Фактор: Дипломацията към Скопие - седем пъти мери, един път режи

Линк към оригинала във Фактор

По повод на призивите за по-ярки реакции спрямо Сърбия

Мисля, че е важно да напиша тези редове, защото призивите за по-ярки реакции и демарши от София по отношение на Белград не са добър ход и не са добра политика.
Сърбия решава свои проблеми, които са свързани с намеренията на Македония да гласува с болшинството страни-членки на ЕС „за“ членството на Косово в ЮНЕСКО. В този смисъл решението на сръбското правителство да изтегли цялото си представителство от Скопие не е свързано с договора за приятелство и добросъседство, който България подписа с Македония. Поне не пряко. 
В този смисъл нашият договор с Македония и тя самата няма нужда от официална публична защита. Достатъчно е да окуражим стъпките на македонското правителство да следва неотклонно пътя на европеизация и атлантизма във външната и вътрешна политика. 
Реакцията на външния министър Димитров бе точно такава - „сдържана“ и „неемоционална“, с което неутрализира заложения в изтеглянето дестабилизиращ заряд.
Ако анализираме ситуацията – истинската причина за недоволството на Сърбия и най-вече на Русия – е именно ориентацията на Македония към ЕС и НАТО. След Черна гора, това е 

новият кошмар за Москва

Кремъл реагира без въображение, предсказуемо, по единствения начин, който познава – опит за дестабилизация, пропаганда, кампания за влияние, провокиране на напрежение, като в случая използва Белград за черната работа. 
Но има и важни нюанси – интересите на Белград не съвпадат напълно с тези на Москва. За това не трябва да бързаме с тежките изводи. 
Не мисля, че президентът Вучич и министър Дачич са чакали инструкции от Москва – напротив, те са сръбски политици, които изпитват трудности да вместят реалностите на терен – вероятността Македония да изпревари и да дава оценки за членството на Сърбия в НАТО и ЕС - с желанията си. Вместо да коригират курса на сръбската политика и ускорят усилията си по присъединяване, постоянно се връщат към мините, заложени от Милошевич, който постави лидера на Югославия - Сърбия - на опашката сред производните от югофедерацията страни. 
Бившите югорепублики Словения и Хърватска отдавна са в ЕС и НАТО. Черна гора се присъедини тази година. Македония е на дневен ред. Дори Косово тръгва по пътя на международното признание с членството си в ЮНЕСКО. На този фон Белград продължава да „тъпче на място“, изпаднал в историческа безтегловност, безсилен да преодолее страховете и демоните на изключващия национализъм. Очевидно, че стратегическото партньорство на Сърбия с Русия не може да и бъде дългосрочен ориентир за развитие, още по-малко равностоен заместител на членството в ЕС и НАТО. Страната не е самодостатъчна, няма привилегията на мащаба на Югославия, постоянно е разкъсвана между възторга по собствения си националистически идеал и практичната нужда да даде на гражданите си свободите и възможностите, които имат членките на ЕС и НАТО.
И за това вместо да разчете правилно знаците на времето, Белград тръгна 

да „наказва“ или „дисциплинира“ Скопие

 Да играе типичната за Кремъл игра с негативна сила – не това, което може да дадеш на съседа като собствена и негова полза, а каква вреда можеш да му причиниш. 
Идеята е усилването на децибелите и най-вече натиска върху уязвими точки в Македония – етнически, националистически, партийни и прочие конфликти – да се породи напрежение, което да дестабилизира страната, като на практика я дисквалифицира в подстъпите на членството в НАТО. 
За това и в Белград се опитват да флиртуват с Гърция относно легитимните и резерви по името. Но този подход само задълбочава грешката на сръбското ръководство, защото това е подход от друго време.
Противодействието на подобна политика е в реалното съдействие и подкрепа, което заедно със съюзниците си от ЕС и НАТО можем да окажем за решаване на политическата криза в Македония, за неутрализацията на негативни въздействия отвън, за изчистване от политическия и обществен профил на страната на несъвместими с евроатлантизма „петна“ в развитието. 
Няма никакво съмнение, че специалните служби на Русия и Сърбия, могат да свършат доста по дестабилизацията на Македония, включително да провокират протести, вълнения, насилие и т.н. Но това още не представлява истинска политика, още по-малко успешна. 
Уважението и ненамесата във вътрешните работи, добросъседството и приятелството са без алтернативи. У нас също има доста „горещи“ глави, които в миналото редовно издигаха призиви да защитим националните интереси и „накажем“ македонците за едно или друго тяхно действие.
Няма нужда да влизаме в двустранни размени на „любезности“ на дипломатическо равнище със Сърбия, докато имаме привилегията на многостранната дипломация – през ЕС и НАТО. Силата на европейската политика е позитивизмът - това което реално можем да направим за Македония, за да се разобличат вътре в страната „дестабилизиращите елементи“, да се разшири материалната основа на разбирателството и добросъседството чрез повече бизнес, повече съвместни проекти и по-близко сътрудничество по европеизацията на обществения живот в страната. 

Дори да съумеят да мобилизират достатъчно привърженици – радикални националисти, футболни агитки, русофилски и просръбски кръгове, като провокират нестабилност и размирици, нито от Белград, нито от Москва в последна сметка, ще зависят отношенията между България и Македония, между Македония и ЕС и НАТО.
Има достатъчно поле за синхронизиране и съгласуване на подхода и политиките към Македония с Гърция в рамките на нашите съюзи, при това 

по дискретен и балансиран начин

Белград веднъж вече се „опари“ от използването на Сърбия и сръбски националисти от Русия за дестабилизация на Черна гора. Предоставянето на територията на страната за действия на руските специални служби, които организираха преврата в Подгорица, бе на път да рязко да влоши отношения между двете съседни държави.
Разкритията, които македонските служби за сигурност направиха през последната седмица, в тясно сътрудничество с немското и британско разузнаване, вероятно са принудили Белград, по съвет на Москва, да играе на „изпреварване“, като изтегли цялото представителство преди да бъдат обявени отделни дипломати за персони нон грата.
Но вече Белград започна да връща състава на дипломатическото посолство на Сърбия в Македония. Вероятно без застрашените от експулсиране лица. 
С тази тромава защита на ДПМНЕ-ВМРО, Белград и Москва, само могат да добавят подкрепа и добавят популярност на Заев и правителството, защото 

няма алтернатива на този курс,

 ако Македония иска да остане цяла и независима, освен членството в ЕС и НАТО. Само така албанският фактор може да бъде „сдържан“ и заставен да играе по правилата, като бъде обуздана разрушителната сила на етническите раздори. 
Достатъчно е като позиция България още да напомни неотменимостта и непреходността на тези азбучни истини. Защото това което ще стане в страната в последна сметка ще го решат самите граждани на Република Македония – а не в Москва, в Белград, в Брюксел, Вашингтон или София.
Впрочем тайната на добрата политика - твърде често е в това да неутрализираш негативната енергия, да овладееш инстинкта за незабавна и ярка реакция, като дадеш шанс на разума и балансираната преценка. Ако има желаещи да грешат, помогни им да узреят за наличието на гравитация (това което наричам айкидо политика – да използваш енергията на собствените им стъпки за тяхната промяна) и да погледнеш отвъд медийните заглавия и суетата на деня.
Пиша тези редове с ясното съзнание, че битката за Македония тепърва предстои.

Клуб Z: С Македония по европейски - след еуфорията и преди тривията

Добре е да кажем добра дума за българското и македонското правителство, за дипломатите, за всички, които направиха възможно подписването на договора за приятелство между двете страни. Не е въпрос само на куртоазия или на добро възпитание.

Зная колко огромен труд, който остава зад кадър, има зад тези няколко минути, в които премиерите на двете страни подписаха този важен документ. Сам по себе си, договорът за приятелство и добросъседство с Македония не е самоцел, той е път. Рядка възможност за преодоляване на демоните на миналото, които разделяха семейства и хора, и толкова пъти изправяха балканските народи един срещу друг. 

Най-много изглежда страдат националистите и русофилите, които се стремят да вкарат бъгове на съмнение в успеха на подписването на договора, като противопоставят историята на настоящето и бъдещето. Както винаги, обилно гарнирани с високи фрази като "национално достойнство","интереси" и идеали. Или тривиалното - "договорът е в интерес на другия".

Проблемите на осмислянето на случващото поставиха политиците ни пред голямо изпитание, особено на онези, които правят собствената си политика производна на руската. Неслучайно нашите западни съюзници единодушно подкрепят подобряването на отношенията между Македония и България и приветстваха подписването на договора в Скопие от Заев и Борисов.

Лявата Йотова, в качеството си на вицепрезидент, осмя "признаването" на македонския език, въпреки изричното позоваване "подписването на конституционните езици на двете страни". Президентът Радев чака дълго, вероятно оглеждайки си за ориентир по реакцията на Москва, но тя не дойде изобщо. Нито от руския МИД (Министерство на външните работи на Русия - б.р.), нито от Кремъл. Не се заблуждавайте - имат реакция, тя просто няма да бъде публична, а хибридна. И ще я проследите както в Македония, така и в България - в противниците на ратификацията на договора.

Най-голямата ни опозиционна партия, която има претенции за власт, няма официална позиция. Добре, че Кристиан Вигенин не чака разрешение от Нинова. 

Историци от всякакъв калибър не пропускаха да споменат историческите грехове на македонските си колеги, включително на политиците от двете страни. "Класикът" Георги Марков се тюхка как ще пише обща история с македонските си колеги, без да съзнава, че сам се поставя в капан. Увлечени в щампите на общата ни история, ние пропускаме да забележим, че тази страна се е развивала самостоятелно в продължение на десетки години и е развила, поне в част от нейното общество, чувство на идентичност, различна от нашата. 

За това и договорът се подкрепя от 80% от гражданите на Македония, ако се вярва на социологическите проучвания, а не от 100%. И у нас не всички подкрепят.

Идеята да празнуваме общите празници, герои и исторически събития означава, че ще измъкнем жилото на противопоставянето. Като искат да рецитират Вапцаров в техен вариант, да го правят, но ние ще си го рецитираме по начина, по който поетът го е написал. Не виждам историците да имат работа тук.

Или цар Самуил - рано или късно историците ще трябва да стъпят върху самоопределението му, че е цар на българите. Другото е от лукавого. Със сигурност ще има "скърцане", обвинения в национално предалство, но с времето хората ще започнат да отделят сеното от плявата, пропагандата от фактите. 

Намериха се български политици, от ляво и от дясно, които да противопоставят общото направление в българската външна политика и фокус на европредседателството ни - Западните Балкани - което е стратегическо важно и нужно, на конкретния договор с Македония. 

Възпроизвеждат класически рефлекси и народопсихологически щампи в българската външна политика от миналото столетие - онези, от които сме си патили в продължение на години. 

Оспорването на историята на Македония се противопоставя на факта на реалното съществуване на държавно образувание в продължение на повече от 73 години. Това постоянно ни кара да блуждаем във виртуалния свят на нашите несбъднати идеали и да пренебрегваме реалните възможности за прагматична политика. 

Фактът на съществуването на Македония не може да се промени, трябва да свикнем, че колкото и хора там да се определят с българско самосъзнание, значителна част ще бъдат или албанци, или с "македонско" самосъзнание. 

Факт е, че има влиятелни кръгове, които или бавно смилат факта на този договор или търчат пред вятъра. За свръхентусиастите - особено сред патриотите - той е просто тактическа стъпка към интеграцията на Македония. Както въжделенията на румънските националисти да "присъединят" Молдова. Този път е тотално противопоказен както за националното ни здраве, а така също за репутацията и ресурсите на България в рамките на ЕС и НАТО. На практика ще задраскаме всичко, което сме постигнали до този момент. 

Очаквайте скоро емисари от Москва, които да ни гъделичкат по националното самочувствие, като ни призоват да си върнем "достойнството", "честта", националните си идеали. И няма да се смущават, че същите приказки шушнат в ухото на лидерите в Сърбия, Македония, Гърция, Хърватия, Румъния, Албания, Черна гора и Турция. 

Особено роля в този процес играе тотално пленената от руски интереси Българска православна църква, която, вместо да насърчи автокефалната Македонска църква, както и  Украинската православна църква, се държи като враг. Могат да пишат писмо до президента Порошенко, за да защитят интересите на Руската православна църква в Украйна, а не могат да намерят време да укрепят връзките си с Македонската православна църква, нищо, че монасите от Бигорския манастир пеят "Изгря зората на свободата" на български. 

България може да направи много в Западните Балкани, като формира и провежда общоевропейската и натовска политика в района. 

Имаме изключителен "прозорец от възможности", именно защото сме в ЕС и НАТО, със стабилна икономика и относително стабилен политически процес. Вътре в страната може и да не сме доволни, но от Брюксел, Вашингтон и Москва не могат да не си дават сметка, че на фона на турбулентността в района се отличаваме със стабилност, прогнозируемост, последователност. Когато става реч да се прилагат европейските стандарти и политики в Западните Балкани - район на бушуващи и конфликти националистически страсти, Европа може и разчита на нас. Извън контекста и "шапката" на ЕС и НАТО, България не може да провежда друга своя "национална" политика спрямо Македония, защото претенцията ще "виси" във въздуха със старите си координати, ще възроди страхове и опасения в съседите и ще доведе до същите печални резултати.

Решението на всякакви национални, етнически, исторически, политически и прочие амбиции и конфликти в Западните Балкани минава през дисциплинирането на носителите на национализма  в процеса на присъединяване към Европейския съюз. Покриването на критериите за членство и приемането на стандартите и ценностите на общия дом са именно този изпит по европеизъм, в който всяка страна трябва да приеме, че европейските и общи интереси стоят по-високо от национал-центричните, особено онези, които са за сметка на съседа. В този смисъл наследственият национализъм на страните от Западните Балканите е несъвместим изобщо с членството в ЕС и НАТО. Не на последното място защото територията на Балканите е прекалено малка, за да вмести индивидуалните националистически ексцесии на всяка една страна.

Отказваш се от първичния си национализъм, този, дето те прави по-велик и значим от съседите, влизаш в ЕС. Не го правиш, чакаш в предверието, докато узрееш.

Шансовете на България да провежда и да бъде носител на европейската политика до голяма степен е свързан с историческия регрес в развитието на Сърбия, която предпочете първо да защитава величието на Югославия, след това на Велика Сърбия и накрая се отзова на опашката на интеграционните процеси. 

Но това по никакъв начин не означава, че България има сметка от това да пречи на западната ни съседка да стане член на ЕС и НАТО. Какво в последна сметка ще реши Сърбия да прави със съдбата си, е нейна работа. Сръбските националисти и югослависти направиха достатъчно, за да ликвидират предимствата, които имаха в отношение на връзки със Запада и близост до модернизма в Европа. Вместо това предпочетоха да търсят опора в славното си минало и да бранят претенциите за лидерство на постюгославското пространство. Това са си техни грешки, но и благодарение на тях, България има историческа инициатива, която не трябва да пропуска.

Тезата, че България има сметка да проявява незаинтересованост към откъсването на Сърбия от руска орбита и поемането й по пътя на евроатлантизма, е, меко казано, умствено дефицитна и във висша степен непрагматична. В страната има толкова много натрупани исторически предразсъдъци, толкова мощни течения, които я дърпат в източна и разрушителна националистическа посока, извън каноните на ЕС и НАТО, че нашите "спирачки" са не само излишни, но и във висша степен недалновидни. 

Пътят, който съседите ни трябва да извървят, за да изведат на преден план евросъвместим модел на собственото си развитие и ценности, е доста дълъг. Не само заради Косово и Република Сръбска, не само заради икономическите и полувоенни "бази" на Русия на сръбска територия, които разделят крехкото европейско начало от почти отсъствуващото атлантическото направление в нейната политика.  Белград все още трудно приема, че отношенията между София и Скопие не са игра с нулева сума, при която всяка полза за България е нетна загуба за Сърбия и обратното. 

Принципът не е важно на мен да е добре, важното е на съседа да и е зле, изобщо не може да бъде основа на добра политика. 

Но и ние имаме уроци за учене. 

Поставянето на цел да "откъснем Сърбия от Македония" е дълбоко погрешна теза, защото е негативна, а не позитивна политика, базирана на трезв анализ "разходи-ползи". 

Единственото, от което трябва да се тревожим е да няма "скъсени писти" и компромиси при приемането на Македония и на Сърбия. Но такава опасност няма, защото пречките и от субективен /извън България/ и от обективен характер за прекалено много, за да добавяме и собствените си обременени от историята инстинкти.

Македония е постоянно изправена пред екзистенциална криза и членството и в НАТО и ЕС е единствената гаранция за запазването на нейната цялост и за избягване на гражданска война. На този фон всяка претенция за "събиране на българските земи", по жаргона на Путин, е самоубийствена. Предизвикателствата, които Македония трябва да преодолее са гигантски, и от гледна точка на вътрешната кохезия в по-голямата етническа група, така и от гледна точка на мирното и продуктивно съжителство с албанското малцинство.

Всъщност, подписаният Договор между България и Македония открива пистата за подобни споразумения с всички нейни съседи и дезактивиране на етническата бомба в югозападната ни съседка. Всяка крайна деструкция на албанското малцинство и особено взаимодействия, заплашващи единството на Македония, със сили в Албания и Косово, автоматично блокират пътя на всяка една от посочените страни към НАТО и ЕС,което ражда позитивна взаимозависимост и конкуренция между тях.

Сърбия си има достатъчно противотежести, особено вътрешни, за да има нужда от външни пречки. Битката на моите приятели европейци там, да не говорим на атлантиците, да измъкнат страната си от лапите на великосръбския шовинизъм и проруската гравитация, е твърде трудна и неравностойна, за да наливаме "масло в огъня". Да не забравяме, че Хърватска ще има своите резерви по пътя на Сърбия към ЕС.

Не трябва да обещаваме повече на Македония, отколкото можем да й дадем. Членството й в ЕС изисква много повече компромиси, воля, вътрешен консенсус и най-вече работа, отколкото бяха нужни за договора с България. 

Спорът за името с Гърция изобщо не е във финална фаза, макар да има напредък. Никак не е сигурно, че има изобщо решение на този проблем, поне в обозримо бъдеще. Каквото и да имаме да казваме по темата, трябва да бъде оф дъ рекорд - извън медиите.

Трябва добре да развием тезата, че сигурността на ЕС зависи от Западните Балкани,и ЕС трябва да отдели внимание и ресурси, ако не иска да види Франкенщайн в задния си двор. Турция и Русия имат достатъчен ресурс, да не говорим за ислямските радикали и терористичните мрежи. 

Имаме нужда от приземеност, рационален и прагматичен дневен ред в отношенията си с Македония и другите страни от Западните Балкани, защото приятелството и добросъседството, за да бъдат устойчиви, трябва да стъпват върху здрави материални фундаменти, за да създават заинтересованост в народите, да удовлетворяват потребности и интереси.

Това, което винаги ни е липсвало в отношенията с Македония, е прагматизмът. Прекалено много емоция, прекалено много история и липса на рационалност. Дръпнете историците на по-заден план, оставете хората и бизнеса да ни свържат. След това винаги ще се намери място за "историческите компромиси".

Няма свестен път, няма ж.п. връзка, няма достатъчно български бизнес, представен там. Имаме газопровод, който се използва едва на една десета част, и не можем да сглобим в едно възможностите на новите газови проекти в Македония и възможността за изграждане на газов интерконектор с Косово.

По същият начин стои въпросът и с енергийния мост през Македония за съседните страни - Албания и Косово.

Това, от което най-много се страхувам е, че отново ще чакаме европейско финансиране, без да финансираме разработването на проектите и предпроектните проучвания, за да има какво да се финансира. Това е Ахилесовата пета на българската дипломация в този договор - зад нея няма икономика и бизнес, няма проекти, които да се реализират от компании, няма експерти и професионални групи, които да превръщат добрата възможност в добър бизнес. Ако чакаме само ЕС пари и това да е предусловие за случването на проектите ни с Македония, няма да има никаква разлика от предишните двадесет и пет години, в които се говори много за коридор номер осем и няма свършена работа за два лева.

С 246 милиона долара внос от Македония /трето място/ и 312 милиона долара износ /седмо място/, трудно може да говорим за здрава материална база зад сключения договор за приятелство и добросъседи. Зле търгуващите съседи трудно стават приятели.  

Без разширяването на материалната база на сътрудничеството между двете страни, подписаният договор ще остане просто добра воля, мимолетна дипломатическа въздишка и политически пиар.

Прагматизъм, повече прагматизъм.