Статията е от 2006 година
Живеем в сложно и интересно време.
Дописват се последните щрихи на замислен по време на т.н. “преустройство” от
80-те години проект за преход, в който творците на промяната бяха най-вече реформаторските
кръгове в комунистическата партия.
Отрицанието на миналото в
началото на прехода, напомняше по-скоро контролиран емоционален фойерверк, част
от по-мащабния проект за реинкарнация на привилегирована социална група, а не
толкова дългосрочна визия и системна проекция в развитието на обществото и
икономиката. Антикомунистическата риторика, която бе носител и видим знак на
промяната, бе профанирана и в последна сметка опитомена в безопасна критика на
миналото и на маргинални комунистически формации. Атакуваха се комунистическата
партия и идеология, а се оказа, че единствено атакувани бяха редовите членове,
които сами станаха жертва на схемите за източване на банки и предприятия. Зад
кадър необезпокоявани, с малки изключение или за малко, останаха сценаристите или
техните наследници, които преживяваха своя redivivus.
България претърпя най-тежката
си стопанска криза в най-новата си история със свит брутен вътрешен продукт от
близо 50% и де факто загубен суверенитет за взимане на решения. Валутният борд
само фиксира този акт на поражение при поредния опит за модернизация “по социалистически”
при правителството на Жан Виденов. От тогава всяко българско правителство е
длъжно да доказва правото си да управлява страната и компетентността пред външни
институции, поставяйки в подчинена зависимост отчетността и отговорността пред
българския избирател. Както банкрутирало предприятие или човек е принуден да
продава на безценица своето “семейно сребро”, така и банкрутирала България бе
принудена за да закрепи публичните си финанси като извърши форсирани продажби
на държавно имущество.
За да бъде объркването пълно
левият избирател, които бе сред най-силно пострадалите от този тип реформи,
днес продължава безрезервно да подкрепя политическата сила, в най-голяма степен
отговорна за масовото обедняване, а десният електорат, който очакваше не просто
приватизация, а нова визия и политика, в съчетание с нов морал и нраственост,
бе силно разочарован от безразсъдно пропиляното доверие от неговите избранници,
част от които така и не осъзнаха историческия си шанс и отговорност пред “дребните”
проблеми на българина.
Затвореността на промяната не
се изразява само в произволния избор на новия стар политически и бизнес елит.
Напълно нова управленска класа бе невъзможно да бъде импортирана, нито създадена
от нулата. Порокът е заровен в погрешната “преустройствена” матрица на прехода
и опитите тя да бъде трансплантирана в постпрехода, в това число и в
европейския проект на България. Евроизацията на зависимостите от преходния
модел върви ръка за ръка с изкривените понятия на прехода за справедливост и
порядъчност. Най-яркият пример за вградените
дефекти на модела е фактът, че на прага на ЕС България продължава да отчита най-ниски
равнища на реалните доходи на глава на населението, като в редица случаи увеличава
изоставането си от страните в първата вълна на членство в ЕС, в това число и от
други кандидати – Хърватска и дори Румъния. За периода 2001-2005 година
разликата, измерена в БВП чрез “стандарта на покупателна способност” (PPS) по отношение на приетия за 100 референтен показател за ЕС, е увеличена
с три пункта /35 срещу 32/, а с Хърватска още по-радикално /47 срещу 32/ при
относително изравнени позиции през 2000 година. Това е поредно потвърждение, че
самото членство не е панацея, нито заместител на добросъвестната домашна работа
по формулирането и реализирането на ефективна стратегия за икономическо и
социално развитие.
Темповете на нарастване на брутния
вътрешен продукт надвишават среднопретегления ръст на доходите на населението,
на личното потребление и капиталообразуването. Увеличаването на минималната
работна заплата е за сметка на прехвърлянето на задължения към работодателите и
поетите социални плащания от бюджета. Приведените примери означават, че
производеното богатство у нас продължава да се преразпределя извънпазарно, чрез
изградена и устойчива система в сивата икономика,
административно-бюрократичната сфера и монополните схеми, в полза на
“привилегированите” в прехода прослойки – ранните “едри индустриалци”,
държавно-частни “монополисти”, силови групировки, бизнес кръгове на бившата и
новосъздадена партийна номенклатура или бившите специални служби. Скандалните
разкрития за софийската “Топлофикация” са “прашинка” от истината за създадено,
преразпределено и изнесено богатство по времето на прехода.
Особено впечатление със своя
управленска и административна арогантност през последните години правят
различни “изнесени” напред “в името на ЕС” решения – акцизи, данъци,
регистрационни табели за МПС с предизвестен половингодишен срок на валидност,
действия на регулаторните органи, увеличените разходи по “административния
транзит” на различни предприсъединителни фондове и т.н. Липсата на конкуренция
и административният чадър над монополите обяснява защо ниския жизнен стандарт
на българина, в който пряко се отразяват рекордните за Европа разлики между
лихви по кредити и депозити, стратосферните цени, които плащаме за мобилни телефонни
разговори, за Интернет, за съхраняване на съветския модел на топлофикация,
нечуствителната към активните икономически агенти фискална и финансова политика
и т. н. Какво значение имат прокламираните права на бизнес или политическа
инициатива, когато привилегирован достъп до средства за масова информация, до информационен,
финансов или административен ресурс, все още имат ограничена група от хора.
Тези характеристики на прехода са програмирани да действат и в постпрехода,
което прави неизбежна втората вълна на демократичната промяна, в рамките на
която следва да бъдат изчистени генетичните белези на постсоциалистическия
модерн и реализиран пълноценен вариант на евроцентрично демократично развитие.
Нужен ни е нов съвременен национален
проект, в рамките на който не плахо да се оглеждаме за границите на възможното
и позволеното, а активно да потърсим собственото си място и отговорности в
глобализиращия се свят. Да погледнем отвъд членството си в ЕС, там където ще
бъдем без патериците на валутния борд, или на надзора на международните
финансови институции – насаме със собствената си свобода и отговорност. Трябва
да формулираме обща цел и реализираме механизми за защита на солидарен интерес и
ценности. Не толкова като партии, обществени организации, етнически или “по
интерес” групи, а като съмишленици, които имат съвпадащ усет към “вълната” на
историята, към корените и предизвикателствата на глобалното развитие.
Безсмислено е да се стремим
да търсим удовлетворение в по-високите статистически индикатори на растеж. Напълно
е възможно дори при относително високи темпове на нарастване на брутния
вътрешен продукт, ако неговата структура е стойностно небалансирана и ако не се
създава допълнително финансово богатство, да се задълбочи тенденцията на изоставане
на България от първата на вълна на ЕС разширяване.
Неотменимо условие на постпреходната
ни евростратегия е успешното ни институционално и личностно присъствие в европейското
политическо, икономическо и социално пространство. Следва да изберем
парадигмата на интегриране в Европа чрез себеизграждане и
самоусъвършенствуване, а не само чрез внос на импланти от европеизъм.
Преди новите ни членства в
НАТО и ЕС, трябва да реализираме пълноценно си членството и интеграция в
българската национална общност – в квартала, в града в региона и страната.
Освен в административната
кохезия и технологическите параметри на интеграцията, трябва да определим
степента и разгърнем механизмите за ранно предупреждение и самоконтрол в тази
гигантска евроглобална фуния, в която изтича основната маса на националната ни
политическа, социална, финансова, стопанска и гражданска енергия. Къде са
границите на подражанието и на собствената ни самобитност?
Трябва да потърсим националната
версия на ключовите европейски стратегии и документи и разработим собствени идеи
за политиката на ЕС. Стратегическите насоки на развитие на ЕС ще бъдат като
правило среднопретеглени по отношение на желанията на страните-членки. В този
смисъл е много вероятно те да се окажат не достатъчно амбициозни или конкурентни
за нас. Тогава - къде са нашите допълнителни усилващи ги проекти ? Капацитетът за
реформи и саморегулация е нисък, защото заложената перестроечна матрица предполага
външен контрол и дистанционна управляемост на развитието, а не свободна
конкуренция и динамичен кръговрат както на централно, така и на местно равнище.
При слабата вътрешна мобилност – регионална, отраслова и социална – никак не е
чудно, че незадоволително ниско остава равнището и качеството на местното
управление, на индивидуалния избор и възможности за развитие. Европейската
перспектива на България е немислима и невъзможна без децентрализация на управлението
и реална финансова независимост на местната власт и регионите.
Тъй като е малко вероятно ЕС
да направи изключение от своите правила, очевидно предстои да се променим сами,
като извървим най-трудния етап и сменим модела, като ограничим влиянието на неговите
създатели или крепители. В случая не представлява толкова значим публичен
интерес конкретиката – твърде много са частните случаи. Главното е да се
възстанови върховенството на закона и на законоприлагащите институции,
включително пълната свобода на действие спрямо която и да е противопоставяща се
на държавните интереси политическа или силова структура.
Възстановяването на престижа
на държавата като публичен честен брокер в отношенията между отделните
обществени слоеве и гражданите не е толкова сложен процес – достатъчно е да се
задействат лостовете на данъчните власти, органите за борба срещу
икономическите престъпления, съдебната власт и да се прекрати избирателността в
прилагането на закона. И разбира се изпълнителната власт да се реализира от равно-дистанцирани
от “проблемните зони и групи” политически сили и лидери.
Нужно е да изградим
трансгранична взаимносигурителна мрежа за всички участвуващи в реализацията на
тази единна цел българи. В нея всеки един – ученик, студент, бизнесмен, мениджър,
политик или наемен работник ще може да реализира своя персонален глобален
проект без да прекъсне връзката си с българския корен, от който да черпи сили и
увереност във време на трудност, и да издига глобалните позиции на своята
българска идентичност – държава, град, община, група, семейство.
Остро се нуждаем от
реанимиране на пионерския – първопроходчески – стремеж и да потърсим сред
глобалното многообразие най-добрите решения за себе си, не толкова по аналогия
или по симпатия, а въз основа на трезв и рационален прочит на зависимости и
закономерности в съвременния свят. Особено ценен обект на индивидуално и
групово сканиране са малките и средни страни – като Ирландия, Корея, Словения,
Дания, Финландия, Люксембург, Норвегия, Естония и т.н. – в които ще намерите
много по-подходящи за нас като манталитет и публичен рефлекс – достойни за
приложение и копиране - “добри управленски практики”, отколкото в
монополизиралите информационното пространство “велики” и “свръхвелики” на деня.
Намираме се на поредния кръстопът
в своята история, при който сработва рефлексът на “близостта на мечтата” и страхът
от промяна на статуквото. Управлението на собствената свобода е висша мяра на
зрялост и изпитание за демократичност и глобална съизмеримост. Време е за избори.
Илиян Василев
Авторът е досегашен посланик
в Руската федерация и Почетен Председател на България Икономически Форум
