Клуб Z: Харесва ли Ви тази България? Ако не, променете се

Къде сме 25 години преход в свободата и независимостта на медиите, на публичния диалог, на институции? На дъното. И мълчим.

Публикува се писмо на опален олигарх, в който той разкрива механизмите на контрол и мрежите на зависимост, които ни управляват. Самият следствен, но по закона на мафията - няма как да знаеш, докато някой от кухнята не се разприказва. Медиите мълчат групово, най-силно централните електронни и печатни. Нито дума!? Да Ви напомня това за едни други времена, които уж решително бяхме загърбили?! Дори е по-лошо, защото тогава официално се водехме тоталитарен режим.

Тогава бяхме под репресии и мълчахме. Сега сме в декоративна демокрация и пак мълчим.

Тогава имахме "извинение". Днес не. Гротеската е, че ще чуете повече хора да спорят, често до последна капка милост, за това какво е станало преди 30, 40 години, но това, което се случва днес е извън фокуса и патоса на съвременния българин.

Прекършен воля, пленени хора.

Руски сайт, очевидно добре информиран за механизма на сделката около Виваком и "странното" бездействие на премиера Борисов пуска материал, в който директно го обвинява в подкуп от 50 милиона долара. Зная достатъчно по сделката за да твърдя, че който е писал статията е имал първокласна информация, не за самия подкуп /това не мога да зная, но за сделката/. Няма страна, повтарям нито една страна, в истинските демокрации, в които централните медии ще пропуснат да отразят новината за обвинение в подкуп на техен премиер или президент. Да, задължително ще направят собствени засичания, ще проверят със свои източници, след това задължително ще дадат контекст, ще отразят, че това може да бъде компромат, защото идва от страна, която е известен недоброжелател на управлението - т.е. ще се постараят да балансират от всички страни, но ще дадат новината. И коментари и мнения.

Дали ще имаме генерален секретар на ООН, съотнесено като значимост към посочените по-горе дълбоки язви в организма на българската държавност, няма особена тежест? Гордостта на заем е ефимерна. Колкото имате реална полза за Вашето здраве от това, че някой наш представител е станал световен или олимпийски шампион, толкова ще усетите ползите от това българин да бъде номер едно в световната дипломация. Уж се радваме, но с чувството, че употребявате захарен памук - огромен обем и нищожно съдържание - като свърши представлението се връщате към своите болежки и задачи.

Ако има съмнение, че шефът на корпорацията България не е чист, за какво изобщо можем да говорим като доверие между управлявани и управляващи!? Същото толкова важно е, ако някой го компрометира и това се докаже - да се посочат опасностите и да си защитим лидера ? Но сляпа вяра и доверие никому. Както казваше Роналд Рейгън - доверявай се, но проверявай.
Така утре може всичко да се случаи - убийство, предателство, дори конфликт и няма кои да ни информира. Както стана с преминаването на руски транспортни самолети на път за Сирия над наша територия, когато разрешението беше дадено след навлизането им в нашето въздушно пространство. Защото щяло да започнем Трета световна война.

И пак гробно мълчание - по-тоталитарно от това здраве му кажи. Контролирани медии, контролирани журналисти, контролирано общество в контролирана демокрация. След 25 години стигнахме до тук.

Нито една централна електронна и печатна медия, нито един "популярен" водещ, дори такива които иначе са много смели и призовават да бъдем "гневни"!?
Винаги ми е правило впечатление, че в редките случаи, когато съм канен да коментирам /тези случаи стават все по-редки и защото аз все по-често отказвам/, водещите винаги търсят баланс на това което ще кажа. Защото приемат моята нормалност за крайна.
Да виждате подобен баланс, когато се изказват държателите на статуквото?

Убиват ни с нищожни теми и реалити. Няма време за детайлно разработване на темата Македония и войнишки паметници, а правят преки мостове с някакъв си Миленко - посредствен сърбоман от Македония, който в прайм тайм ни занимават с неговите терзания.

Казват, че по качеството на медийната и информационна среда най-добре се съди за качеството на демокрацията ни. А огромната част от българските медии и журналисти тръпнат, защото не могат да си позволят свободно и независимо да критикуват текущите властимащи или новите властискащи, защото от тях им зависят субсидиите и рекламните договори. Най-много някой "изпаднал от милост" да влезе във фокуса и след санкция "от горе" да го "разкъсат" пред камери.

Най-лошото е, че и президентските кандидати не засягат тези теми - като, че има мълчалива договореност да не се клати лодката на статуквото и да не се преминават червените линии на политкоректността.

Тези дни получих доста упреци за статията си в Булгариа Аналитика, посветена на главните отсъстващи теми в медиите и в публичния дебат - грандкорупцията и пленената държава. Спорехме с мой приятел, чието мнение много ценя. Не приемаше някои оценки и особено тезата, че покрай пленената държава съм казал, че и НПО сектора е пленен.

Прав е, защото всякакви обобщения са вредни и априори неточни. Но какво направихме след 25 години писане на доклади за корупция, за свободата на медиите, за тяхната независимост, за отговорността на лидерите ни? Колко струват всичките изписани страници и изговорени думи, ако днес се намираме на кота в която гранд корупцията и пленената държава са толкова вездесъщи, че се смятат за нова нормалност и никой не ги забелязва.
И тъй като докладите и препоръките са истински, остава да сме сгрешили в начина по който сме ги направили достояние на максимална част от обществото, в който сме принудили институциите да се съобразяват, а не да се заиграваме с тях и най-вече в превръщането им в осъзнат интерес и действия на повече хора от обществото.
Кой може да каже с ръка на сърце, че е свършил работата си, когато докладите и препоръките не раждат действие или промяна? На фона на значителни средства, които бяха усвоени по най-различни линии. Но днес средства няма, защото властимащите контролират всички източници. Още по-тревожно е, че направиха "свои" неправителствени организации, а другите "независими" организации тръпнат в очакване на договори и поръчки с публични средства. Как да бъдат докрай независими и откровени, да говорят истината и да се борят за промяна, когато утре може да останат без пукнат грош? На кого да разчитат? На симпатизиращият им български бизнес, който колчем отпусне някакви средства, тутакси ще бъде посетен от данъчни органи.
Извинете, но да бъдеш личност с характер, да останеш с изправен гръб днес е много по-лесно отколкото преди 25 години, но "светлите" примери като че ли не изобилстват. Спорим за това кой какво е правил преди 25 години, каква роля е заел в процесите по време на прехода, какви отговорности е поел - изобщо спорим за историята, а изпускаме днешния ден, който ще определи бъдещето ни. Няма никакъв друг репер за измерване на текущата ни адекватност като хора освен конкретно стореното днес.
Колкото и история да натоварите в съзнанието си, тя не струва грош, ако замъгли преценката Ви за днешния ден и пропуснете да действате за да промените средата.

Пак питам - харесва ли Ви тази България?

Но не винете само тези "горе" - всеки има своята отговорност.

За това започнах своята лична революция срещу статуквото чрез промяна на начина по който говоря и пиша, и начина по който действам. Призовавам Ви и Вие да направите равносметката - без значение на какви години сте. Ако не Ви харесва средата - започнете промяната от себе си.
Започнете да забелязвате случващото се около Вас и управлявайте личния си принос за статуквото.
Спомнете си за великите, но прости думи на Мартин Лутър Кинг : "Истинската мяра за всеки човек е не какви позиции е заемал в моменти на комфорт и удобство, а какво е правил по време на предизвикателства и противоречия"
За тази сила на духа, за издигането над блатото, в което сме позволили да бъдем вкарани, ще продължавам да пиша, да се надявам и да действам.

Faktor: Президентската кампания allegro non troppo

Линк към оригинала във Фактор

Толкова дълго бяха изкуствено потискани страстите около изборите, че в късото време концентрацията на страсти и емоции се очертава да надмине и най-големите очаквания.

Поне така е на теория, защото се натрупва енергия и напрежение, което в сгъстеното време на президентската кампания, може да произведе фойерверки. Слабите ще се надяват да станат силни, а някои "силни" слаби.
Очаквам силен ефект "Бокова" върху кампанията и още по-ясни разграничения и обособяване на анти-десен блок от националисти, АБВ и БСП. Със сигурност към тях можем и трябва са смятаме ДПС, с включване на остатъците от НДСВ и националисти.
Това е планът Бокова в две части - първата касае кандидатурата за генерален секретар - блокира възможността друг, който е извън близкия кръг от инициаторите, да се кандидатира от България. В случай на неуспех, формира базата на нов блок, който да свали Борисов от власт.

Влизаме в поредния горещ етап на функциониране на българския политически казан. От горе на повърхността изплува омразата, жаждата да се причини максимална щета на опонента, нерядко на съседа, но е изключено в президентската кампания да видим съдържателен дебат или нещо, което да ни приближи, дори малко, до кампанията в САЩ и в други западни страни.
Изборите у нас се провеждат в условията на "пленена държава" и тържество на грандкорупцията подтиска всички нормални процеси, които се случват в една нормално функционираща демокрация.
Да започнем с тези, от които не очакваме "чудеса".

Никой не очаква нищо от Реформаторите, те са повече от "разбити авари", но това не пренася слабостта им върху техните кандидати. Всеки от "блока" гледа своя интерес, а най-често по-скоро гледа да пречи на съседа. Но в същност слабостта на РБ може да се обърне в сила, защото Трайков говори това, което се очаква от реформаторите, стъпвайки от много ниска база на очакавания. Другите на терена на президентската кампания направиха доста за да разочароват своя електорат до крайност, т.е. конкуренцията е рехава.
За реформаторите третото място би било успех, особено ако получат повече гласове от ДПС. Това ще обезсили "фактурата" на Доган към Борисов за втория тур на изборите, който е неизбежен. Трайков може да направи фурор не с изключителни изказвания и гръмки обещания, а с ярка нормалност и уважение към избирателите. Изглежда нормалността стана най-дефицитната стока на политическата сергия в страната. Толкова много "разкаляха" терена, че всеки нормално говорещ, нормално мислещ човек ще се открои.
Успехът на Трайков може да се използва и за лансиране на нов десен проект, защото реформаторския блок е обречен на минимално съществуване.

ГЕРБ макар и да изглеждат в пол позиция и с най-големи шансове, особено ако издигнат разпознаваем кандидат, са на път да си вкарат автогол, не толкова с това, че обявяват кандидатурата си толкова късно, а защото вотът за президент може да се превърне във вот за или против ГЕРБ. Колкото и кампанията до този момент да е несъбитие с отложен и ескалиращ суспенс, но свръхочакванията към излезлият в последния момент на сцената техен кандидат могат да го смажат. Особено ако не е свърхчовек, а такъв шанс няма и ако не е самият Борисов. След толкова много негативност в кампанията до този момент ярки фигури от първата и резервната скамейка на партията трудно ще спечелят нови умове и сърца извън хард ядрото. В ГЕРБ ще направят грешка, ако смятат, че изборите са им в "кърпа вързани". Тепърва ще усетят колко много загубена симпатия в управлението са инкасирали поради "балансиране", грандкорупциятато и неслучване на реформи. Скоротечна промоция на политици до "звезден" статут може да даде обратни на очакваните резултати. Да не говорим, че прицел ще бъде не толкова самия кандидат колкото Борисов, Цветанов или другите разпознаваеми лица. Мината "Бокова" ще гръмне с цялата си сила. От Москва вече припомниха,че имат намерения да играят, особено с компроматен арсенал. След седем години на власт, няма много висши политици в партията, които все още могат да предизвикат интерес.
Тези избори могат да се окажат съдбоносни за ГЕРБ. Не трябва да забравяме, че рефлексите отслабнаха, дългото пребиваване във властта и "височинната" болест затъмнява разсъжденията и отдалечава оптималните решения.

Националистите, макар и насипно "обединени" губят инерция, защото бежанците не са толкова ярък мобилизиращ общественото мнение фактор. Колкото и да възбуждат темата с "новини" за насилени момичета, атакуващи мирните граждани чужденци, които МВР постоянно се налага да отрича, има предел на истеризиране. Миленко от Македония бе откровена провокация, която националистите не можаха да разгърнат до край, защото се разкриха авторите на манипулацията и целта да ни скарат с Македония.
Събитията в съседна Турция, които са катализатор на всяка националистическа кауза, нямат допълнителен потенциал. Националистите трудно ще реализират прокламираната цел да бъдат суинг фактор - т.е. да контролират силните във властта.

БСП си нанесоха такъв удар с процедурата около кандидатурата на генерала, че и най-големия им враг трудно би го реализирал по-ефективно. Радев генерира вътрешно напрежение и вместо да привлече допълнително гласове от периферията на партията и от националистите, сега провежда кампанията си само и основно пред затворени срещи на членове на БСП. Центробежните сили са толкова силни, че трудно може да се говори за единна партия, ако единственото мерило е за кого ще гласуват членовете. Едно е подкрепата за БСП, друго е за Румен Радев. Последният от общоуважаван генерал от ВВС се превърна в рецитатор на опорни точки, отразяващи чужда воля и интереси, които не винаги разбира.

Първанов и АБВ са история. Не си струва да се отделя повече време за тях.

ДСП легна на дъното - бизнесът преди всичко. Но сделките стават все по-скандални, по-трудни за прикриване, а ..... парите все по-малко. Доган не случайно има морски вилает на територия на Лукойл. ДПС е обслужващ персонал. Той ще продължава да бъде добре, не и партията му.
Сигурното е, че Пеевски лансира кандидатурата на Орешарски, за да може да държи активен политическия и финансов интерконектор ГЕРБ-ДПС-БСП. В партията все повече се разграничава политическото от бизнес началото, като последното не само доминира, но може в скоро време да се окаже прекалено амбициозно за да бъде обслужено от политическото крило.

На пръв поглед ДОСТ се самоблокираха с прекомерно афишираната свързаност с Турция, но вече късат парчета от влиянието на ДПС, а това може да извади бизнес коалицията Доган-Пеевски от премиер дивизията. Особено ако Местан се кандидатира за президент.

Интересни времена - нравите също.
Колкото повече се приближаваме към истинската битка за президентския пост толкова по ярко ще се открои липсата на съдържателен дебат, размера и характера на външен, манипулативен, най-често заден или "втори" план, на който се реализира задкулисието по овладяване на президентската институция.

Файнаншъл Таймс - Нийл Бъкли - Русия използва Газпром в стратегическа игра

С Нийл Бъкли разговаряхме по ролята и шансовете на Северен поток - 2. Статията му в ФТ се спира основна на тази тема. Докато на стратегическо равнище, Русия все още се носи по инерцията на идеята за стратегическия удар и специална свързаност с Германия, с което да всее раздор между нея и другите страни от Европа и най-вече Източна Европа, на бизнес равнище в компанията протичат изключително интересни и в някои отношения радикални процеси по "свиване на чергата". Икономически са на "въжетата" и освен ако някакво чудо не се случи и Кремъл извади милиардите, които са им необходими, няма начин Газпром сам да финансира новите линии по Северен поток. 

За да се разбере конгломерацията от фактори и процеси, които ще определят съдбата на проекта, трябва да се отчетат освен общия кредитен и финансов статус на газовата компания и редицата не по-малко "стратегически" проекти като Алтай и Силата на Сибир, които също трябва да се финансират. Китайците охладиха ентусиазма си към авансовото им финансиране. 

http://www.ft.com/…/1bb6bd4a-84c8-11e6-a29c-6e7d9515ad15.ht…

Quoted in FT - Neil Buckley - Russia play Gazprom geopolitical game

Neil has given the gist of our exchange - Russia at a political level is still drifring towards a strategic opening and try to sow mistrust between Germany and its Eastern neighbours. On a more pragmatic and business level - a restructuring is taking place to cut on non-essential operations and costs. The company is expected to be in red at the end of the year or showing meager profit.The deal for The Eastern Europeans - loose transit fees and buy more expensive gas from Germany. 
However Gazrpom economically is "on the ropes" and unless some miracle happens with Kremlin funding the project there is no way the company could afford to finance it on its own.
In order to understand the fate of Nord Stream-2 one has to consider the overall financial and credit status of the Gazprom and the plethora of projects no less strategic than NS-2 it needs to fund - Altai and Power of Siberia - just to name a few. 
The Chinese have backtracked on initial zeal to provide upfront loans.
Doom and gloom.
http://www.ft.com/…/1bb6bd4a-84c8-11e6-a29c-6e7d9515ad15.ht…

Bulgaria Analytica: Гранд Корупцията и Пленената държава България пред екзистенциален избор

Линк към оригинала

Българският политически елит изисква от бизнеса да го корумпира, защото в противен случай мобилизира лостовете на държавната машина"

Интервю на Цветан Василев

Гранд корупцията е ключовата опора на модела на управление на България в последните 25 години, лубрикант на механизмите, по които се преразпределят власт и средства, по които се определят печеливши и губещи. Тя е слона в стаята, който никой не забелязва, докато не остане грам въздух за другите.

Силата на нейното въздействие не се измерва само с пари – загубени или не получени - тези близо 19 милиарда евро годишно, на колкото Ранд Европа, оценява загубата на БВП в България на годишна база заради корупция и организирана престъпност – две взаимносвързани явления. 

Нито с първото място в ЕС по корумпираност на средата, която индекса на корупция на Транспаренси Интернашънъл отчита според нейн доклад, в който се казва, че вместо да решава проблема "страната се движи в противоположна посока“, т.е. корупцията се увеличава.

Още по-малко с 25-те милиарда долара за последните десет години, които сме загубили, по оценката на глобалната неправителствена организация за финансова прозрачност Global Financial Integrity. Или още дузина подобни изследвания, в които дори най-снизходителните оценки говорят за мащабно цунами, което опустошава перспективата за измъкване на страната от блатото на рухналите мечти и несъстоялото се благоденствие.

Главната щета за обществото е в загубеното историческо време и човешки съдби, пропиляните надежди, които отвеждат все повече българи в емиграция – навън или навътре.

В страната няма недостиг на органи, които се борят с корупцията по всички етажи. Още по-малко се чувства липса на „програмни заявления“, на радикални идеи, които рядко виждат бял свят или на законодателни инициативи, които са толкова "пробивни", че никога не произвеждат действие или не стигат до край.

Неправителственият сектор постоянно произвежда различен тип проучвания, дава препоръки, все навременни и абсолютно необходими, но без никакъв отпечатък върху институциите и процесите. Движение и промяна няма, защото част от пленеността на държавата се преминава в пленяване на свързания с нея неправителствен сектор, който постепенно се специализира в „безопасно“ ярко говорене. Доклади има, средствата се усвояват, но крайното действие и промяната липсват. Не на последно място, защото усилията на неправителствения сектор свършат с публикацията на анализите, а не започват с нея.

Последният случай бе доклада на Центъра за изследване на демокрацията, който бе озаглавен със стряскащото "Пленяването на държавата. Противодействие на политическата и административна корупция". Подобен доклад се прави за 18 година, но този път нещата действително изглеждат драматично. Корупцията е разделена на политическа и административна, макар, че по-подходящо би било разделението на гранд и на масова. 

В доклада се стига до изключително важния извод за пленяване на публичните институции от организирани политически и бизнес групи чрез "практиката на много влиятелни (включително бизнес) фигури да си осигурят преференциално отношение от държавата чрез сложни корупционни сделки и други нарушения на закона. Те постигат това чрез въздействие върху функционирането и политиката на държавните институции с цел удовлетворяване на техните частни интереси за сметка на общественото благо".

Подобни оценки все още не фокусира проблема върху неговото "гранд" равнище, а именно политическата класа и управляващия елит, които разполагат с ресурса да вземат решения не само в сферата на разпределението на публичен ресурс, но осигуряват „гърба“ на грандкорупционерите срещу контролните системи и механизми.

Когато запитах колеги, които са работили по доклада на ЦИД, защо избягват думата гранд корупция, те ми отговориха, че това би рискувало възможността им да взаимодействат с властта, дори до степен докладът да не бъде изобщо приет. Изглежда са били прави, защото Министерски съвет посвети едно заседание на оценките и препоръките в доклада, включително и тържественото обеща да се поведе битката срещу корупцията още по-енергично, като във всяко министерство се разгърнат програми със срокове и отговорници. Нещо като публичен ритуал по “освещаване на знамето“ на битката срещу корупцията, без от това да произтекат каквито и да е последици за замесените, с дребни казуси с малък обсег на действие за корумпирани, корумпиращи и наблюдаващите ги контролни органи.

С този пиар ход, правителството на практики обезсили публичния критичен и очистителен заряд заложен в доклада на Центъра и на практика показа, защо у нас битката с корупцията се води по начин, от който последната никак не страда. Със сигурност ще бъдат отчетени Х мероприятия и още Y заведени дела /като това срещу кмета на Перущица/, но коренът на злото ще бъде грижливо съхранен чрез мълчание, смяна на темите, и повече от същото – отсъствие на политики, лоши политически и управленска практики, но най-вече липса на реално действие.

Ключът към решение на основните проблеми в развитието ни е в справянето с явлението гранд корупция и пленяване на държавата. Без неутрализацията и на най-високо управленско равнище по целия диапазон - от мълчаливо съучастие до гранд кражбите битката ще напомня опитите за изкореняване на наркозависимостта сред младежите без да се засягат ангажираните в каналите за внос и разпространение. 

Грандкорумпиращите съзнателно си затварят очите за масовата корупция не само защото това е нужния социален отдушник, койти им осигурява спокойствие, но защото им е изгодно. Докато те крадат със стотици милиони и милиарди, „масовиците“ се задоволяват с хилядите. Няма протести, всеки краде.

Най-важната характеристика на гранд корупция, която пряко допринася за пленената държава, е че тя блокира ключовите механизми на контрол и защита - тези, които управляват и от които зависи ефективното функциониране на механизмите на властта, сами инициират и реализират корупционни схеми в мащаби, който пряко влияят върху посоката и темповете на икономическо, социално и политическо развитие. Както посочва Цветан Василев, не друг, а именно политическия елит изисква от бизнеса да го корумпира, като в противен случай обръща срещу него „бухалките“ на властта – НАП, прокуратура, следствие и т.н.

Докато това е така, никакви значими стратегически проблеми, някои от тях свръхкритични като демографския, нямат да бъдат решени. Никакви реформи или планове за изпреварващо развитие на национално и регионално равнище не могат да се бъдат реализирани, докато не се разсече гордиевия възел на корупцията по върховете, в която са замесени висши политици и ръководители както в изпълнителната, законодателна и съдебна власт.

Ако търсите отговорите само в тотално блокираната и „пленена“ съдебна система или дори по-конкретно в прокуратурата, ще сгрешите. Още повече ако всичко се стовари върху фигурата на главния прокурор. Всеки друг на негово място, ако бъде избран по механизмите по които той бе избиран, ако бъде контролиран от мрежите за контрол и управление на зависимости, включително чрез меки методи като „координация“ с изпълнителната и законодателна власт, ако няма публично равнище на отчетност на неговата дейност, което пряко да обвърже личната му мотивация и житейски репери със съществуването на ефективна и освободена от корупция държава, то всеки следващ прокурор е обречен да бъде като Цацаров. Всеки следващ доклад за състоянието на корпуцията ще завършва с краткото заключение - корупцията  е в добро здраве, прокурорите също.

Грандкорупционерът е над закона, защото той е в състояние да си поръча както нужната промяна, така и защитата от прилагането на закона срещу него. Той може да си поиска как да изглежда обществената поръчка и да си гарантира, че ще я спечели. Тези 5-6 фирми, които печелят почти всички поръчки в сферата на строителството и пътищата, са свързани с политическия елит и реализират познатите схеми на гранд корупция.

Грандкорупционерите живеят и реализират основна част от своята дейност  като "мигрират" между бялата и сивата икономиката. Почти във всички случаи има намеса на офшорни фирми и сметки, не на последно място за да изведат ползите зад границата и отвъд контрола и вниманието на българската общественост и контролни органи. Дори и да нарушат законите, включително когато се източва ДДС от бюджета, те са солидно защитени. Не случайно според добре познаващия Пеевски Цветан Василев, корпулентният бизнесмен държи негови хора да бъдат разположени по върховете на прокуратура и съдебна система, НАП, Митници и отскоро на Българската банка за развитие. Други корумпиращи "на едро" бизнесмени контролират ключови постове в системата на МВР, митници и следствие, чрез които се контролират контрабандни канали за стратегически и други стоки, трафик на хора и откраднати коли, наркотици и т.н.

На върха на пирамидата на грандкорупцията, какво и в случая с трафика на бежанци, стоят „началници“, които си затварят очите или блокират максимално ефективните действия, винаги срещу материален стимули или парично отчисление.

Централна роля за отклонението на вниманието на обществеността от темата грандкорупция играят медиите, които прилагат масова анестезия, като подменят информационния дневен ред и като крият писмото на Цветан Василев, което във всяка друга уважаваща себе си държава би предизвикало прокурорски проверки и следствени действия. Прайм таймът фокусира вниманието върху корупционно дребнотемие, където загубите се измерват в хиляди, за да се прикриват следите на откровено откраднати милиарди. Не случайно, в по-голямата си част, собствеността на тези медии е „на кредит“, който почти никога не се връща.  

Може да се спори дали бизнесмените-олигарси контролират властта или властта контролира бизнеса в симбиозата на корупцията. Факт е, че почти всички олигарси правят инвестиции във власт. Не в обновяване на технологичния си парк, не в иновации и пробивни знания, нито такива които усилват конкуренцията и глобалните позиции, а в пазаруване на политици, които „настояват“ да бъдат купени. Тази политическа класа, родена от приватизацията и гранд проектите на Енергийния шлем, става все по-опасна, защото се опитва да държи под тотален контрол всичко, което се случва в държавата. Получава се нещо като хакната от вътре анти-вирусна програма.

На практика няма сфера на икономиката и обществения живот, в която грандкорупцията да не е доминиращ и определящ фактор.

В цитирания доклад на Центъра за изследване на демокрацията се дава пример с влиянието на Лукойл върху пазара на горивата у нас, на който компанията упражнява очевадна доминация с „негласната подкрепа от страна на анти-монополната комисия и няколко поредни правителства, които въведоха усложнени процедури, възпрепятствуващи други вносители да бъдат конкурентноспособни на местния пазар“. Още по-ярко доказателство в тази посока е гласувания наскоро открит лобистки закон, който тотално блокира възможността за конкурентен внос през акцизните складове, като се въвеждат задължителни банкови гаранции за цялата сума дължима на бюджета по вноса на горива. Без обсъждане, без протест, с явната подкрепа и по инициатива на правителството. Целта е не да се повиши събираемостта на данъци, а да се блокира конкуренцията.

По оценка на независими експерти, годишния ефект на злоупотребата с доминиращата си позиция на Лукойл и липсата на конкуренция на пазара на горива е близка до 850 милиона лева.

Като прибавим и грандкорупцията по проекта АЕЦ „Белене“ в което има доказано участие с цел лична облага на висши политици и бизнесмени, работещи в мрежа, където ефектът се измерва отвъд предела на 4 милиарда лева, не е трудно да се представим нерадостната картина на отнетото от българските граждани благополучие, при това безнаказано. 

Не съм запознат с всички детайли на българската защита по време на арбитражния процес, но още в самото начало при обсъждането на стратегията имаше два подхода – единият, че това е чист търговски спор, в който политиката не участва, която бе тезата на руската страна. Другият бе, че проектът на всички етапи е бил и остава доминиран от политици и политически съображения, като формално вземащите решенията изпълнители не са били свободни от въздействието на „висши“ и външни съображения. Най-фрапантният случай е приложение 5, което се инициира на политическо равнище и решението за авансовото плащане се взема от Министерски съвет по предложение на министъра на енергетиката, въпреки мнението на изпълнителните директори, че това би направило процесът необратим. 

Втората теза е по-вярна и правдива, но за нея липсва най-важната част – реалните действия на българската прокуратура по защита на държавния интерес спрямо виновните за натиска върху ръководителите на НЕК политици, както български, така и руски, които просто са прегазили стандартите на добрите управленска практики, законите и здравия разум, без договор, като са оставили без внимание груби нарушения от руска страна в процеса на реализация на сделката..

За да бъде достоверна тази теза пред международния съд, обаче, трябваше има подследствени, ако не осъдени, с реални действия, които да определят отношението на българската държава към виновните. Как след като у нас никой не преследва грандкорупционерите по случая АЕЦ „Белене“ да се докаже в международен съд, че България е била буквално „изнасилена“ в приемането на чужди решения и на разходи към чужди смеки, които не отразяват обществения интерес, не са преминали през нейните вътрешни процедури, при прякото участие и съдействие от руска страна.

Същите хора, които днес отказват да назоват и преследват виновните политици за решенията, които доведоха да присъдата от 650 милиона евро, днес искат Парламента, без обсъждане да гласува сумата, която да платим на АСЕ. Не се чудете след това, че хората не вярват, че част от тези пари, по старите схеми и канали, отново няма да се отзоват в същите политици-грандкорупционери.

Вземете казусите Виваком, КТБ, столичното летище или банките, оказали се „на червено“ след последния преглед и оценка на активите. Не случайно равнището на преките чуждестранни инвестиции е далеч от пиковите равнища, а участието на големите международни компании в значителни търгове у нас се задържа, въпреки изключителния инвеститорски бум към „възникващите“ пазари. Говори се, че се дават „грешни“ пари на американските централи в Марица-Изток, но зад тази сделка прозира ярко българска следа. Най-гледаната у нас телевизия уж е „американска“, но е изцяло под контрола на българските мрежи на грандкорупционерите, които контролират рекламния пазар и приходите.

На практика няма нито една крупна сделка без грандкорупционен контекст, който само правителството се прави, че не забелязва. 

Пленената държава и несправянето с грандкорупцията гарантират не само „вечното“ ни последно ни място по доходи и благосъстояние в Европейския съюз.

Това е сигурния път към последната национална катастрофа, към краха ни като национална държава поради несправяне с демографския проблем и изоставането ни в конкуренцията с други страни и народи, които реализират приръст на населението, на икономиката, на богатството и най-важното – предоставят по-конкурентна и глобално значима перспектива на всеки български гражданин за да останат достатъчно българи "у дома". 

Bulgaria Analytica: Grand Corruption and the Captured State Bulgaria facing key existential choice

Link to the original

Bulgaria's ruling elite demands from business to be either corrupted or else face all the mobilized power of the state machine”

Excerpt from an interview of former CCB majority owner Tzvetan Vassilev

Grand corruption is a key pillar of the governance model in Bulgaria over the last 25 years, lubricating the mechanisms of distribution of power and money, as well as defining winners and losers in the course of history. It is the elephant in the room we failed to notice until we run out of breathing space. 

The magnitude of its impact is not measured only in cash – lost or missed – such as the 19 billion euros, that according to Rand Europe, have been inflicted as damage to the GDP of Bulgaria on a annual basis by corruption and organized crime – which are interrelated and interdependent. Nor by the “honor” of being firmly in the lead on corruption levels within the EU, when measured by the corruption index of Transparency International in a report that alleges that, instead of resolving the issue, “the country is heading into the opposite direction”, i.e. corruption is on the rise.

Even less so, when the benchmark is an estimated $25 billion lost over the last 10 years, according to financial transparency non-governmental organization Global Financial Integrity. Or different data in a dozen more research papers, which even in the most lenient of assumptions, refer to a pending tsunami that will further devastate the prospects of the country to forever leave the mire of crushed hopes and failed fortunes.

The aggregate loss to society should be calculated in lost historic time and personal perspectives, which force a growing number of Bulgarians into emigration and internal immigration. 

There is no shortage of institutions or bodies that are meant to fight corruption at all levels. Even less shortage is felt in “program declarations” and “radical” intentions, though when push comes to shove, nothing materializes. Seemingly ambitious draft laws never make it to the State Gazette and rarely generate any action. 

The non-government sector continues to generate reports and research papers, one after the other, as well as recommendations, which are mostly timely and absolutely spot on, but there is hardly any motion, as the state capture ultimately translates into a capture of the NGO sector that is more and more perceived to produce toothless talk. 

Analyses of the problem are in abundance, grants and funds are “absorbed”, but there is little if any change for the better. Not least of all because the efforts of the NGOs usually end with the publication, instead of commencing with it. 

The last case in mind was the report of the Center of the Study of Democracy, bearing a rather shocking title “State Capture Unplugged”. This is the 18th annual report focusing on monitoring the evolution and the state of corruption in the country, which is considered on two planes – political and administrative. I trust a better split will be to consider a grand and mass level of corruption as a more relevant mark. 

An important finding in the report is that public institutions have been captured by organized political and business groups – namely ‘the practice of a number of highly influential (including business) figures who secure preferential treatment from the state through complex corruption schemes and other violations of the law. They achieve this through affecting the way state institutions function and adopt policies with the aim of satisfying their private interest at the expense of social well being”. 

Such an estimate does not focus still on the issue at a ‘grand’ level, i.e. the political class and the ruling elite, who have the resources to make decisions, not only in regard to distributing public funds, but to protect “the back” of the grand corruptionists against acts of control by the system and institutional mechanisms.

When I asked some colleagues, who took part in the report of the CSD, why they keep avoiding the use of the word grand corruption, they came back with a simple answer: doing so would have compromised their chances to communicate with the institutions in the report. 

Seems they had good reason, as the Council of Ministers, shortly after the presentation, dedicated one of its sessions to the report and its recommendation, with the ritual promise of launching yet again a final battle against corruption with ever greater fervor, with all ministries implementing their own plans with terms and people in charge. This could be likened to a public ceremony of “sanctifying the flag” of the anti-corrpution campaign, without practical meaning for anyone involved, garnished with success in petty corruption showcases with limited range of impact for the corrupted, the corruptionists and those in observation mode who are supposed to keep the process in check. 

With this PR move, the government wiped out in one go the ‘cleansing’ potential of the CSD report demonstrating in real life how and why the battle against corruption in the country is fought in a manner, that risks no damage to the latter. At the end of the day an X number of actions will be recorded with Y cases sanctioned (such as the one against the Mayor of Perushitza), while the core of the evil will be left unharmed through a mix of silence, play with theme swaps and generally more of the same – lack of policies and bad political and governance practices, but above all, absence of genuine action. 

A key to the main part of the country’s existential problems deal with the phenomena of grand corruption and state capture. Failure to address them at the highest level of governance while stressing the mass corruption preeminence is like dealing with the drug issue at the consumers level, ignoring core sources and supply chain actors.

The grand corruptionists wilfully close their eyes to mass corruption practices, as they perceive them as a social safety valve letting the steam out, invoking a spirit of empathy, that rarely translates into protests or opposition acts. 

While grand corruptionists work in the millions and billions, their mass brethren labor hard at the level of the thousands. 

The main characteristics of the grand corruption, that directly contributes and reproduces itself into the captured state, is that it blocks the key mechanisms for control and governance in the state, as those in charge, instead of guarding the community, initiate and implement corrupt schemes on a mass scale. These later on define the course and the speed of economic, social and political development. As Tzvetan Vassilev, the self-exiled former CEO of CCB denotes: the political elite demands that business be corrupted or else do battle with the empowered – the National Revenue Agency, the Prosecutor’s office, the regulators, etc. 

While the situation persists as described above, no significant strategic problem in our development, even those deemed hypercritical as the demographic issue, could hope to be resolved. No reforms or plans for overtaking competitor countries at central or regional level can be conceived or implemented — unless and until the Gordian knot of grand corruption, implicating top politicians and leaders in the executive, legislative and judicial branch, is cut. 

If the way out is sought solely within the confines of the paralyzed and captured judicial system, or focuses only on the general prosecutor’s office, we will reach a dead end. Anyone in this seat, provided he has been selected and elected under the current career promotion system, or is subject to control and dependencies, including through the ‘soft’ coordination tools with the executive and legislative branch, or is spared the need for  public control or accountability for what and how he does, or if he does not depend for his personal and professional career development on an effective and corruption-free environment, but rather is creatively incentivized by politicians and businessmen alike, every future general prosecutor will repeat the fate of the current one. 

The grand corruptionist lives and performs the bulk of his activities moving between the white and the grey economy. In most cases offshore accounts and companies are involved, not least of all allowing for a quick and discrete transfer of funds, beyond the reach and control of local institutions and the eye of the Bulgarian public. 

Even when laws are trespassed in daylight, notably by siphoning VAT from the budget, the actors feel perfectly immune. Mr. Peevski’s intentional and willful pursuit, according to Tzvetan Vassilev, who knows him well, is to have his loyal proxies in key places at the top of the prosecutor’s office and the judicial system, as well as the National Revenue Agency, the Customs Agency and most recently the Bulgarian Development Bank. Oligarchs engaged in grand corruption control key appointments in the Ministry of Interior, the National Investigation Service and the customs checkpoints at the border, which monitor the contraband channels for drugs, tobacco products, traffic of stolen cars and illegal human trafficking, including with illegal refugees etc. 

This, too, constitutes grand corruption, as at the top of the pyramid, reside ‘bosses’ key government officials, who turn a blind eye or block effective counter actions. 

A key role in distracting public attention away from the topic of grand corruption is played by the media, which administer in small but regular doses mass anesthetics to the public or simply hide the truth, such as the case of dumped letter of the infamous top CCB banker, that in any self respecting country, would provoke immediate action from the prosecutors or the investigation services.  We are being asked to focus only on household drama, reality shows and en passant on petty corruption, where loss goes into the thousands, in order to shield grand theft that occur in the billions. It is not coincidental, that for its majority part, the Bulgarian media ownership is ’on credit’ that few intend to pay back. One could endlessly argue whether politicians control big business or vice versa. In most instances this is a false or misplaced argument as top Bulgarian politicians can easily outcompete some oligarchs by the amount of assets under their control. The internal symbiosis between the two groups – business and politicians – bears all the hallmarks of an organized crime gang. It is a known fact, that almost all top businessmen in the country consider it mandatory to invest in national and regional politics in order to have access to power. For most of them this a top priority overriding the need to invest in renovation of the technology base, in innovation and breakthrough knowledge achievements or in boosting their competitive edge in regional and global markets. Purchasing politicians who insist on being bought is the trivia of Bulgarian public life. This is the same class, born after the privatization and megalomanic projects, such as the Grand Slam – which proved Grand only on on the scale of instilled corruption and that become increasingly lethal with attempts to keep under total control everything that matters in the state. 

In reality, there is not a single sphere in the economy or in public life, that remains immune to grand corruption, where it does not rule or determine the course. 

In the Center for the Study of Democracy report, which is quoted above, different cases are cited including the monopoly status of the Lukoil group of companies on the fuel market, in which the company is engaged in overt abuse of its dominant position with the tacit backing of the anti-trust commission and a number of consecutive governments, that managed to introduce intentionally complicated procedures, preventing other fuel importers from being competitive on the local market. 

A starker reminder of the state capture potential of the company has been demonstrated in the recent lobbying for purpose legislation that further blocks the chance to import alternative fuels via excise depots through the introduction of new mandatory bank guarantees for all sums potentially due to the budget before fuels are imported. No debate, no protest, with open support and on the initiative of the government. The proclaimed aim is to increase tax collection or preempt illegal imports, but the end and underlying result is a complete ban on competition. 

According to independent experts’ estimates, the annual effect from Lukoil’s abuse with its dominant position and the lack of genuine competitive fuel market is close to 850 million leva. 

When we add to the tally the losses inflicted by the grand corruption in the NPP Belene project, where the proven ‘input’ of top politicians and businessmen, racing to secure their personal gain, while working with impunity, in a network of dependencies with media and other support groups, exceeds 2 billion euros. This provides a catastrophic dimension to the lost fortune and well being of the Bulgarian people for generations to come. 

Without being privy to all details in the arbitration process with ASE, it is worth reminding that there were two main approaches to the dispute. The first, preferred by the Russian company was that this is a pure commercial dispute, where politics do not matter. 

The other line was that the project has never been primarily driven by commercial considerations, but has been overwhelmed by politicians and political considerations. The argument further went that at no time in the due process were the formal executive officers free to judge on purely corporate business grounds. 

This second line is a lot closer to the truth, yet it lacked a key ingredient and proof – the evidence of a concurrent action of the prosecutor in defense of the public interest against the implicated top politicians, both Bulgarian and Russian, that are known to have been putting pressure on the managers at the National Electric Company. 

There is no shortage of proof that the executive officers simply ignored red alerts and basic standards for good corporate governance, as well as the constraints of the law and even common sense, while signing protocols without a valid EPC contract. In the meantime flagrant offenses by the Russian side, preceding and in the course of the deal happening, were left to rest without any attention. 

It is impossible to expect that judges sitting somewhere in Europe would grasp the complexity of a politically induced deal a la Russe in a EU member country and the fact that it is possible that Bulgaria has been literally forced into accepting a project with unforeseen and unmitigable risks, incapable of accommodating public and national interests due to overwhelming interference from Russia or its local proxies. 

The same people, who refuse to name and prosecute the implicated politicians for the decisions leading to the court decision worth 650 million euros, are presently seeking parliament approval for a fresh state credit to NEK for payment to ASE of 400 million euros. One should not be surprised that the public is less than confident that the said sum won’t end up, at least in part, with the same old grand corruptionists who caused the verdict.

The cases of Vivacom or CCB or the Sofia airport, or the banks, which failed to meet the set risk resilience criteria during the recent asset quality review, all imply either evident or more obscure grand corruption lining. It can be taken for granted that the level of FDI in the country is far from the previous peak level, while the engagement of large international companies in local public tenders is almost notional, in spite of the boom in interest in emerging markets. We are asked to believe that we have been throwing good money after bad on the ‘American’ power stations, without acknowledging the underlying Bulgarian trail. The contentiously most popular TV channel, dubbed the “Ämerican”, is totally under the control of the Bulgarian grand corruptioinsts’ web,which is in charge of the advertising market and subsequently the revenues.

There is not a single major deal in the country, as of late, without grand corruption potential or context that the government has failed to preempt.

The captured state and the so far invincible grand corruption fix and make “eternal” the laggard role of Bulgaria in the EU by level of income and well being, which is a recipe for yet another national catastrophe, leading to a nation state failure, following the demographic collapse and almost chronic and irreversible loss of competitiveness versus other countries and people. The country is unable to offer its citizens a credible national perspective in terms of economic growth, population growth, wealth accumulation and, above all, in rendering a more competitive and globally validated model that will keep Bulgarians home.

Животът Днес: Какво ще спечелим, ако българин покори върха на ООН

Линк към оригинала в Животът Днес

Улисани в дискусии и конспиративни теории около нашата кандидатура за генерален секретар на ООН, забравихме въпроса какви ще бъдат конкретните ползи за страната ни, ако българин, без значение как се казва, поеме глобалния и наднационален пост. С този въпрос се обърнахме към един от най-добрите анализатори в родната дипломация – Илиян Василев.
Ако българин стане генерален секретар на ООН, ползите ще бъдат многоизмерни.
Първо, разбира се, от гледна точка на международния престиж на страната. Не трябва да забравяме, че така България ще излезе от едно състояние на изолираност в дългите години след 9 септември 1944 г. Още през 1989-а ние успяхме да изпратим в системата на организацията на ООН неголям брой български представители. Те обаче не бяха толкова представителни от гледна точка на идеи, на поколения, на квалификация, докато сега имаме възможност действително да направим доста голям пробив.
Генералният секретар на ООН е участник в глобална политика на най-високо равнище, на каквото България много рядко участва. Подобно ниво, и то частично, сме реализирали по време на мандата си в Съвета за сигурност. Вероятно много малка част е осъществена по линия на Еврокомисията или на други позиции, които българи през времето са заемали.
Но толкова високо равнище означава, че у нас ще може да се издигне качеството на информираност. Заедно с генералния секретар естествено ще се отворят позиции и за други българи. Вероятно ще се отдаде възможност наши дипломати и неправителствени организации, изобщо на повече български граждани, работещи в международни или български организации, да реализират по-активно участие по линия както на програми на ООН, така и на други, свързани с тях. В тоя смисъл те могат да си заработят така нареченото глобално CV, което да им позволи по-нататък да работят и на други места.
Съвсем наскоро примерно кандидат на Словения стана президент на УЕФА. Има много такива организации. Зад всяка една такава позиция стои доста изчистен от политически и други драми процес на определяне и издигане на кандидатурата и защитата й. И това предполага възможност ние да лансираме такива кандидатури.
Самият факт, че Жан-Клод Юнкер направи, и то в адреса си и след него, такова силно послание по отношение на Кристалина Георгиева, а и другият факт, че имаме генерален секретар на ЮНЕСКО, достатъчно добре говори за това, какво България вече е успяла да направи.
В този смисъл аз много се надявам, че във вътрешен план един такъв успех, колкото и да е на този етап условен, би могъл най-накрая да ни накара да започнем да мислим прагматично. Да оценяваме шансовете предварително и да реализираме печеливши кампании, кандидатури, да имаме вътрешна консолидация. Това не го виждам към момента.
Позитивната възможност не би се реализирала, ако отново се затворим във вътрешния си политически процес и забравим за възможностите, които тази позиция разкрива.
Много се надявам вътрешният процес на издигане на подобни кандидатури да се нормализира, тъй като оттук нататък България влиза в друга лига.
Самият факт, че бихме имали генерален секретар, няма да промени нищо във вътрешен план, ако ние не си свършим домашната работа. Нито ще доведе до повече инвестиции, нито ще доведе до реформи, нито до подобряване благосъстоянието и по-голяма сигурност.
Всички тези неща са домашното на българския избирател, на българския гражданин, на българските партии и елит.
Факт е, че изборът на един генерален секретар е процес на селекция. Той не е функция на способността на отделните страни да генерират подкрепа, а на мрежите, които двамата кандидати могат да мобилизират. Това са мрежи примерно в рамките на Европейската комисия, на партията на Европейските социалисти, на Европейската народна партия, на други мрежи. Примерно не е никаква тайна, че госпожа Бокова мобилизира максимално ресурса, който успя да генерира около позициите си на генерален директор на ЮНЕСКО.
Изобщо това е игра, която е „наднационална топка“ или равнище. Тоест позицията на генерален секретар на ООН сама по себе си не отваря врати, но тя е предпоставка да се реализират добри стратегии.

Преди решението по Белене в Парламента

Тъй като се задава "малка" буря по темата Белене утре в парламента - нека споделя някои съображения. Ограничавам се в коментарите, защото не мисля, че трябва да разискваме в детайли по форуми.

Решението е в режим кризисно реагиране, а това е изключително опасно. Без стратегия всяко решение може да доведе до последващи или нескончаеми загуби.

Стратегията за решение на проблема изисква холистичен подход, в който евентуалното плащане е само част. Без договор с АСЕ можем да останем с платени пари, без оборудване и в очакване на Годо.

Трябва да се проучат в дълбочина - не просто академично, а с реални действия - вариантите за монетизация на платеното оборудване. Те не са един или два, но всички са с различна степен на риск - включително и от хипотезата руската страна да не достави оборудване, което ние да предлагаме на трети страни или да развиваме страни.

Последно без контраигра решение няма. Но без гръбнак битки не се печелят.

Още по-малко без изолация на инициаторите и авторите на батака по Белене. Те постоянно ще торпилират усилията по уреждане на кризата. Арогността им е единствената форма на защита. Когато Първанов се хвали, че не "останал валат", но ни остави дългове за милиарди, а Овчаров назидава "който чупи, купи" без да се припознава като чупещия и длъжния да купи, значи не сме достигнали "дъното" за да се отласкаме.

Уязвими сме не само по Белене, но и по Южен поток, защото близо 200 милиона "изчезнаха", а трябва да се връщат.
Идеята на Борисов "да изчистим проблемите" пред новите проекти, е нов голям шлем, или поне подготовка за това. Той си иска Южен поток и газовия хъб и е готов да ни потопи в нови милиарди дълг.

Засега толкова.

Русофоб ли е генерал Колев? По повод на опит за кашпировизиране на темата филии и фобии

Прочетох следното в анализ в списанието "А-спекто", което се очертава като Епицентър на лявата интелектуална мисъл. "Ревизия на българската геополитическа ориентация не се предвижда освен при драматична дестабилизация на световната конюнктура. Преориентацията е възможна само в ядрен облак. Сиреч невъзможна. Каква им е тогава Хекуба на русофобите, защо този трепет и защо този Путин? Има само един отговор. Русофобията е идентификационен репер. Без Путин българската десница е немислима. Без Путин десните са нищо. Нула."

Едно е сигурно - публикациите в този журнал имат претенции да водят общественото мнение и да предлагат опорни или отправни точки за разбиране на света, който ни заобикаля. Като да кажеш - друг Крим не се предвижда. Вярвайте. Внушение на равнище религиозна мантра като в прословутию Тютчев стих "Россию умом не понять ... в Росиию нужно только верит". Прекрасно, но само за хора, които са свикнали да вярват без да се съмняват. А това са повечето европейци, дори вярващите - те си имат Бог. Статутът на божество на Русия не се полага.

Критиката на политиката на Путин не е равно на русофобия - това не е особено интелектуално предизвикателство, дори и за неизкушения в политика човек. Умишленото смесване на двете категории издава преднамереност. Целта е огледална - да не критикуваш Путин, защото той е равнозначен на Русия.

Нищо ново в българската история. Подобни статии са се появявали и при други "царе" в Кремъл, дори по съветско време. Заместе в по-горния цитат Путин с Брежнев, Сталин, Александър Трети и ще получите съотвествуващата за времето си мантра. Примерно "Без Александър Трети, българския Стамболов, Захари Стоянов и т.н. е немислим". Без Николай Втори, българския генерал Иван Колев е немислим.!?

Критиката на Путиновия режим не е екстремизъм или крайност, а новата нормалност, която в България изглежда екстремна на фона на отклонения от европейските стандарти исторически дисбаланси вследствие на манипулации на историята ни от русоцентричните ни политици. В същност в русофилството няма грам идеализъм, то е димна завеса, фасадата зад която се краде българския народ - справка последните грабежи - активите на КТБ, енергийния шлем и т.н.

Темата също е засегната агитационно - "без Путин десните са нищо"!? Путин е на власт от 2000 година, преди това не е имало десница ли? Скудоумие. Никаква дълбочина. Това изречение е на ниво квартален агитпроп.

Да се върнем към формалната логика и връзката причина-следствие. Да, не е изгодно на леви от всякаква улица на мисълта да признаят, че сме обект на хибридна война. Те отричат изобщо, че Путин е отключил най-мощната информационно-пропагандна манипулация в най-новата история на човечеството. .

Не българската или която и да е десница или европейска социалдемокрация промениха Русия, анексираха Крим, нападнаха Източна Украйна, реализираха Белене, Южен поток и т.н., и всяка година извличат монополна рента от нефт и газ продажби далеч отвъд пазарните стандарти.

Както и при съветската власт, когато потъва и няма опора в реалните факти на живота, съвременна русоцентрична политика прибягва на внушенията на "текущи" Кашпировски.

Но е признание, че левите се чувстват уязвими на тема геополитическа преориентация и русофилската карта не носи дивиденти - няма как да съвместиш лоялността и вярата в Путин, с декларираната евроатлантическа посока в развитието ни. Огън и вода. И понеже сами не могат да се оправят, са призовали на помощ поливалентния доктор.

На него всички могат да разчитат, за всичко, по всяко време. Няма кауза или конюнктура, която да не може да обслужи. Новата стабилност.

Ако генерал Колев, по аршина на Николай Михайлов е русофоб, то с радост се присъединявам към тазз елитна група.
В същност единственият въпрос който си струва да зададем е - какво направихме за Отечеството, за да спрат да го ограбват и да може да има поне толкова шанс, колкото имат и другите европейски народи, да станем по-богати, по-сигурни и по-мъдри. Да мерим патриотичността през отношението към други "царе" е мизерна цел.