Сирия и Асад - химерите на посткомунистическата левица у нас

Наскоро ме попитаха защо всеки път когато има международна криза - Гърция, еврозоната, бежанците, Украйна, Сирия - левите интелектуалци и електорат у нас сякаш се превъзбуждат. Чуват бойна тръба да зове сбор за исторически реванш за загубата от 1989 година, за ребалансиране на историческата справедливост след "най-голямата беда на 20 век - края на Съветския съюз" - по думите на Владимир Путин. 
Всяко затруднение и криза в Европейския съюз, всяко препятствие по пътя на НАТО е източник на възторг и надежда, че "тяхното време" ще се върне.
Европеизацията на родната ни левица така и не стигна до край или поне до състояние, която да я съизмерва с левите партии във Великобритания, Германия, Франция, Испания, Швеция, дори Полша. Левите лидери у нас и днес смятат за по-важно да отстояват специфичните си отношения с Москва в битка с Атака за овладяване на русофилския глас, отколкото да намерят европейска проекция и решения на предизвикателствата в ЕС и НАТО, с които да спечелят доверие и гласове. Затова вместо лидерът на БСП да излага конкурентни визии за бъдещото на Европа в България и на България в Европа, той води словесни битки от трибуната на Народното събрание за правото да представлява симпатизиращия на Русия електорат, който постоянно мигрира към радикалните проруски партии като Атака. 
От своя страна лидерите на атакистите умишлено нагнетяват обстановката у нас в плана "кой по по най", точно по начина по който руския президент се опитва да форсира напрежението в Сирия. Това е същността на "играта на ръба" и заплахите "да се пролее кръв" - разчита се опонентите да мигнат първи и да отстъпят.
Подобна е ситуацията и с позициите на нашите леви по кризата в Украйна, Сирия и санкциите. Забележете колко драматично нараства разликата в поведението на европейската социалдемокрация и техните местни аналози. Свидетелства за това са критиките  към лидерът на европейската левица Мартин Щулц по вътрешните форуми на БСП и отношението в партията към нейния най-виден европеец Сергей Станишев. 
Разминаването между европейския и партийния дневен ред е заложено в генотипа на прехода - лидерите на посткомунистическата левица се договориха при Луканов със Запада да реализират своя модел на преход, да съхранят своето ръководно място и контролни позиции в политическата и икономическа власт. МВФ и Световната банка заложиха на реформаторите в комунистическите партии като двигатели на промяната и прехода. Последните пък прегърнаха членството в ЕС и НАТО като необходимо зло, бутафорна маска, точно както в продължение на години се бяха научили да прегръщат като свои поредните постулати на конгресите на своята партия. Неизменна обаче остана свързаността със "съветските" ценности и незаменимостта на пъпната връв с "центъра" Москва. Въпреки неколкократните опити за социалдемократизация на БКП - БСП,  българската левица остана в гравитационното поле на Москва, без да развие силна европейска матрица. Елитът на българската левица, с малки изключения, не се ориентира по алгоритъма на европейската социалдемокрация, а развива своята полезност като функция на способността да посредничи и обслужва интереси на наследника на Съветския съюз - Путинова Русия.
Ако разгледате примерно сходимостта между програмни документи и практика на левите в САЩ, Великобритания, Франция и Германия и аналозите на българската левица, ще установите  разтваряща се ножица от различия. Европейската левица смята за оправдани санкциите срещу Русия, при цялата условност на тази подкрепа, докато за българската левица санкциите са еднозначни загуби и стратегическа грешка. Ако питате нашите леви дали одобряват анексирането на Крим ще установите още по крещящо разминаване със западните им аналози. Тук не става дума за това че Путин няма свои приятели на Запад, които го подкрепят "каквото и да стане". Нито за това, западният политически елит, въпреки отделните негови "изключения", които правят добър бизнес от флирта си с Кремъл /докато нашите леви печелят трохи и само в рамките на посредническите комисионни/, се мобилизира пределно бързо в реакциите срещу Москва всеки път когато стане дума за същностни или жизнени интереси. Затова европейската левица възприема наложените санкции срещу Кремъл като необходима и безалтернативна реакция, въпреки свързаните щети. 
Колкото и домашните и европейски потребители на руската пропаганда да твърдят, че САЩ са отговорни за налагането на санкции, трудно може да скрие факта, че наложените от ЕС санкции са самостоятелен акт, резултат на осъзната вътрешна потребност на европейския политически истаблишмент. Не за друго, а защото европейския елит осъзнава, че Путин атакува устоите на европейския и световен ред, включително фундаментални ценности на Европейския съюз и НАТО, а те са стълбовете на развитието и благоденствието на стария континент. 
Дори да има критики, нерядко остри срещу ЕС и ЕК, дори да се отчита растящ потенциал за евроскептицизъм, за нови трусове в еврозоната, за нови референдуми за излизане от ЕС или отделяне от националната държава - в нито един от тези случаи, това не е свързано с реактивна симпатия към Москва.
Класически пример бе появата на Сириза. Вместо да погледнат фундаментите на гръцката криза, които предопределят, че който и да дойде на власт, ще трябва да спазва единствено възможната политика на ограничения и затягане на коланите, българските адепти на левите идеи потърсиха антиимпериалистическия контекст, възможността за исторически реверс на тенденциите след 1989 година и възстановяване на двуполюсния свят. Надеждата рухна дори по-бързо, отколкото се роди, защото левите хора у нас рядко са разбирали икономическата и пазарна детерминираност на политиката в днешния свят. 
Родните леви все ги тегли към революционна ситуация, защото в пазарна се чувстват некомфортно.
Поредната идейна левитация на левицата бе провокирана от развитието на сирийската криза - където най-накрая, според тях, Русия успя да се изправи срещу САЩ. Европа отсъства от уравнението. Ако 1989 година не се беше случвала и машината на времето ни бе спестила целия този период на прехода, реакцията на днешната българска левица щяха да бъдат органично продължение на тезисите на БКП за международната класова солидарност рамо до рамо с брата - социалист Асад. За тях няма никакво значение какви жертви и страдания е причинил първият сирийски партиен и държавен ръководител на своя народ, защото е "законен" диктатор!? Каква легитимност може да има лидер на малцинство, който системно потиска различния от неговия етнос и социални групи. Да не говорим за престъпленията срещу своя народ - химическите атаки, хлорните бомби и системните въздушни атаки срещу жилищни квартали. Според философията на БКП и сега на БСП и нейните разклонения  в рамките на своята държава диктаторите могат да правят каквото си искат. Е как очаквате да се конвергират ценностите на европейската и българската левица при това постоянно притегляне към орбитата на неосъветските ценности на Владимир Путин?
Не мислете, че отделни представители на левия интелектуален елит у нас не са преживяли своя съветски период и не са станали истински европейци, но те все още не определят облика на левицата. Ако питате на някой вътрешен форум на БСП какво разчитат да се случи в Сирия едва ли ще получите адекватен и аргументиран отговор извън пропагандно екзалтираните щампи за неизбежната победа на Путин. Цялата медийна кампания и пропаганда се фокусира върху краткосрочния, тактически хоризонт, върху медийнните заглавия-бомби, а не върху задълбочения и обективен анализ на възможното и вероятното в сирийската криза.
Затова и вътрешния дебат и в левицата и по страниците на контролираните от Пеевски медии едва ли ще прочетете стойностни анализи относно това какво може да постигне Путин с 1500 души и тридесет самолета в Сирия, колко дълго и успешно може да осигури финансово и логистично операция по поддържане на по-мащабен ангажимент на руските военни части, как мисли да реши проблема с изолацията от арабските сунитски режими и т.н?. Никой не търси или не иска професионален анализ - достатъчни са пропагандните щампи - "Путин надхитри Обама", "Русия се връща като глобален лидер" и т.н. 
Да се чуди човек как да мери успеха и шансовете на руския лидер в дадената ситуация - дали вътре в Русия, дали в Украйна, дали в Крим /студеният душ вече заля кримчани - програмите за централни субсидии се отлагат/, или в Сирия. Тези анализи се правят от партньорите на нашите леви партии в Европа, дори в Партията на европейските социалисти, чийто шеф е Станишев. Но те нямат място в у нас.
Трудно може да се открие някакво прагматично или рационално обяснение за подобно поведение на родните леви, още повече, че и сегашните и бъдещи поколения от ляво настроени български политици няма да могат да заместят Брюксел с Москва. Не случайно техните деца учат и остават на Запад. Не докато българската левица приема за естествено другите леви партии в Европейския съюз да поддържат и развиват своите ценностите извън собствените интереси на Кремъл, то дойде ли реч за подобна независимост в България и тонът се променя радикално. Обяснението не е просто, но най-вече е свързано с българския властови модел, който стъпва върху неокомунистическа матрица. А той е много по-близко до руския модел - бизнес чрез държавата и власт, която ограничава партийна и бизнес конкуренция в полза на политическите олигарси. Ако сравним как се управлява у нас и в Европа, ще намерим много повече сходства с олигархичния модел в Русия, отколкото със западните аналози.
Социалистите в Европа се вълнуват от технологична революция, от възможността как да се справят с конкуренцията на либералните и консервативни идеи - дори Корбин започна да се сиризира - т.е. придвижва към мейнстрийма. Родните леви се интересуват най-вече от това дали зад кризата в Сирия не се задава реванш на Москва, за нови енергийни шлемове и комисионни. 
Защото нашата левица изглежда се тревожи, че при европейска нормалност и в рамките на справедлив демократичен процес шансовете да спечели избори и да управлява сполучливо не са високи. Затова постоянно се търси извънредна ситуация, революционен момент и стрес. 
Като Костинброд, като 9-ти септември.