Blacklisted in Russia - my story and reflections

By the time the news hit the wire I had already been warned of the likelihood of me joining the visa blacklist of the Russian MFA. Yet it was not until the news were formally confirmed that I realized the extent to which bias and self-centeredness have triumphed in Moscow. People get in into all sorts of lists, often against their own will, but whether this does not really reflect on their integrity as individuals.

I totally respect the inherent right of my colleagues at the Russian embassy in Sofia to make judgements at their discretion on the merits of my analytical work and my public statements, including the decision to offer me for inclusion in the visa blacklist of the Russian Ministry of foreign affairs.

I'm proud of the fact that while standing up for the values ​​and the rights of my countrymen and all Europeans in my work, I have not left a grain of doubt where I stand and what principles I defend. So being part of this list of 89 distinguished Europeans and sharing their company is an honor.

There is no need to qualify the act of the Russian authorities - it is self explanatory and typical for the line of the thinking in high places in Russia. In my work as Ambassador and after I left the job in 2006 my guiding principle has always been the defense of the Bulgarian national interests in relations with Russia, which regrettably has not always been the default line for Bulgarian politicians and diplomats nor a tradition.

On the other hand, I have always kept a respectful attitude towards the people who govern Russia and have duly acknowledged their right to shape Russian policies in the way they deem appropriate.

Unlike many other observers I have not spared critical lines for the role and input of the West for the current situation. If Western politicians today criticize Putin and are unhappy with his current policies they should go back to the roots of the resource pool of the Russian president and their hesitancy in offering Russia a parallel track to the membership in EU and NATO extended to the countries in Eastern Europe. Russia is simply too big to be ignored or left to its internal fears or complexes.

To understand the current stalemate we should go back to the days of 2003, when a former US president looked into Putin's eyes and recognized the man whom he could trust.

Shortly after that Russia was hit by unprecedented wealth - more than four trillion dollars poured in - thanks to high prices of oil, natural gas, metals and raw materials. Left to itself without a clear ​​model for interaction with the West, with a newly gained self-confidence and full coffers it was a matter of time before Russians reverted for guidance to imperial historic peaks, including Stalin. Yes, it is true that this line is suicidal in the 21st century, as its breaks with centuries old great European tradition, started by Peter the Great. But the West's contribution to this is a fact.

Differences of opinion with my colleagues in the Russian MFA - MID and the Russian Embassy in Sofia emerged in the years that preceded the Energy Grand Slam - which effectively became the cornerstone of Russian-Bulgarian relations after 2006. Unfortunately, I was unable to convince my government and the then Bulgarian president on the risks and the perils of blindly following propositions... and they took on the road to the Grand Slam.

My main argument then and now has been that these projects accommodate disproportionate and misappropriated geopolitical risks and interests, that will haunt our membership in the EU and NATO and will force upon us impossible choices. The concurrent absence of business logic would add huge financial losses and incur new debts. It was easy to figure the imminent damage based on the effects of the renegotiated gas contracts. Later the bill came as no surprise - more than a billion dollars overpaid in higher gas prices.

Once again the Bulgarian side was expected to mute reactions and to ignore the red flags in respect for past historical appreciation and gratitude.

No, I do not believe that modern Bulgarians owe anything to the contemporary generations of Russians. What our predecessors owed them has been already paid and granted. We hold in high respect and look after the monuments of those who fell in the Russ-Trukish war. that led to Bulgaria's liberation. But today we do not owe anything free to those who rule in Moscow. Therefore in deals with my Russian partners I have alwats looked for the costs and the benefits - not my personals but my country-men's.

It is easier when short on normal arguments to stick the label "Russophobe" and draw up a black visa list. It far more difficult to understand the concerns of my countrymen and treat them with due respect.

My understanding shared with the Government of Bulgaria was that the emphasis in Bulgarian foreign policy towards Russia should be the defense of Bulgarian economic interests, including the provision of equal rights and treatment of Bulgarian companies in Russia. The loss of Russian markets for our goods and services has not only been a function of the naturally incurred loss in competitiveness, but of conscious policy on the Russian side, which led to sharp cuts in our business presence. I know this first hand as I had to actively intervene and literally save Bulgarian companies from politically motivated raids. Everyone familiar with the situation in Russia is fully cognizant of the difficulties in identifying and mitigating political risks for Bulgarian or any European business in Russia. It requires the constant attention and proactive attitude of the Bulgarian state at every level so that Bulgarian businessmen stand any chance to transact in Russia and turn a profit. Suffice to say that in spite of all the countless delegations at every conceivable levels Bulgarian companies received no work and procurement orders at the Winter Olympics in Sochi. Regardless of the fact that we were supposed to be "strategic partners" in the most important energy project for Russia.

At the end of the play our balance sheet was clean with nothing "in hand" as new business.

Unlike many others, I trust that the ultimate proof of foreign policy success lies in tangible economic benefits and opportunities to travel and enjoy equitable rights.

To my Russian friends and colleagues, that I will not be able to visit and who come from different walks of life - some share my views, others are polar opposites - this is what I have to say - welcome to my country or will meet in Europe. Be what you are, do not change. We may have our differences, but the important thing is to keep the lines open, discuss and fight to upkeep the right of every one to be able to speak and stand up for his ideas and views.


Because when we all think and speak alike no one really thinks. Trouble comes along in an ordinary manner and we are often left helpless in the face of crises. With or without blacklists we need to prevent Russia and Europe sliding into the abyss of large-scale military conflict for the sake of salvaging a regime that turns into "enemies" natural friends of Russian culture, nature, traditions like me.

In fact, a significant part of the Russian officials I worked with as Ambassador - like Prime Minister Kasyanov, Finance Minister Kudrin - who was also co-chair of the Joint Commission - have also fallen into the category of opponents of the current regime.

Which means as we say in Bulgarian - the fault is not in my TV set.

Жизнь в запретительном списке

Меня предупредили, что я оказался в запретительном списке на въезд в Россию. Вчера я с прискорбием убедился, что этому есть и официальное доказательство.
Человек может не по своей воле угодить в любые списки, но ведь это его никоим образом не меняет.
Признаю суверенное право моих коллег из российского посольства оценивать мои анализы и мою деятельность и предлагать внесение моего имени в какие угодно списки. Горжусь тем, что на поприще защиты ценностей и прав моих соотечественников и европейцев я не дал ни малейшего повода к сомнению в том, какую позицию занимаю и какие принципы отстаиваю. Поэтому и оказался в этом списке 89 европейцев, более чем в престижной компании.
Не стану квалифицировать этот акт – это достаточно яркий показатель мышления властных структур России. В отношениях с Россией я всегда руководствовался идеей защиты болгарских национальных интересов, что, поверьте, отнюдь не является традицией в действиях болгарских политиков и дипломатов и не подразумевается по умолчанию.
С другой стороны, я всегда уважительно относился к российским лидерам и их праву формировать российскую политику тем образом, который они считают уместным.
В отличие от многих, я не закрываю глаза на роль и значение ошибок Запада в создании нынешней ситуации. Западным политикам, критикующим сегодня Путина и выражающим недовольство его позицией, следует обратиться к источникам современного ресурса российского президента и к отказу Запада дать России шанс, сравнимый с членством в ЕС и НАТО, который был дан Восточной Европе. Им стоит мысленно вернуться в те дни 2003 г., когда экс-президент США, посмотрев в глаза Путину, увидел в нем человека, которому можно доверять.
Затем Россию захлестнуло невиданное в ее истории богатство – более четырех триллионов долларов – стекшихся в казну, благодаря повышению цен на нефть, природный газ, металлы и сырье. Предоставленная сама себе, без четкой модели взаимодействия с Западом, приобрев новое самочувствие и финансовое благополучие, Россия предсказуемо избрала ориентиром своего развития вершины своей исторической славы, в том числе – Сталина. Да, это – самоубийственное упражнение ХХІ века, ибо оно ведет к отходу от великих традиций европейской взаимосвязи и идентичности, начало которым положил Петр Великий. Тем ни менее, это факт, и в нем есть «заслуга» Запада.
Мои расхождения с коллегами из МИД РФ возникли еще в те годы, когда зародилась идея «энергетического шлема», коренным образом расшатавшая российско-болгарские отношения после 2006 года. К сожалению, мне не удалось повлиять на решения моего правительства и тогдашнего болгарского президента, и они вступили на путь «большего шлема».
Мои основные контраргументы и тогда, и теперь сводятся к тому, что в этих проектах слишком много геополитики и несбалансированных интересов, которые при предстоящем тогда вхождении нашей страны в ЕС и НАТО поставило бы ее перед невозможностью выбора. Отсутствие бизнес-логики обрекало нашу страну на огромные финансовые потери – нетрудно было подсчитать ущерб в случае необходимости корректировки договора по газу. И он превысил миллиард долларов.  Нам что – снова следует промолчать во имя великих традиций и исторической признательности, причем освещаемой односторонне?
Нет, я не верю, что что-нибудь должен современному поколению россиян. То, что были должны наши предки, уже отдано, сделано, выплачено. Сегодня я ничего не должен, я думаю о пользе и выгоде – не для себя лично, а для моей страны.
В отсутствие нормальных аргументов гораздо проще заклеймить человека «русофобством» и внести его в запретительный визовый список.
Еще одним моим аргументом в споре с моим правительством была необходимость сфокусироваться на защите болгарских экономических интересов в России, в том числе – на обеспечении равных прав для болгарских компаний. Уход с российских рынков – не только функция естественно сузившихся возможностей и снизившейся конкурентоспособности болгарской индустрии, но и результат сознательной политики действия или бездействия с российской стороны. Понятна моя активность с целью спасения болгарских фирм от политического вмешательства. Каждому, кто знаком с ситуацией, ясно, что политический риск для болгарского бизнеса в России огромен и требует постоянного вмешательства болгарского государства на всех уровнях, чтобы болгарские бизнесмены получили шанс в ходе неравной конкуренции. Усилия множества делегаций на разных уровнях не помогли болгарским фирмам получить заказы в ходе подготовки и проведения Зимней Олимпиады в Сочи. Якобы являясь «стратегическими партнерами» по самым важным для России энергетическим проектам, мы остались с пустыми руками.
В отличие от многих, я привык подводить итоги той или иной политики в реальных экономических измерениях.
А своим российским друзьям и коллегам, к которым я не смогу приехать (это люди самых разных взглядов, одни разделяют мои убеждения, другие придерживаются совершенно противоположных), скажу: «Добро пожаловать в Болгарию! Встретимся в нашей стране или в любой другой европейской. Оставайтесь такими, как вы есть, я не хочу, чтобы вы менялись. У нас могут быть разногласия, но важно продолжать диалог, обсуждать происходящее и бороться за то, чтобы каждый мог быть самим собой, защищая свои идеи и взгляды».
Потому что когда все думают и говорят одинаково, значит, не думает никто. И беды приходят сами собой. Важно (со списками или без них) предотвратить втягивание России и Европы в масштабный военный конфликт ради спасения режима, который делает «врагов» даже из таких естественных друзей русской культуры, природы и традиций, как я.
В сущности, значительная часть российских официальных лиц, с которыми не так давно я работал в качества посла Болгарии, например – тогдашний премьер-министр Касьянов, министр финансов Кудрин, который являлся и сопредседателем Межправительственной комиссии по торгово-экономическому и научно-техническому сотрудничеству – тоже попали в категорию оппонентов нынешнему режиму.
Значит, это не моя матрица дает сбой.

Живот в забранения списък

Бях предупреден, че съм попаднал в забранителния списък за посещение в Русия. Вчера констатирах със съжаление, че за това вече има официално доказателство.
Човек попада в какви ли не списъци не по своя воля, но това не го променя по никакъв начин.

Признавам суверенното право на моите колеги в руското посолство да оценяват по свое усмотрение анализите ми и работата ми, както и да ме предложат за включване във всякакви списъци. Горд съм, че на попрището на защитата на ценностите и правата на моите сънародници и на европейците, не съм оставил грам от съмнение къде стоя и какви принципи отстоявам. Затова съм попаднал в този списък от 89 европейци, а компанията е повече от престижна.

Няма да квалифицирам този акт - достатъчно ярък е като характеристика на мисленето във властовите структури в Русия. Винаги съм се ръководил от защитата на българските национални интерес в отношенията с Русия, което повярвайте ми не е по подразбиране за български политици и дипломати, нито е традиция.

От друга страна, винаги съм държал на уважително отношение към хората, които ръководят Русия и правото им да формират руската политика по начин, който те сметнат за уместен.
За разлика от мнозина виждам ролята и значението на грешките на Запада за сегашната ситуация. Ако западни политици днес критикуват Путин и недоволстват от неговата позиция, трябва да се обърнат към източниците на съвременния ресурс на руския президент и към отказа изобщо да дадат на Русия писта сравнима с членството в ЕС и НАТО, която бе дадена на Източна Европа. Да се върнат към онези дни от 2003 година, когато един бивш американски президент бе погледнал в очите на Путин и разпознал човека, комуто може да има доверие.

След това Русия бе залята от непознато за нейната история богатство - над четири трилиона долара - благодарение на по-високите цени на петрола, природния газ, метали и суровини. Оставена на себе си и без ясна идея за модел на взаимодействие със Запада, с ново самочуствие и пълни каси, бе напълно естествено Русия да погледне за ориентир в развитието си към пиковете на историческа слава, в това число и към Сталин. Да, това е самоубийствено упражение за 21 век, защото води до загърбване на великите традиции за европейската свързаност и идентичност, тръгнала от Петър Велики. Но е факт, за който Западът има заслуга.

Разминаванията ми с колегите от руския МИД и руското посолство възникнаха още в годините, в които се роди идеята за енергийния шлем, която промени в основи талвега на руско-българските отношения след 2006 година. За съжаление, не можах да повлияя върху решенията на моето правителство и на тогавашния български президент и те поеха по пътя на шлема.

Основният ми аргумент и тогава и сега бе, че в тези проекти има прекомерно много геополитика и небалансирани интереси, които при условията на новото ни членство в ЕС и НАТО ще ни изправят пред невъзможни избори. Липсата на бизнес логика пък ни обрича на огромни загуби. Беше лесно да се сметнат щетите по предоговарянето на газовия договор. А те се оказаха над милиард долара. Пак ли трябва да замълчим в името на великите традции и историческата признателност, при това за едностранно разказана история.

Не, не вярвам, че дължа нещо на съвременните поколения руснаци. Това, което тогавашните поколения българи дължат вече е дадено, сторено, платено. Днес не дължа нищо и си търся сметката и ползата - не за мен, а за моята страна.

След като нямат нормални аргументи е много по-лесно да се лепне етикат "русофоб" и да те вкарат в забранителен визов списък.

Другият ми аргумент към моето правителство бе, че акцентът в българската политика трябва да бъде защитата на българските икономически интереси в Русия, в това число и осигуряването на равни права и третиране на българските компании. Загубата на руските пазари не е само функция на естествено свитите възможности и отслабена конкурентност на българската индустрия, но  на съзнателна политика - действия или бездействия - от руска страна, което рязко сви присъствието ни там. Зная защото съм се намесвал активно за да спася български компании от политическа намеса. На всеки запознат със ситуацията е ясно, че политическият риск за българския бизнес в Русия е огромен и изисква постоянна намеса на българска държава на всяко равнище за да могат българските бизнесмени да имат шанс в неравна конкуренция. Безбройни делегации на всякакво равнище не помогнаха български фирми да намерят място при поръчките на Зимната Олимпиада в Сочи. Уж бяхме "стратегически партньори" по най-важните за Русия енергийни проект, а в последна сметка не остана нищо "в ръката" като бизнес, като ползи.

За разлика от много други аз смятам резултатите от една или друга политика по реалните икономически изгоди и шансове.

На моите руски приятели и колеги, които няма да мога посетя и които са от различни групи - едни споделят моите възгледи, други са на коренно противоположни ще кажа - добре дошли у нас или в Европа. Бъдете такива каквито сте, не искам да се променяте. Можем да има различия, но важното е да продължаваме да говорим, обсъждаме и се борим за това всеки да бъде различен и да отстоява идеите и възгледите си.


Защото когато всички мислят и говорят еднакво значи никой не мисли. И бедите идват сами Важното е със или без списъци да се предотврати плъзгането на Русия и Европа към мащабен военен конфликт, само заради спасението на един режим, който превръща във "врагове" и такива естествени приятели на руската култура, природа, традиции като мен.

В същност значителна част от руските официални лица, с които тогава работех като посланик пример тогавъшния премиер Касянов, финансовия министър Кудрин - който беше и съпредседател на съвместната комисия - също са попаднали в категорията опоненти на сегашния режим.

Значи повредата не е в моя телевизор.

If Putin can't trade East Ukraine for the West's recognition of Crimea, he will invade it further

One does not not have to look any further than the logic algorithm in Putin's moves so far.
The Russian economy has entered into a tailspin - suffice to look at the figures for the first quarter of 2015 - with little chance for the Russian government to regain control, reverse the tide and  contemplate recovery.
The regions are on their own with enormous budget deficits and subsidies lagging more and more behind. Replacing governors would deflect attention for a while but not for long.
Chechnya is back on center stage with central budget subsidies at lower level and tensions on a broader front. Kadyrov's openly challenging and blackmailing central authorities. Some call for Russia's cessation from Chechnya as the only way to hold the rest of the country together.
All these indicators are a sign that Putin's economic power base is rapidly eroding. Not his grip on power. Yet.
Lavrov's short lived Sochi staged detente with Secretary Kerry was the last attempt to play the virtual card of East Ukraine and trade abstinence for sanctions relief plus tacit acceptance of Crimea's "reintegration'' into Russia. The attempt failed.
Putin's last chance to save face and claim "victory'' is to raise the stakes radically in a military intervention in the East of Ukraine and bet on the reluctance of the Europeans to fight for Ukraine.
Last but not least - the Russian President knows pretty well he is unable to sustain the current pace of military spending and would blink first in a lasting confrontation with the West over Ukraine. In Georgia it was the Russian troops in an advance mode that forced the West to the negotiation table.
He has to move now and in a decisive manner or step back.
He will try to present the West with the imminence of unleashing his military power in Ukraine and then trade diplomatically from a position of strength. If nothing else he could claim reintegrating the lost lands back to Russia - adding parts of Ukraine to the long list of frozen conflicts with the latter formally joining the Motherland.
Then play with the nuclear power privilege.
The classified facts of military losses in peaceful time is a clumsy attempt to prepare for the worst case scenario and serve one ''subtle" message to the West: it  will be either on his terms or no deal at all.

Слева Димитров, справа Лавров - а команда-то одна Территориальные претензии к соседней стране это антитеза всему, что представляет собой Европа

Как я уже предупреждал, надо быть осторожными с историками, потому что они могут создать проблемы на ровном месте, что и получилось.
Классическим примером такой "круговой поруки" является близкий к позициям России по Украине болгарский историк Божидар Димитров. Это он утверждает, что Крым - исконно русский, и Россия имеет права на Украину. Димитров также запускает откровенные провокации на тему "давайте поделим Македонию" с албанцами. В Болгарии никто Димитрова всерьез не воспринимает, особенно в качестве официальной позиции. Он то, что на английском называется loose cannon - непредсказуемый человек с непредвидимыми реакциями, который может заварить кашу с непредсказуемыми последствиями.
Лавров моментально воспользовался этим и с трибуны Госдумы попытался вменить очередное выступление в СМИ симпатизирующего Москве Димитрова в качестве позиции болгарского правительства. И пришлось Болгарии объяснять через МИД, что с этим - не к нам. Классика здесь в том, что в Москве выбирают, как отреагировать на выступления своих симпатизантов, которые в Болгарии создают удобные поводы, а потом заставляют нас оправдываться.
Когда-то я уже говорил, что Македония  это "ахиллесова пята" в новейшей болгарской истории, проблема, стартовавшая по велению имперской российской политики, недостижимая мечта для Сан-Стефановской Болгарии. Хотя уже тогда было понятно, что Болгария не может занять территорию в границах Сан-Стефановского договора, российские дипломаты специально запустили этот манок, который уже многие десятилетия приковывает внимание болгарского общества к недостижимой цели, преследование которой уже вовлекло нас в несколько катастроф.
Другой болгарский историк 74 года назад уже втянул нас в войну на стороне Германии.
Сейчас новые историки позволяют Москве играть роль "покровителя" Македонии, в ущерб нашим отношениям с Грецией и Сербией. Не говоря уже об эрозии болгарских позиций перед нашими партнерами в ЕС, потому что территориальные претензии к соседней стране являются антитезой всему, что Европа собой представляет. Это российская игра.
Есть в этом, все-таки, и хорошая сторона - своей лицемерной позицией министр Лавров нанес очередной удар по болгарским националистам, которые поддержали аннексию Крыма в надежде на создание полезного прецедента для последующих "геополитических игр". Выступление Лаврова - подарок всем, кто любит Россию больше Болгарии - вот вам еще одно подтверждение "братской" позиции. Я бы напомнил господину Лаврову русскую поговорку - "каждый понимает в меру своей испорченности", т.е. не надо приписывать Болгарии ценности и поведение, которые типичны для современных властей в России.
Идея играть активную роль в происходящем в Македонии никоим образом не связана с поощрением сепаратистских тенденций или других действий, вредящих ее территориальной целостности. Есть разные сценарии развития ситуации, некоторые даже слишком негативны, но только человек с устойчивым умственным дефицитом может утверждать, что именно сейчас нам выгодно, чтобы на нашей границе разгорелся конфликт, или что таковой неизбежен.
Хватит самодеятельности!

Списание Мениджър: Реформите стигнаха своя Рубикон

Достигнахме Рубикона на българската Реформа - съдебна, здравна, социална, икономическа, военна и т.н., преодоляването на който ще определи съдбата на България. Нищо повече, нищо по-малко.

От тук следват няколко сценария.

Първият е реформите се отлагат, статуквото е  прекалено силно, решимостта слаба. Сработва за пореден път синдрома на българския казан - всички неуспяли и недръзнали до този момент да се ангажират с реформи отказват правото на дръзналите да опитат и евентуално успеят. Кой? и силите зад модела на прехода, консолидират съпротивата, успяват да мобилизират ресурс - не толкова за пряко противодействие, тъй като няма начин да спечелят обществото на своя страна, но достатъчен за да разводнят, размият, забавят и обезсилят реформаторския устрем. Дори могат да представят и своя "радикална" версия за реформата в различните сфери, но най-вече в съдебната, защото там най-много ги боли.

Откровено казано - шансовете да се блокират реформите на този етап изглеждат големи. В левицата, от която зависят нещата, се е натрупала много рутина на години свързаност и компромиси в името на властта. Действие извън традицията изглежда малко вероятно. Без да е изключено. В допълнение кризата в Украйна разкъсват левите вътрешно - между проевропейското и проруското крило. Левицата заплати най-високата цена в няколко поредни управления и властови бракове "по сметка". Ето защо реформаторските сили имат нужда от свое ляво крило - подкрепа от ляво. Самата реформа трябва да се представи не като сблъсък ляво - дясно, а на мнозинството срещу статуквото. 

Въпрос на нюанс е дали в сценария с отлагането им отделните реформи отиват на доработка или се отлагат за по-добри времена. Имаме и готов политически аргумент - идват избори.

Ако избирателят припознае лицата на статуквото и тези които спират реформите изборите могат да разместят силите в прореформаторските кръгове. Макар и слабовероятна, но е възможна правителствена криза, прегрупиране на политическото пространство или нови избори.

Честото правене на избори е най-добрия начин за отлагане на всяка реформа. Уж демокрация, но енергията на промяната се убива в празно и разно говорене. Истината е, че следващите избори няма да доведат до конституционни мнозинства, различни от тези които могат да се постигнат в този Парламент.

Вторият сценария е за  полу или ограничени реформи,  които отразяват желанията на Кой? и не засягат модела на управление. Например тръгва реформата в социалната сфера, образованието или дори здравеопазването, като компромисът е да не се пипат позиции във властта. От съдебната реформа и конституционните промени най-пряко зависи оцеляването на противниците на смяната на модела. 

Подвариант на този втори сценарий е реформа на принципа "проба-грешка". Това е добре познат управленски прийом, чрез който предварително се опипва почвата за възможност и капацитет за промяна, след което се избира безопасен вариант, отчитащ обществените нагласи.

Намеренията за реформи, често в по-радикален вариант, се анонсират медийно и по реакциите се вижда дали и къде има сериозна съпротива, дали тя е преодолима. След което или се предлага базисния сценарий като по-умерен или неутрализира съпротивата..

Вариантът "проба-грешка" има известни достойнства, но в дадения случай поради отлагането с десетилетия на структурни промени еволюционният тип не може да сработи. Отлаганите "за допълнително съгласуване", за постигане на компромиси и допълнителни фини настройки реформи често се самоблокират и самоопровергават. Следователно еволюционният тип реформа е изчерпана като вариант.

Тя не може да бъде нито развита като алтернатива, а още по-малко продадена на общество, което е лъгано многократно. Това, че Кой? контролира значителна част от печатните медии не означава много - печатът у нас престана да бъде водещ или основен източник за формиране на мнение.

Третата възможност е реформите да стартират - тотално и системно, по всички фронтове. Реформаторските сили в управлението преценяват, че всеки друг вариант е губещ за държава и за тях самите. Класическата мантра е, че реформите изяждат реформаторите - но това не е абсолютно и неизбежно вярно в условията на текущата кризисна ситуация. Умението да се спечелят сърцата и умовете в условията на комуникация на реформите при липсата на състоятелна алтернатива, може да постави реформаторските сили в обществото на власт още дълги години.

Логиката е несложна - радикалното действия /радикалността му се определя само от неговата неотложност и дълбочината на проблема/ - особено когато засяга едновременно много интереси, е разбираемо и оптимално от гледна точка на "разходи-ползи". То лишава всяка една от засегнатите противници на промяната от възможност за групова или организирана реакция. По-голяма част от тях ще потърсят индивидуално спасение и "място под слънцето" в новата конфигурация.

Важно условие е реформите да бъдат добре комуникирани и да отчитат чувствителните места на всички засегнати страни, да са съобразени с пределите на капацитета за промяна - т.е. да се отчете способността на потърпевшите да поемат краткосрочни щети в името на дългосрочна и обществена полза. В нашия случай не е достатъчно да се каже само "така не може да продължаваме", а да се проектира индивидуалната или групова изгода по новия път.

Тъй като в значителна част от случаите, подкрепата на реформата е функция на доверието в тези, които я извършват, не трябва да има никакво съмнение в професионалната подготовка, обективност и нравствен интегритет на провеждащите я. Не случайно именно там ще бъдат съсредоточени основната част от критиките и ударите на противниците на реформите.

Силата на реформаторските сили идва от тоталния крах на съществуващия управленски модел и неспособността на неговите създатели да предложат негова конкурентна модернизирана версия или алтернатива. Опонентите нямат какво да предложат като перспектива за развитие и благоденствие на отделния човек.

Моделът на прехода е олицетворение на крайни форми на групов егоизъм и корупция, които изтощиха до крайност държавата, Тя лишава не само сегашната, но и всяка следваща спечелила избори политическа сила от възможността да управлява позитивно. В текущата ситуация, всеки който дойде на власт знае, че максимумът на неговото управление е четири години, като подобна прогноза дори е рискова. Политическата му перспектива е къса извън властта, а историческото му наследство е гарантирано негативно. 

Липсата на реформи, корупцията и лавинообразното нарастващия обем на средства, които са нужни на непроизводителна класа, която преразпределя публични и частни ресурси -  политици, олигарси, представители на съдебната, медийна и прочие властимащи - вече изтощи до крайност ключовите сектори в икономиката и бюджета, като ни лишава от възможността да реализираме европейското си благосъстояние.

С този модел България никога няма да може да се отлепи от дъното на Европейския съюз. И което е по-лошо ще увеличава дистанцията от другите.

Въпросът е поставен ребром - или държавния бюджет и водещите сектори се освобождават от "паразитите" или българите престават да виждат в българската държава гаранта за своята индивидуална и групова реализация и благоденствие.

От тук тръгват редиците на вътрешната и външна имиграция.

В същност скритите зависимости и задкулисието е това, върху което се гради матрьошкината демокрация на Кой? - малцинство, което контролира друго малцинство, което управлява мнозинството при условията на дезактивация на можещите и мислещите.

За тези, които още не са хванали тенденцията е достатъчен само един факт - в момента зад граница се раждат повече български деца, отколкото у нас.

Добрата вест е, че на практика не се вижда значителен обществен ресурс на антиреформаторските сили да организират мащабна и продължителна публична съпротива.

Лошата е, че склонността за стратегическо мислене в полза на България и на общия интерес изглежда не може да надделее в условията на феодализацията и профанация на обществото в годините на прехода.

Сцеплението на греха и страха изглежда по силно от това на спасението.

Защо Министерството на външните работи не трябва да приема обяснението от руското посолство

"Лавров не е имал предвид участие на BG официални лица в разговори, свързани с подялба на MK" -- това е тезата застъпена от руският втори по ранг дипломат при срещата му във българското външно министерство.

Приемам, че в подобни казуси българската страна няма нужда от излишно нагнетяване на напрежението, но .... има правила и те задължително трябва да се спазват.

Изказването на министър Лавров, в което той визира именно България, а не отделно неофициално лице, не е изказване на редови депутат от Госдумата /примерно Жириновски/, представител на руската православна църква или НПО /примерно Дугин/, а на министър на външните работи - т.е. на първото лице на руската дипломация. Министър Лавров по дефиниция и още повече от трибуната на Държавната дума не се изказва по повод на събития или твърдения от неформален характер. Той визира официална България, поради което тезата на руския дипломат в София е несъстоятелна като минимум.

Най-малкото, защото никога и никъде не е имало изказване на българско официално лице в подкрепа на тезата, която Лавров разви. Идеята, че руският министър е избрал да коментира частни изказвания е преднамерена манипулация, защото правило в дипломацията е, че официални лица коментират официални политики. За другото се правят задължителни уточнения.

Тъй като бившият министър Вигенин си позволи да отправи критики към министър Митов нека поясня - българският външен министър - при това всеки, не само конкретно заемащия сега пост - има не само правото, но и задължението да реагира. Снишаването в този случай е недопустимо, дори забранено. Отсъствието на реакция, вън от съмнение, ще се изтълкува като мълчаливо съгласие с непредвидими негативни последствия за страната - т.е. ще се възприеме, че позицията на Димитров е позиция на страната. Лавров вдигна летвата, и този въпрос не в двустранното поле, а българската реакция се следи от нашите съседи, в Европа и от съюзниците. .

В този смисъл казаното от руския дипломат в София - не може и не трябва да удовлетворява българската страна. Уточнението, направено  тук трябва да дойде от самия Лавров, който е първоизточник. Именно за това трябва да се настоява. Може да бъде направено и в телефонен разговор или по друг начин, но трябва да се направи.

Иначе излиза, че на високо равнище си правим провокации, а ги опровергаваме на чиновническо.

After Kerry's visit - business as usual with Russia? Unlikely - Part 3

Eastern Europe - from a weak link to a frontline status 

Paradoxical as it may seem, but it is precisely because of Kremlin's strategic focus shift towards acquiring assets in the West, and ignoring its former allies, that today Central and Eastern Europe is relatively in a less vulnerable state than most of old Europe. Suffice to mention the hundreds of billions of dollars withdrawn from EU financial centers, rerouted to different locations in Asia and Latin America by Russian companies and oligarchs on direct orders from the Kremlin. Tens of billions of euros were lost by the West in sanctioned business transactions in or with Russia.

Russia became a prey of its own policy of neglect and arrogance, refusing equal treatment of business partners in Central and Eastern Europe. Trade volumes and market shares of CEE companies in Russia could hardly be equal or be close to that of their Western counterparts. The difference is not in per centages but in times. Paradoxically, the fact that Russia did not find it worthy to attract CEE business to the Russian markets and thereby generate new economic dependencies of political and business circles in CEE, left Kremlin sympathizers in the region with the only options to broker deals with Russian energy companies in the CEE. While it is true that Russian ownership of key assets and influence are proportionally much stronger in Central and Eastern Europe than in Western Europe, there is no doubt that the Ukrainian crisis and new EU regulation led to substantial loss in the geopolitical capital of Russia in its former allies in Eastern Europe. The determination of the European Commission to enforce EU sovereignty over its own energy markets dealt a mortal blow to the efficiency and scope of applicability of Russia's energy weapon.

Lacking high gas prices and multi-billion Russian energy projects, with the political risk associated with doing business with Russian companies on the rise and access to global capital markets virtually cut - Moscow's ability to oil wheels in CEE had been drastically undermined. This is particularly exemplary in the demise of a sequence of “gas stream” projects hit by the reluctance of the EU to engage.

Forecasts and trends are no comfort either for the Kremlin as the CEE region has reached a degree of integration within the EU which cannot be reversed or severed. Moreover, the hypothetical Russian alternative to EU membership for the CEE countries is not only murky but highly unappealing.

It is true that in Bulgaria the share of people who identify a Russian threat following the events in the Ukraine is not at par with the levels in Poland, the Baltic countries or even Romania. The proportions and numbers of radical Russophiles and pro-Russia circles - i.e. those who put allegiance to Moscow above their European and even national identity - is higher than elsewhere in the EU. Such individuals and groups are likely to act as a "Trojan horse" rupturing loopholes in the national and collective security shield of NATO.

In military planning these liabilities must be factored in, which adds additional heavy costs. But the comparisons should be mostly made not between CEE countries but in respect to previous status and trend shifts.

Circles in Bulgaria that advocate pro-European and Atlanticist route of development have been able to consolidate their base and to re-ascertain their prevalence on the domestic political scene precisely because most people had to pick between Europe and Eurasia for the first time since joining NATO and the EU.

Another indicator of major shifts in public mood and perception is the level of support for Russian energy projects in the country that regularly exceeded in the past 70-80 per cent. Today all of them have registered significant drop in support to levels that allow the Government of Bulgaria to pursue the mainstream in EU energy policies and even dare cancel some of them. Most of these dramatic swings in the public perceptions are the byproduct of an ill-conceived and poorly executed policy line by the Kremlin that stresses political motivation over business logic. The omnipresent imperial oversight and neglect for the real concern, constraints and needs of the host countries, as well as the over reliance on amortized channels of communication used by the old Nomenklatura - all that played a part in the current quagmire in Russia’s East European policy.

It might seem an overstatement to many but Bulgaria today is fully capable of enduring a total severance of economic relations with Russia with the only remaining gap of dependence - the import of gas - closing up in the next 12 months. This does not mean that the country will not suffer losses nor that it is a preferred choice - but that the closest ally of the Soviet Union and a natural friend of Russia can afford to keep an independent line with lesser risk for its economic development while building up its political and economic diversification base.

Strategic risk analyses for the CEE region cover mostly indigenous factors - lack of reforms, corruption, low levels of productivity and inefficiencies in the value chain - and not external threats including the Ukrainian crisis or Russia’s overt and covert actions. 

Bulgaria needs more foreign direct investments, technological, know-how and innovation transfer, closer integration with the EU and genuine reforms that could trigger a quantum economic and social leap. 

None of the above derives from new open dependencies on Russia.

Russia does not fare well as a global leader – due to its poor technological and economic fundamentals. The window of opportunity for Russia is quickly closing in and turning into a window of vulnerability. Equally the success of Russia is not contingent to the state of its affairs with the CEE region, but on its internal reforms and success in redressing other key economic, regional and demographic balances.

An exit route from the current crisis in relations between the West and Russia will certainly be found, but there is little chance it will lie in history backtracks to the policy of spheres of influence.

New Lows in Russia-West relations possible

If Kremlin continues to insist on the legitimacy of its actions in Crimea and Eastern Ukraine and preaches that a return to the situation before the annexation is inconceivable in the long term, then the re-balancing in Russia-West relations will go through the purgatory of a even deeper crisis, experiencing a sustained period of extreme confrontation - an information warfare as a minimum. Putin might again retort to the Potemkin type of diplomacy and soft spoken language - but there hardly will be any shift in the hardline premises for his foreign policy.

An implicit or explicit recognition of an exclusive Russia zone in Eastern Europe could, in the eyes of Kremlin strategists, trigger a similar chain of “zone” claims from other great powers, which will ultimately lead to the demise of post-war order in Europe and a return to the logic of international relations not only of Metternich times, but also of Hitler, Musolini and Stalin.

Chancellor Merkel - the voice of Europe

Not by incident Chancellor Merkel went out of her way to blatantly call the annexation of the Crimea an "unlawful and criminal" act in the presence of the Russian leader in Moscow. Not only this is extremely unusual of her – but it is a stark reminder of how grave the situation is. There will be limited room for compromise or appeasement until or unless Putin revokes his claim on other countries’ territories or the West gives up on Crimea and yield in to Russia's creeping imperialism. Some believe the Russian presidnet could still pull some tricks with regard to Iran or Syria, which might prove appealing in a pre-election year in the US.  

A lasting confrontation with and a detachment from Europe is not in the interest of the Russian people either, as it besets reforms and solutions to profound social, demographic and economic problems in the country. The anesthesia of the national pride and parade glory has its own objective limitations and needs to be sustained with constant recurrence of external crises and new conflicts.

After the devaluation of the energy weapon and the obvious bluff - the threat to first use nuclear weapons - called in, the Kremlin migth be tempted to resort to the use of the immigration weapon - a threat that if the West does not agree to cooperate with Putin he will open the border to disaffected Russians to leave and flood Europe.

Access to the global capital markets and imports of Western technology is a dire need, a vacuum that needs to be dealt with utmost urgency. The reserves of the Russian government are being depleted and new income levels are not able to replenish them to the critical levels. Whole industries are totally dependent on state financial support. 

After the Streams’ Saga and Gazrpom’s loss of face, the only two remaining industries with global aspirations are the defense and the nuclear energy industry. In spite of sustained high levels of military exports, the Russian Defense Industry is experiencing severe shortages of funding, threatening to bring to insolvency some of the prides at the Parade - the Armata tanks.

The nuclear industry faces an even deeper problem - Rosatom claims to have a list of 29 reactors in the pipeline to build across the globe in the next few years. The main sweetener for host governments to use Russian nuclear technology is the package deal - EPC plus funding. Yet the latter depends on the ability of the government to provide long-term loans well above $ 130 billion, which is out of the question to be financed by the Russian government. Looking at the list of projects coming on line in the next two years it is not that difficult to deduce that unless the Kremlin sorts out Rosatom’s problem in accessing capital markets, the new Russian global pride will have to forfeit on most of the new contracts.

A similar tale could be told of other critical industries, of the skyrocketing bill of social welfare and health care.

Geopolitics might be the game where Vladimir Putin excels but reality checks take precedence. Defining the art of the possible is not an easy task for leaders that have lost internal sense of checks and balances, of humility towards the unaccomplisheable and respect for other nations interests.

Secretary Kerry's visit and its interpretations by the Kremlin are meant to create a sense of missed opportunity among EU members and a race to strike separatist deals in search of the final goal - revocation of the sanctions.

A possible recognition of the right of the Kremlin to determine the fate of Ukraine and to play EU members against each other with strategic visits of Western leaders to Moscow while CEE leaders are holding the EU Solidarity Line, will make it even harder to overcome the current conundrum.

On the contrary, the crisis will deepen, as the undercurrents feeding the conflict will further erode trust between the West and Russia with military confrontation becoming more likely.

The question is not who will pull the trigger and escalate the situation to a hotter phase but how and when. Putin thinks he can win by blending soft talk and strong actions.

The West has no choice but to prepare for the worst in order to prevent it.

Part One
Part Two 

От ляво Димитров, от дясно Лавров - всички от един отбор

Както вече предупреждавах да внимаваме с историците, защото могат да ни докарат ненужни бели, така и стана. Класически пример на "круговая порука" - близкият до позициите на Русия по Украйна Божидар Димитров - негови са твърдението, че Крим и исконно руски и Русия има права върху Украйна - пусна откровените провокации с това "да делнем Македония" с албанците. У нас никой не го възприема сериозно - най-вече като официална позиции. Той е това което на английски се нарича "loose cannon"- непредсказуем човек с непредведими реакции, който може да предизвика непредвидими последствия.

Веднага от трибуната на руската Госдума Лавров се възползва и се опита да вмени поредната медийна изява на симпатизиращия на Москва Димитров като позиция на българското правителство. И се наложи да обясняваме чрез Външно министерство, че нямаме брат. Класиката е в това, че от Москва си избират да реагират на техните симпатизанти, които създават у нас удобни поводи, а след това ни вкарват в оправдателен режим.

Както казах Македония е "ахилесовата пета" в най-новата българска история, проблем който стартира от внушения от имперската руската политика непостижим блян за Сан Стефанска България. Макар, че тогава прекрасно са знаели, че България не може да заеме тези граници, руските дипломати нарочно пускат тази "изкуствена патица", която държи фиксирано българското общество през следващите десетилетия върху непостижима цел, преследването на която ни вкара в няколко катастрофи.

Друг български историк преди седемдесет и четири години ни вкара във войната на страната на Германия.

Сега други историци позволяват на Москва да се прави на "покровител" на Македония и да ни скарва с Гърция и Сърбия. Да не говорим за ерозия на българските позиции пред другите ни партньори в ЕК, защото териториални претенции към съседна страна е антитеза на всичко, което Европа представлява. Това е руската игра.

Има и добра страна - с лицемерната си позиция министър Лавров нанесе поредния удар на българските националисти, които подпрепиха анексирането на Крим с идеята, че се създава полезен прецедент за последващи "геополитически игри". Изказването е и подарък на всички, които милеят за Русия повече от България - ето Ви още едно потвърждение за "братска" позиция. Бих припомнил на господин Лавров руската поговорка - "каждый понимает по мере своей испорченности", т.е. не трябва да приписва на България ценности и поведение, което е типично за съвременните управляващи в Русия.

Идеята да играем активна роля в Македония не е по никакъв начин свързана с насърчаване на сепаратиски тенденции или други действия, накърняващи териториалната и цялост. Има различни сценарии за развитие на ситуацията, някои твърде негативни, но само човек с устойчив умствен дефицит може да твърди, че точно сега имаме полза от това на границата ни да има горещ конфликт или че той е неизбежен

Стига самодейност.

After Kerry's visit - business as usual with Russia? Unlikely - part 2

Kremlin's maneuvers

Kremlin's maneuvers are exceptionally complex and multi-level ones, as the ultimate stake is who is in charge at the Kremlin, which neither Vladimir Putin nor his entourage can afford to lose. Eltzin’s exit from power was peaceful and safe – the matter is still open for the current President and some scenarios seem sinister. This explains the obcession with keeping ordinary Russians under the anesthesia of Motherland- in-danger propaganda fix - surrounded by enemies willing to bite off parts of Russia – be it the Kaliningrad region, Caucasus, Siberia etc.  

Most of this is not time specific but it has been resurrected to active use for the first time since the WWII on such a scale. This line of reasoning logically ends up in the must of defining natural areas of vital interest that spread beyond Russia's border into broadly defined buffer states - an abridged version of the zones of influence of the Soviet Union. Once the Holy Motherland is defined in such broad geopolitical terms, then its defense becomes an inalienable right, justifying interference and full use of the total asset base of Russian foreign policy  in Europe - from illustrious nationalists and eurosceptics, media moguls, intellectuals and business elite to moderates in the mainstream of left, left of center and right politicianss.

A poignant example in this category was the visit by former President Carter as member of the Group of Elders to President Putin, during which he made a media hot ‘revelation’ that the annexation of Crimea was 'inevitable' and in its essence it did not constitute an unlawful act of grabbing neighboring state territory but a return to the Motherland Russia. 

The cherry Jummy Carter added to the pie he served President Putin – was his statement that there are no Russian troops in Eastern Ukraine.

Minister Lavrov wasted no time in bringing to the attention of the international community the silence of Secretary Kerry over the topic of Crimea.

Make no mistake - the words of the former US President or the muted reaction over Crimea of Secretary Kerry would hardly sway many Americans back home, but in the minds of his Russian hosts they will hold water in the main battle ground – Europe - where the information warfare is in full swing. And more importantly - Carter's words and the absence of Crimea in Kerry's talking points would evidence the split in the West reactions towards Russia - inviting even deeper cracks in the US-European relationship. 

Following Secretary Kerry’s visit to Sochi, Kremlin hopes to see a race between EU leaders to be the first to take credit for restoring relations and "business as usual' with Russia.

The main objective of Kremlin's campaign so far has been to separate the "good" Europeans, who have been forced by the 'bad' Americans to forego the virtues of proximity to Moscow and disconnect the strong transatlantic military and political resource pool from the defense capabilities of a military 'lonely' EU. Prominent Russian political analysts have been talking about the concurrent effect of the ongoing unprecented persuasion campaign targeting Russian public opinion - that a war with the West is a possible and even potentially logical chain event should the process spin out of control.

Kremlin’s main geopolitical motive is to force the West to agree to a new Yalta Agreement and forge a strong bond between Russia's anti-Americans and anti-European forces and the pro-Russian political and public circles in the EU by stirring a nationalistic wave across the Union.

It's little secret that at present the traditional pro-Western circles in and around the Kremlin find it extremely difficult to identify a middle ground for restoring relations between Russia and the West. Their intellectual pursuits seem ever more elusive with the widening gap between the limits of compromise of Russia and the West.

Primakov's offer

An attempt to propose a hypothetical middle ground was initiated by the elder statesman of Russia - the Russian ex-PM and Foreign policy heavyweight Evgeni Primakov. The gist of his proposal was: Russia keeps Crimea and leaves Eastern Ukraine within Ukraine – i.e. formally complies with the Minsk agreements - in exchange for the lifting of sanctions. Furthermore Russia retains the right to intervene and define who is in charge in the regions with Russian speakers.

Primakov's idea doesn't account for the arc of "frozen" conflicts around Russia and the lack of any warranties that Moscow will discontinue its "creeping annexation" in self-defined "zones of vital interests." Evidence is not lacking - the bilateral Anschluss type treaties with South Ossetia, Abkhazia and Transnistria.

Primakov's proposal around which Western intellectuals and political analysts try to conceive an exit from the crisis is a priori an unacceptable basis as it ignores the fact of border change and the annexation of Crimea. Moscow has reached the conclusion that there is a need to push hard and exploit the vulnerablilities in the EU/NATO along the whole frontline. Russia tries to trigger a process of disintegration of the Euro-Atlantic space and propose and new order where her place is duly recognised. Crimea it is just a prelude to what Moscow sees as a long-term strategic balance redressing.

The instrumentarium used by the Russian Foreigh Policy Establishment to that goal is versatile. Given the limitations imposed by the sanctions on formal lines of communciation, a greater role is entrusted to  corporate and above all to non-governmental communication channels. 

The work of the Valdai Club stands out with recent events gained most prominence. I have come to know some of the people involved in running it - intelligent and respected Russian political scientists, researchers and analysts who are currently experiencing a notable existential stress, as the hardline policies and deeply entrenched beliefs of the Kremlin leave little room for their intellectual mediation. Instead of chartering new courses for positive interplay between Moscow and the West their role has been confined to moutpieces of an established line in Kremlin’s foreign policy.

These Russian intellectuals are hardly satisfied with the current status quo as the demand for their analyses and ideas at home is minimal. Similar discomfort experience the traditional Russia-friendly circles in Europe, including the group of "friends of Putin" among EU leaders. They are torn apart between the political expediencies of maintaining a solidarity line within the EU and NATO and their attempts to strike a privileged deal with Moscow. The Kremlin rates their net worth value at par with their ability to impose "veto" on the continuation of sanctions against Russia in June. The rewards are individual sweeteners – projects, business and cheap gas. However even Gazprom's special gas price offers nothing special for spot trading platforms, and arbitration procedures seems to achieve more.

The success of divide and rule strategy of Kremlin is also conditional upon the semblance of business as usual with Washington. Even European friends of Putin when asked to choose between Washington and Brussels on one side and Moscow on the other - make no secret of their preference.

Putin's Master Brinkmanship

In the theory of international relations Vladimir Putin’s strategic line of conduct is best described by the Doctrine of Brinkmanship - the art of balancing on the brink of war. It uses a mix of tangible and virtual resources, keeping opponents guessing your intentions. Within such a wide range of policy variables opponents are expected to make more difficult and less optimal choices. The ultimate objective is to make up with virtual added value for the shortfall of tangible assets in Kremlin's power balance sheets. 

Balancing conflicts on the brink of their hot phase is nothing new as a strategic nostrum, nor Russia is the first country to apply it. But Putin was the first in recent history to use virtual value in foreign policy - derivatives based on hybrid warfare power, exploiting vulnerabilties and threat perceptions. Keeping a deliberate and consciously unpredictable line in foreign policy does not imply he actis irrationally. On the contrary, he believes Russia does not have option but to build and use virtual segments in its asset base as the economy and its financial and technological base is inadequat to support the global ambitions of Vladimir Putin.

As with financial derivatives, foreign policy derivatives tend to respond to cycles of boom and bust. Foreign policy ‘’markets’’ ultimately have to reconcile real with virtual value fundamentals. Russia's self-imposed isolationism, depleted financial reserves and weakened economic base are geopolitical liabilitues. As virtuosic as the Russian President’s proficiency in adding virtual to real value might be – Russia’s global status remains locked and limited within the limited economic confines of Kremlin’s global outreach. Moscow's capacity to project global power is as good as its economy.

The West is coming to the natural conclusion that it makes greater sense instead of responding to Moscow’s tactical overtures to play its own game. Europe has nothing to gain in engaging trailing the peaks and dips of Putin's brinkmanship. 

Moscow understands that nuclear weapons rattling has limited recourse. Nuclear arsenals are good as a deterrent but pretty useless as a tactical tool. However great is the ability of Russian citizens to withstand pain and make sacrifices in the name of the Leader, it is not limitless.

The Russian president could fund new weapon development programs enough to stage a propaganda coup and impress the public on any given parade – but it is completely different job to build and sustain a competitive defense industry capable of tugging upward the industry and the economy in general.

On top the geopolitical risks implied in trading with Russia limits the defense exports' market reach. The critical dependence on technological imports seriosuly erodes the ability to mass produce and market innovative weapons system. 

The critical and widening gaps in the organziational, financial and technology base have been exemplified by recent dramatic failures in the Space Program.

Part One
Part Three 

After Kerry's visit - business as usual with Russia? Unlikely - part one

The drivers of confrontation

9-th of May almost split Europe and rekindled the debate on the vectors of EU relations with Russia, as well as the role and place of East Europe in the process.

Prior to hammering out a New World Order at the negotiation table, as pursued by the Kremlin, we are likely to witness a new round of hostilities and a deeper dip of West-Russia relations, as well as a new round of excess use of soft and hard power. Seems odd against the results of the Kerry visits and reassurances on Russia's side that relations are improving? It is too early to affirm that the West will tacitly agree with the annexation of Crimea and will accept to fix the statusquo in Eastern Ukraine.  

The Kremlin will do whatever it takes to revoke the sanctions in the coming months and if needed, it will reach all out to both friends and former foes and try to split the EU apart. Putin's chances of success should not be underestimated, but are still slim, in spite of his mastership in the art of brinkmanship. He is excelling at playing Vladimir the Unpredictable, blowing hot and cold, engaging in carrot and stick actions. The haste that garnishes the lack of long term vision stems from the deepening awareness of the time and resource limits at his call. The buzzwords these days at the Ministry of Foreign Affairs in Moscow are an encore of the old adage – is Lavrov capable of mending fences with the West at Moscow's terms?

 

The grapevine brought some unsubstantiated rumors of his potential replacement, which is nothing new for the Byzantine world of the Kremlin. However Lavrov once again pulled the rabbit out of the hat demonstrating his skills to arrange blitz visits and stage foreign policy shows. Finally he saw Kerry off with some homemade food for his residing in the US daughter.

But the real world spins around its own axis, what matters are not the diplomatic photo ops but the hard facts or deeds - expanding the list of “foreign agents” among the international NGO based in Russia, another critic of the regime found dead in his apartment and GRU agents caught in Ukraine. 

In spite of all the hype on reconciliation the West and Russia will seek to press their cases further both in direct open talks and concurrent subversive actions.

Russian media continued Russia’s elite pretense of past hurt pride and inalienable rights to inherit the Soviet Unions global power status and talk equal with the US. But Putin is not ready to make any concessions and while his tone is softening his acts ever more resolute. The saying in close to Kremlin quarters is - if western leaders do not show up on our invitation in Moscow, we will visit them uninvited, including kicking off a new spiral in the information and propaganda warfare.

There is little doubt - the sanctions of the West are effective - both in their conspicuous and less visible segments. For Vladimir Putin lifting of the sanctions is a "life or death" issue - he will not be able to endure another year with sanctions not so much because the oil and gas revenues will cease flowing. His main problem is that the economy has entered a self-accelerating downward spiral, while crises spill over in key sectors - regional budgets, demogpraphics, oil and gas, banking. There is no hint of reforms or remedial action. In fact even though sanctions have considerably aggravated the situation in the industry and at consumer level, there is a much deeper undercurrent eroding Putin power base - the collapse of the economy under the burden of its obsolete governance structure and policies. The three successive failures of the Proton rocket launches - which until recently had an almost impeccable track record in Russia's space program - exemplifies the depth of the problem. Chechnya's leader open defiance for central rule is a stark reminder of the many sleeping bombs that can be activated at any time.

While analysts might argue whether the current economic downturn in Russia is just a spin off from the Ukrainian  crisis or an inevitable consequence of looming downturn due to the lack of genuine reforms and excessive dependence on energy and resources – all agree that it is a part and parcel of the natural legacy of Putin's grip on power.

The key reason Russians today do not take to the streets and are ready for sacrifices for their leader in Ukraine is the patriotic élan following the besieged fortress matrix sold to them by Kremlin. It is uncertainty that they fear most.

Red Square military parades apart from being a megamarketing tool for the defense industry, are meant to impress and scare both foreigners and locals. They also serve to touch a raw nerve and soft pride chorde in the Russian soul. Pride for their country and the glorious past are the key distractors of Russian.

Putin’s anesthesia works, at least for now, but his problems are piling up.

The key difference between the old and the new Vladimir Putin is that his moves are becoming more predictable, when he tries simultaneously to bully and charm members of EU and NATO. The Russian president has achieved the unthinkable - in the eyes of ordinary Russians the two organizations are considered equal enemies - respectively at 72% (the EU) and 80% (NATO).  

Putin’s led shift away from European identity towards Russian civilaization, neo-Stalinism and self-centered exclusivity epitomize this radical shift in the Russian society over the last year and a half. The grandson of Vyacheslav Molotov today talks of the "Great Russian Aryan Race" as a new doctrine to be taught in schools. Some call this theatrics meant to sell the West the better option of cooperating with Russia instead of pushing Putin to the limits. But this is exactly what Chamberlain's appeasment has been all about.

It would, however, be a gross exaggeration to assert that every sympathy for Putin among European leaders is the byproduct of his "long arm" and Russian backstage string pulling.

Both at present and in the past there have been genuine admirers of Russia as an integral part of Europe’s culture and history. Among EU’s political, business and mostly intellectual elite this feeling has often  transcended into affection for Russia's rulers. Few if any would admit to have vested personal interests in the public defense of Putin's policies, but all will insist to be acting in their national interests.

Deja Vu - the geopolitical geschaft

Deals “subservience for favors” with Russian and Soviet leaders are hardly a novelty for the countries in Russia's neighbourhood - Bulgaria included. Past patterns are often used to romanticize the legacy of former Communist leader Todor Zhivkov who exchanged 'brotherhood allegiance' for liquid cash - crude oil and refined products. Both then and now such 'exploits' are deemed by some as exemplary for diplomatic trade off - loyalty and kisses with Soviet leader Brezhnev in return for specific economic favors. This school of diplomacy has its modern disciples as seen in the South Stream project, the NPP "Belene" and the high gas prices from Gazprom. From day one there has always been a cohort of high placed individuals – politicians, businessmen, public figures with direct material interest in seeing those projects through and brokering Russia's interests in their countries. It is almost perfect business for anyone using politics are his main source of well being..

The repackaging of different opinions under the pro and con Russia tenants is a stark oversimplification, pregnant with potentially false deductions. But the indications for symbiotic relationship between the European leftist intellectuals and the political science elite close to Kremlin are apparent. That does not imply a premised negative connotation but is a red flag.

Trenches in the information war

One way or another political analysts and ‘wise men’ are tasked to bridge the gap between Russia and the West. The problem lies in the underlying bond and the genetic code of the symbiotic mutualism between Kremlin and its friends in the West, which derive from the classic theory of the balance of forces and the cannons of the Real Politik doctrine. It recognizes the primacy of interests and faits accomplis over order, morality and values. Aggression as the means to save Russia’s integrity and Putin’s power is therefore perfectly legitimate foreign policy tool.

Russia continues to encourage simplistic notions - 'good vs bad', "nazi vs nashi" in the media coverage of events in Ukraine. Against this ideological dihotomy the majority of Russians are hardly in a position to form a balanced view being constantly bombed informationaly by mythologems and superficial comparisons like Crimea vs. Kosovo. For most of ordinary citizens in Russia there is nothing to negotiate about - the West should simply accept the accomplished fact of the annexation of Crimea and the inalienable right of the new Russian Empire to its own sphere of interests in Ukraine and Eastern Europe.

The narrative of the story is meant to guide the West to the natural conclusion of the inevitability of a unilateral compromise, whereby sanctions are lifted, financial flows are restored and the power reservoir of the Kremlin is replenished alongside the deal that ended the Georgian war. The ceasefire negotiated in 2009 under the auspices of the French president is reintroduced as the middle ground - Kerry talks to Poroshenko not to seek to return control over East Ukraine, Lavrov talks to the separatists not to open fire and .... we have a perfect new frozen conflict. In the interim Crimea is out of the exchange equation and Moscow retains the right to "annex" East Ukraine at any given moment in the future.

Kremlin has been looking for the new Sarkozy amongst Western Leaders. This in Putin’s mindset amounts to a Real Politik deal with everyone winning, but Georgians/Ukrainians themselves. Such policies allowed Russia to receive total control and de facto annex Abkhazia and South Ossetia. It also granted it direct control over who is at the helm in Tbilisi, getting rid of Saakashvili. President Sarkozi was given the role of the peacemaker - and he returned with the illusion of peace for Europe which he sold to the Western media and public. The Real part in the Georgian politik simply accounted for the obvious fact that no one was ready to fight for Saakashvili, not least of all because the Georgian president rather naively and unwittingly got trapped in the Russian chain of provocation giving them the much needed excuse for intervention. Moscow chose the time and the place to confront the West in the Georgian conflict, upped the ante, alluding to his resolve to reach the end in a head on confrontation and the Europeans blinked first.

This is the gist of Kremlin's policies in Crimea and East Ukraine. Putin's hubris is blended with uncertainty which forces him to engage in a strategic perpetuum mobile of the hybrid warfare. While engaging in information assaults and propaganda coups, with the likes of Lavrov Kremlin creates a parallel reality of peaceful intentions and cooperativeness. Behind this facade Putin and his closest allies are weapon mongering, military might parading and pursue continuous upgrades in national security doctrine to accommodate the hybrid warfare theory to the facts on the ground. All is finally justified with the triggered reactions of the West - a self-propelling algorithm of the hybrid foreign policy.

In the meantime Russia tried to secure its Eastern Front with a cyber non-aggression pact with China, freeing its hand to focus on the Western vector of cyber warfare.

Moscow made the decision to enter Ukraine, following options assessment and coming to a conclusion, that sooner or later the West will succumb to the reality. In Kremlin's synopsis of the situation, both the EU and NATO grew lethargic over the years to security threats and the peace mode would not allow it to return to war footing any time soon. The West would therefore not be ready, able or willing to intervene risking Russia's ire. 

The back up plan involved the use of European friends and partners, old and new, including the media channels under control in the West in an effort to block anti-Russian moves in the West at public level. The ultimate goal was the West to come to terms with the interests of Russia and its exclusive zone of influence.

Such reasoning lies at the heart of the Russian Real politik - everything is up for bargain, there are no idelogical constraints or prejudices, no red lines - all is a matter of interests and trade offs.

This has been a core line in Kremlin's tactic to blow hot and cold at the same time - while its proxies are effectively killing Ukranian regular army soldiers, often in ambushes – high ranking officials are on the air with concern on the state of affairs and making peaceful appeals for ceasefire - classics in modern hybrid warfare.

Part Two 
Part Three