Олга Мисик: Не можете да забраните младостта и никога няма да забраните свободата

Последната дума на активистката на „Неопределен протест“ Олга Мисик. Тя е изправена пред две години ограничение на свободата за митинг близо до сградата на Главната прокуратура

https://meduza.io/feature/2021/05/01/vy-ne-mozhete-zapretit-molodost-i-vy-nikogda-ne-zapretite-svobodu

 За страха

Често ме питаха дали ме е страх. По-често в чужбина, отколкото в Русия, тъй като те не са наясно със спецификата на нашия живот, не знаят за черните камионетки, задържания и затвор без причина или повод. Те не знаят, че ние поглъщаме чувството на безнадеждност с майчиното мляко. И точно това чувство на безнадеждност атрофира всички прояви на страх, заразявайки ни с научена безпомощност.

Какъв е смисълът да се страхуваш, ако бъдещето ти не зависи от теб?

Никога не съм се страхувал. Почувствах отчаяние, безпомощност, безнадеждност, загуба, безпокойство, разочарование, прегаряне, но нито политиката, нито активизмът никога не ме заразиха с чувство на страх. Не се уплаших, когато през нощта въоръжени бандити се втурнаха към мен и ме заплашиха със затвор. Искаха да ме изплашат, но аз не се уплаших. Шегувах се и се смях, защото знаех, че ако спра да се усмихвам, ще загубя.

Когато се качих с тези бандити до Москва на черната им камионетка, си помислих, че това може да е последната зора, която съм виждал от много години. Спомних си баща си, когото за пръв път видях да плаче, майка ми, която ми прошепна на ухото: „Не се признавай за виновна“, брат ми, който дотича до моята дача, Игор, легнал на пода и игнорираше въпросите на оперативните работници. Бях тъжна и изитвах болка, но не и уплашена.

Не се уплаших, когато ме вкараха в изолатора за временно задържане - ИВС. Притесних се за Игор, многократно прочетох писмото от приятели, но моята съдба ме притесняваше най-малко от всичко. Това е много странно, може би някакъв защитен механизъм - но през тези дни никога не съм изпитвала страх.

Спомням си добре как отидох на този митинг, обещавайки си, че това ще бъде последното в моята активистка кариера, че ще се оттегля в политическа пенсия и ще уча. Бях притеснена и притеснена как ще се развие всичко, но не се страхувах. И дори докато изучавах наказателния и административния кодекс, всички прецеденти за подобни действия, не се страхувах. Нощта беше красива и разбрах, че може да е последната ми нощ на свобода, но това не ме изплаши.

Но след обиска, през последните девет месеца, през цялото време изпитвам страх. От онази нощ в ИВС никога не съм спала нормално. Всяка вечер се събуждам от всеки шум, постоянно виждам стъпки в коридора и ме обзема паника от хрускането на чакъл под колелата на колите пред прозореца.

И ми се струва, че целият страх, който се е натрупал в мен през последните девет месеца, е съсредоточен тук и сега в последната ми дума, защото публичното говорене за мен е много по-ужасно от присъда. Пулсът ми вече е сто петдесет и един удара в минута и има чувството, че сърцето ми е на път да се пръсне на парчета, а мравките са дори по кожата на главата ми.

Някой казва, че е невъзможно да се страхуваш, когато знаеш, че си прав. Но Русия ни учи да се страхуваме през цялото време. Страна, която всеки ден се опитва да ни убие. И ако сте извън системата, значи вече сте мъртви.

И може би все още се страхувах, когато тръгнах за онази акция. Но разбрах, че не мога да направя друго. Разбрах, че иначе е невъзможно. Това, че този път не казах нищо, никога няма да мога да се оправдая пред себе си. Когато децата ми ме попитат къде съм била, когато това се е случило, как съм могла да допусна това да се случи и какво направих, за да поправя нещо, няма да имам какво да им отговоря.

Какво да кажа? Бях на пикета пред ФСБ? Това е смешно. Сладка самоизмама, която не можех да си позволя.

Ами децата ви? Когато ви попитат къде сте били, когато това се е случило, какво ще им отговорине? Какви бяха присъдите?

Разбира се, бях на тази акция. Не съжалявам и освен това се гордея с постъпката си. Всъщност нямах избор и трябваше да направя всичко, което е по силите ми, и затова нямам право да съжалявам. И ако имах възможност да се върна назад във времето, щях да го направя отново. Ако бях заплашена със смъртно наказание, щях да го направя отново.

Бих го правил отново и отново, отново и отново, докато не повлияя на нещо. Те казват, че повтарянето на едни и същи действия в очакване на различен резултат е лудост. Така че надеждата е лудост. Но да спреш действия, които смяташ за правилни, когато всички около теб смятат, че са безполезни, е придобита безпомощност. И предпочитам да съм луда във вашите очи, отколкото безпомощна в моите.

За величието

Фигурантките от „Новото величие“ ми казаха тази неделя, че не е напразно. Че това им е давало надежда. Че ги е грижа. И ако това е дори наполовина вярно, това означава, че всичко наистина си има причина. Ако поне на някой, който сега е зад решетките, му е по-лесно да предприеме действия в негова подкрепа, тогава не е напразно. Това означава, че нямам право да съжалявам, че може да попадна зад решетките.

Маслов лично видя плакатите, адресирани до него. Краснов лично поиска да започне дело срещу нас. Това означава, че моето предизвикателство е прието. Така че те ме чуха. Така че, не е напразно.

Не би било просто безпринципно да не се признае тяхното участие в акцията. Това би обезсилило всичките ми усилия, целия страх и страдание, всички постижения, цялата ми болка и ярост. Не мога да си позволя безскрупулността, с която живеят нашият следовател и прокурор. Нашият разпитващ в кабинета му беше толкова горд от придържането си към принципите, от начина, по който спираше дела, в които нямаше състав, но в съдебната зала той страхливо прибираше опашката си, неясно мрънкайки нещо за основанията, които не изчезнаха, а аз съм много съжалявам, че повече няма да го видя и няма да мога да изразя в лицето му как го презирам. Нашият млад прокурор, твърде млад за лицемерие и лъжи, също презирам. Невъзможно е да не те презирам и не разбирам как не се презираш, как гледаш близките си в очите.

И вие също. Когато удължите мярката за неотклонение, отхвърлите молбите на защитата и преглътнете фалшификациите, подадени ви от прокуратурата, вие отлично разбирате какво престъпление извършвате и осъзнавате действията си дори по-ясно, отколкото аз през онази съдбоносна нощ. Когато ми забранявате да общувам с най-важния човек в живота си, вие много добре знаете какво правите. Смятате, че е хуманно да съдите някого за това, че той е на грешното място в неподходящо време, докато комуникирате с грешните хора. Вие смятате, че можете да започнете наказателно дело срещу човек само защото го обичам и след това да ни забраните да общуваме, но не можете. Не можете да ми забраните да обичам, не можете да забраните младостта и никога няма да забраните свободата. Няма да отречете истината.

И вие самите виждате много добре, че тази преценка е много по-повратна за вас, отколкото за мен. Защото отдавна избрах своята страна и сега трябва да решите по кой път ще поеме целият ви бъдещ живот. За мен нито този дебат, нито съобщението не означават нищо и няма да решат нищо. Вие не ми произнасяте тази присъда - вие сами я произнасяте.

От фашисткия режим той никога не изглежда фашистки. Изглежда, че това е дребна цензура, някаква целенасочена репресия, която никога няма да ви докосне. Но днес не съм подсъдимият тук. Днес вие решавате не моята, а вашата съдба и все още имате шанс да изберете правилния път. Защото не можете да се заблуждавате допълнително. Знаете какво става тук. Знаете как се казва. И знаете, че има добро и зло, свобода и фашизъм, любов и омраза и да се отрече съществуването на партии би било най-голямата измама. А тези, които сега са избрали страната на злото, са резервирали местата си на пристанището предварително. Хага очаква всички, които са замесени в това беззаконие.

Не обещавам, че ще спечелим утре, вдругиден, след година или десет години. Но един ден ще победим, защото любовта и младостта винаги печелят. Не обещавам, че ще доживея до този момент, но наистина се надявам, че ще доживеете, за да го видите.

И вие всички се заблуждавате, ако наистина твърдите, че попаднах тук заради екшъна в Генералната прокуратура. Вие се заблуждавате, когато игнорирате неоново осветения знак „ПОЛИТИЧЕСКА ПОРЪЧКА“, който свети през целия този процес - процесът не е над нас, а над здравия разум. Знаете защо съм тук. И знаете защо тези двама са тук - защото са ми приятели. Знаете за какво наистина ме съдят. За четене на Конституцията. За гражданска позиция. За това, че е признат за Личност на годината. За принципи. За представления. Може би дори бих могъл да бъда поласкан от такъв изричен политически ред, ако сега всички, които имат мнение, не бяха репресирани.

Всички аргументи на прокуратурата се опитват да докажат моето участие в случая. Няма да се задълбочавам във факта, че дори това не могат да направят професионално - преписката съдържа фалшив пръстови отпечатък и по дрехите ми няма следи от боя и вие сами видяхте това при разглеждане на доказателствата. Обвинението прекара девет месеца в доказване на моето участие, което дори не отричам. Но какво общо има цялото това участие с дело, в което няма състав? Каква е разликата, ако бях там, ако няма престъпление? Въпреки това, лъжем малко, когато казваме, че в този случай изобщо няма престъпление. Защото има престъпление - и то е извършено чрез разследване и прокуратурата. И много се надявам, че, другарю съдия, няма да извършите същото престъпление.

Ето защо настоявам за пълна и безусловна оправдателна присъда, без да предприемам полумерки като прекратяване на делото със съдебна глоба. Убеден съм в своята невинност и съм готов да я защитавам безкомпромисно.

Всички ние прекрасно разбираме цялата абсурдност на този случай: от предварителната мярка до завършващата фалшификации, доказани от защитата. Но това съвсем не е основното противоречие. То е, че представители на увредената страна, някои свидетели и експерти насочват много внимание към нашата възраст, оправдавайки поведението ни с юношески максимализъм. Но истината е, че всеки от нас е много по-възрастен от всеки от вас. Много по-възрастен от Краснов, който, както правилно отбеляза Дмитрий, беше по детски обиден от някои плакати. Истината е, че ми е много трудно да говоря, но казвам, че мога и ще говоря много повече и по-честно от всеки от вас, защото изобщо нямате глас. Истината е, че със забраната на определени действия и с ограничаването на свободата, в ИВС или съдебна зала, с гривни и строг график, но всеки от нас е много по-свободен от всеки от вас, защото тези три години ще свършат, и дори преди това, как завършват - и аз ще продължа да казвам това, което мисля, и да правя това, което смятам за правилно, а вие, за съжаление, не можете да си позволите това.

Знаете ли, последните девет месеца бяха много трудни и не бих искал да ги повтарям. През цялото време съжалявах за нещо и си мислех: „Какво би станало, ако ...“ или „Но всичко можеше да е различно ...“ Но аз се заблудих, защото не можеше да бъде иначе. Защото от момента, в който взех Конституцията в ръцете си, бъдещето ми вече беше предопределено и аз го приех смело. Направих правилния избор и правилният избор в една тоталитарна държава винаги води до ужасни последици. Винаги съм знаел, че ще бъда затворена, а кога - беше само въпрос на време. В книгата на Маркус Зусак, която сега чета, за живота във фашисткия режим, има фраза: „Вие твърдите, че това е лош късмет, но през цялото време знаехте, че това ще се случи“, и тази фраза перфектно описва моето наказателно дело. Това не е глупост, не лош късмет, не инцидент и още по-малко престъпление. Винаги съм знаел, че това ще се случи и винаги съм била готова за това. Няма да ме изненадате с нищо.

Моят адвокат говори днес за Софи Шол и нейната история резонира поразително с моята. Тя беше съдена за флаери и графити, мен за плакати и боя. Всъщност, разбира се, и двете сме подсъдими за престъпление на съвестта. Моят процес е много подобен на този на Софи, а днешна Русия е много подобна на нацистка Германия. Още преди гилотината Софи не се отказа от убежденията си и нейният пример ме вдъхнови да не се съглася с прекратяването на делото. Софи Шол е олицетворение на младостта, искреността и свободата и наистина се надявам, че и в това съм като нея.

В крайна сметка фашисткият режим падна, точно както фашисткият режим в Русия ще падне. Не знам кога ще се случи - след седмица, година или десетилетие. Но знам, че един ден ще победим, защото любовта и младостта винаги печелят.

Относно светлината

Искам да завърша последната си дума с цитати на двама прекрасни хора: Албус Дъмбълдор и Софи Шол. Днес говорих твърде много за страха, така че и двамата са за светлина. Започвам със страх и завършвам с надежда.

Албус Дъмбълдор каза по време на войната: „Щастието може да бъде намерено дори и в най-мрачните времена, ако се сетите да се обърнете към светлината“.

Последните думи на Софи Шол преди екзекуцията бяха: „Слънцето все още грее“.

Слънцето наистина все още грее. Не се виждаше през прозореца на ИВС, но винаги знаех, че е там. И ако сега, в такива тъмни времена, ние сме в състояние да се обърнем към тази светлина - добре, може би това не е много, но въпреки това ще доближим нашата победа.