да са безусловно необходими лични качества, не става само с тях - трябва цяла система, която да те изтласка в орбитата на белязаните за избираемост за да можеш да реализираш своя шанс. Обяснението не е само и толкова подкрепата на президента Първанов, тъй неговото международно влияние, особено на Запад, никога не е било значително. Нито в международните женски организации - макар, че и тези контакти се оказаха изключително полезни. Важното е, че всички тези фактори бяха впрегнати за да се изтласка госпожа Бокова до мощните ускорители за глобално кариерно развитие, далеч извън обсега на българските мрежи за влияние.
Тук на първо място е свързаността с Кремъл /никаква тайна не е, че основната ракета носител на госпожа Бокова в настоящата кампания е президента Путин и свързаните с него мрежи от евросоциалистически партии, традиционно симпатизиращи на Русия. Достатъчно е да споменем името на Герхард Шрьодер, лидер на германските социалдемократи и канцлер и техния представител в Европарламента Мартин Шулц.
Не може да се отрече, че веднъж на високи позиции, българите в международните организации, стават напълно независими от държавните ни институции, като остават активна единствено свързаността си с вътрешните неформалните мрежи, по които самите те са се били издигнали и по които ще тръгнат новите "Бокови" и "Станишеви". Тези мрежи отдавна не само "социалистически" или идейни, защото по тях текат и финансови ползи, които правят така, че паралелно нашите кандидати да се сдобиват със скъпи апартаменти, финансови и материални активи.
На такива като тях България им трябва само като флаг или политически офшор, от който да реализират кариерните си планове. Нищо повече.
Ако не сте чули за сравними примери за успешна международна кариера на хора от десницата, то е само и основно, поради факта, че в редките случаи, когато те получават шанс, те се развиват в изолация от тези мрежи на влияние. Достатъчно е да споменем, че един от най-изявените представители на българската десница и бивш министър председател не може да се пребори за продължаване на мандата си като посланик на ЕС. Но затова си е виновна десницата, която също имаше шанса да разгърне своите международни мрежи за влияние и кариерно израстване, но вместо това се фрагментира до степен на маргинализация и сега ако трябва да някой от ДСБ да ползва  мрежите на ГЕРБ зад граница или обратно, ще трябва да се надява на чудо.
А ние отново ще се чудим как представителите на БСП, която във вътрешен план може да се приеме дори, че е със затихващи функции, успява да пласира своите лица, които да ни представят пред света.
Тези вътрешни и международни мрежи "зад кадър" не ги ловят никакви досиета, никаква лустрация. Колкото и комисии да създадете, колкото и статии да изпишете. Не се сърдете и не се гневете, че така стоят нещата, защото през годините на прехода имаше и възможност системата да се промени и да реализираме по-справедливо разпределение на шансовете и възможностите за кариерно развитие на повече българи зад граница, извън лоялните на посткомунистическата номенклатура. Но не стана.
Защото архитектите на прехода успешно управляваха и манипулираха представите за възможното и желаното, дори в дясното пространство. Това са реалностите, добрата вест е че са променяеми, ако за миг излезем от зоната на зададените щампи на възприятията.

Мениджър: Трусовете в ГЕРБ тепърва предстоят -

Едни от най-важните процеси на българската политическа сцена текат в средите на ГЕРБ. Не се заблуждавайте - зад фасадата на монолитността са в ход мощни подводни течения и задкулисни битки. Цветан Цветанов съзнава значимостта на контрола си върху партийните структури, върху парламентарната група и което е по-важно върху бъдещите избори, кандидатските листи и кадровите асансьори. За да спази ритуала на "единството" и единочалието в ГЕРБ, той предпочита да работи "зад кадър" със структурите по места, със своите партньори от коалицията "Цацаров" - БДЦ, ПФ, АБВ дори ДПС. Не Борисов, а Цветанов осигури конституционното мнозинство, с което минаха поправките. Той дирижира процеса на отстраняване на министър Христо Иванов и блокирането на съдебната реформа. Направи го по неговия начин, с което загатна за предпочитания от него сценарий за ново правителство на ГЕРБ без други десни.  

Реформата във МВР е поредната "линия на разлом" в ГЕРБ, защото Цветанов смята МВР и сферата на сигурността за своя база, в която няма да търпи конкуренция, още повече от "външен" човек като Бъчварова. Някаква реформа в МВР може и да се случи, поне медийно - обратното би било прекалено радикално като очакване на този етап, тъй като нито Борисов, нито Цветанов могат да си го позволят. Неслучването на реформата, обаче може да настъпи и по дефолт, поради набраната инерция и взаимно блокиране. Едно е сигурно: Цветанов разчиства терена около премиера от конкуренция за да няма Борисов друга опора освен неговата.

През 2013 година Кой? реализира схемата за външен контрол върху Борисов чрез изваждане от уравнението на Цветанов, сега пробват обратното: контрол чрез Цветанов върху ГЕРБ с две хипотези - отстрелване на близки до Борисов ключови министри, президент и съюзници и ако това не успее фронтална атака.

В една посока тегли Борисов, защото реформите и битката с корупцията не могат да се отлагат - премиер и министри са на показ, тяхна е отговорността и всеки ден реално губят позиции, време, власт, влияние. В друга посока дърпа парламентарната група Цветанов. Според него ГЕРБ има бъдеще само като монополист и като канибализира десните партньори, докато поддържа активна свързаност със заинтересованите в коалицията "Цацаров". 

Това е формула на архитектите на прехода, в която влиза и мобилизирането на нови проекти а ла Бареков - референдума на Слави Трифонов, както и нов проект на базата на НДСВ и неговия лидер, за който ще знаем повече идната седмица.

Цветанов упорито и системно прокарва идеята за самостоятелно управление на ГЕРБ в този Парламент чрез правителство на малцинството и подкрепа, която той лично договаря и контролира в Парламента. Тази формула е изключително надеждна, защото всичко ще е предмет на сделки, медийно пакетирано като "широк консенсус". Цената на политическото брокерство ще "хвръкне" до тавана. Със сигурност реформи от радикален и оздравителен тип няма да има. В тази "група" няма нито силни управленци, нито реформатори. има само политически брокери, като Пеевски, Първанов, Цветанов. 

Борисов разбира, че без реформи държавата върви към катастрофа и разчита на няколко министри в своя екип да стигне до спасителен бряг. Неговата формула е да продължава да бъде монарх и да налага еднолично курса и темпа на движение на ГЕРБ, като партия с подкрепа в целия политически спектър. Ще трябва да се научи обаче да съжителства с равни и превъзхохдащи го като реформаторски и професионален потенциал хора. 

Трябва да се признае едно негово качество - той успя да генерира гласове в центъра, дори в ляво и то по начин, по който по-интелектуално наситената и радикална политика на десните реформатори не можеше. Повечето от тях сами се поставят в положение на превъзходство прямо електората, а това не може да им спечели нито симпатия нито мнозинствата, необходими за провеждане на реформи. Не съдете абстрактно за идеалния, а за конкретния електорат и обществени нагласи в тази далеч от перфектност България.  В този смисъл коалицията в дясно и дори в по-широкия формат на прореформаторските сили, колкото и далеч да е от оптималността, единствено може да свърши реформаторската работа. Борисов е необходим за нейния успех. 

При това положение е добре реформаторите и особено ДСБ да си държат каналите отворени с хора като Бъчварова и другите "сходни по кръвна група" в правителството и парламентарната група на ГЕРБ, защото в предстоящите процеси не могат да си позволяват служебна победа на Цветанов. Не могат да си позволят и лукса да се залъгват, че не ги интересуват процесите в ГЕРБ, или че там всички са "маскари". Това не означава, че трябва да бъдат безкритични, а само, че трябва да отчитат общия контекст на случващото се в най-голямата партия, перспективата за усилване на позициите на Цветан Цветанов и окончателно осуетяване на реформите.

Още по-голямо е значението на гражданските структури и движения, защото процесите в ГЕРБ няма да генерират нито съдържателни, нито самодостатъчни, нито качествени по подразбиране реформи - самата партия не е направена по модел който да излъчва множество качествени и естествени лидери при предопределени номер едно и номер две на върха. За това и вътрешните процеси не раждат силни и самостоятелни играчи с ярка физиономия и реформаторска тяга.

Със сигурност предстоят битки в ГЕРБ, при това не само за съдбата на реформите в МВР и антикорупционните мерки, но и за всички други стратегически линии за развитие на България. Примерно, какво правим когато евросубсидиите свършат или което е още по-важен въпрос, когато осъзнаваем, че те са нож с "две остриета" и негативите започват да "тежат".

Вероятно най-видимата част вътрешните битки в ГЕРБ ще бъде избора на кандидат за президент. Там групата около Цветанов ще направи всичко възможно не само да не бъде преизбран Плевнелиев, но и да не допуснат нов "Плевнелиев". Още отсега промотират свой кандидат, който вече е одобрен от "конституционното мнозинство". Но тепърва трябва и Борисов да го приеме, а той има свой вариант. 

Още по-важно е дали ще се преодолее непримиримостта и крайния радикализъм в българската десница, при който цялата енергия отива във взаимно отрицание и издигането на идеални цели.  
Продължавам да не вярвам, че този Парламент ще позволи да "случат" реформи, дори в този полувид, в който те се оказват на изхода на Народното събрание. При текущите центробежни тенденции в Реформаторския блок, ще бъде цяло чудо, ако партиите в него останат заедно до новите избори. По-важното е, че Реформаторите в този вариант са блокирани да разширят електоралната си подкрепа. Дори не е сигурно, че при нови избори те ще успеят да мобилизират целия си стар електорат с нови реформаторски послания, не за друго, а защото привързаността на някои от тях към властта е многократно по-силна от желанието и възможностите им за реформа. Знайно е, че само реформатор, който не мисли за утрешната си властова позиция, може да реализира радикално движение напред. 

Преди следващи избори трябва да се промени изборното законодателство за да се разшири периметъра на избирателната активност и върне усещането за справедливост и честност на изборите. И тук Борисов трудно може да намерик заместник на Цветанов, който му осигурява комфортта на властта, без значение на методите. Следващи избори едва ли ще родят нещо кардинално по-различно за десните, но е важно да не се разгражда потенциала за съвместно управление.

В рамките на заложения модел целта на Цветанов не е да конфронтира или замести Борисов, а да го отслаби, за да стане решаващ и незаобиколим фактор в партията, с когото всичко и всеки се съобразяват. Той има контрол върху финансирането на партията, ползва се със самостоятелни канали за комуникация с всички други партии, владее кадрите на партията и се намесва в кадровата политика на всички министерства. 

Трусовете в ГЕРБ тепърва предстоят - прекалено силна е външната гравитация.