Постелекторален оптимизъм - конвулсиите на модела на прехода

В следизборно студио бях поканен да дам коментар на изборните резултатите, с който да помогна на зрителите да видят тенденцията и оценят вариантите за предстоящото.

От много години се занимавам с анализ на политическия риск и смятам за задължително да държа дистанция от партиите и политиците за да се изолирам от влиянието на средата, която анализирам. Стремя се да не затъвам в детайлите, особено в провинициализма и конюнктурата на случващото се в България за да погледна тенденцията и историческия контекст.

Добрите анализи в студио не се случват често и ако се получат то не защото някой по отделно е много умен или прозорлив, а защото всички участници са добре подготвени и си партнират в усилията да изведат най-доброто за Н.В. зрителя, комуто в последна сметка служим.
Именно благодарение на добрите въпроси и събеседниници понякога се получава.

Краткият коментар -

Изборите потвърдиха усещането, че сме в крайната фаза на разпада на модела на прехода. Остава той да се "осчетоводи". Какво следва не е ясно, което плаши всички едновременно и по отделно. Ако няма печеливши, то е защото политическият процес е пределно фрагментиран от разнопосочието на едновременно действащите инстинкти за спасение на отделните патрийни или бизнес групи - това което нарекох "отломките от модела на прехода". В отсъствието на хоризонт на спасението, те предпочитат инвидуалната акция и защита на интереса си за сметка на другите.

Погледнете представените партии в Парламента - почти всички имат профила на политически бизнес корпорации и солидарни групи за взаимопомощ. Около всяка една има икономически и финансови кръгове, които финансират и капитализират гласове и власт с цел възпроизводство. Няма и помен от национална доктрина, споделени, още по-малко обществено претеглени ценности и планове за действие.

Национализъм, десни и леви идеи, етнически права и свободи, религии, влияния (в съдебна система, медии, неформални мрежи),  - всичко търси и намира своя капиталов еквивалент.

Трудностите в намирането на общият обществен знаменател произтичат от това, че моделът е рухнал, системите за поддържане на жизнените му функции са изключени. Очертават се щети, загуби на перспектива и фалити - партийни, корпоративни и персонални.

Който и да дойде на власт ще трябва неизбежно да прави реформи, а те в класическия случай отнемат, а не добавят политически и производен от него друг капитал. Пребиваването във властта в следващото правителство трудно ще доведе до осребряване на властови позиции в мащабите познати досега. Управленците са заобиколени от дефицити и сриващите са икономически и социални системи, а на улицата има недоволни протестиращи.

На този фон сме свидетели - в седмицата на "политическите преговори" -, на дисонанс между реалност и политически действия. Сякаш бъдещите управляващи очакват реалността да се вмести в техните представи за възможно и необходимо, а не те да адаптират своите политики и реакции. 

Истината е, че за разлика от 2009 и 2013 година опциите за управление са отчайващо оскъдни. Линеарните очаквания, че чрез емисия на огромен дълг ще може да се осигури минимален комфорт и жизнен простор за реформи на следващото правителство, са в най-добрия случай наивни. Очаква ни управление в условията на ескалиращи дефицити и режим на лишения, институционална и икономическа криза, които не оставят никакво място за "царуване" и изискват къртовска и неблагодарна работа на правителство, което трябва да бъде екип от ярки и самостоятелни фигури с личен авторитет, с ясна програма и с максимално широка обществена подкрепа.

Следващият министър председател го чака трънен венец, а не корона.

Именно отлагането на реформите "до последно" изчерпа жизнени сили на модела на прехода и лиши от перспектива традиционните играчи. Опитът да се налее свежа кръв и пренареди властовия пъзел като се съхрани мрежата от формални и неформални зависимости е обречен - имаме системен срив и нужда от рестарт.

По всичко изглежда, че паралено с разрушението на старите и изграждането на новите структури, ще текат и процеси на замитане на следите. Опасността за обществото е, че в търсене на инвидидуални решения за оцеляване и прикриване на отговорности, архитектите на прехода отново ще потърсят начини за цялостна дестабилизаиця на банковата и финансова система, са сриване на валутния борд и тотален хаос. Техният контрол върху съдебната системата и правораздаването блокира не само търсене на отговорност и възстановяване на балансите на обществената справедливост и търпимост, но рязко ограничава намирането на оптимални за обществото, претеглени през призмата на "рискове и ползи", решения за изход от ситуацията.


Не се заблуждавайте, показният публичен разстрел на КТБ не лекува системна болест, а крие лични отговорности. "Порочните практики" не са ограничени само до тази банка, този собственик и теди кредитополучатели.

Абонираните за властта трудно привикват с мисълта, че вариантите за спасение на всички и на всичко са изключени. Прекалено много дългове са натрупани в пряк и преносен смисъл, което прави груповото оцеляване невъзможно. Кои ще се качат на Ноевия ковчег е функция на това кой ще вземе последните важни решения. При най-лошите сценарии процесите излизат извън контрол, а гневът на обществото може да стане неуправляем.

Трагедията на "паразитиращата" прослойка на преразпределителите, че тя няма шанс в условията на функционираща пазарна икономика и конкурентна, а не управляма демокрация. Те имат компании и бизнес, които са напълно производни и скачени с държавата, и поради това тотално зависими от постоянния приток на средства, субсидии и поръчки от държавата, както и постоянна защита на съдебните и правораздавателните органи.

Олигархините кръгове у нас така и не успяха да превърнат близостта си до властови ресурс за да създадат пазарно устойчиви и конкурентни модели на бизнес, които да могат да оцелеят самостоятелно извън държавната "ясла".

Не случайно в класациите за най-големи компании в ЦИЕ и ЮИЕ родните компании продължават да "потъват". Дори там където имаме наши динамични и глобализирани компании с възможност да изтеглят икономиката, отново същите преразпределители спъват развитието им, като ги натоварват с ненужните разходи на своето посредничество и възпроизводство. От тук следва стагнация, непрестанна борба за оцеляване и ... емиграция на капитали или квалификация.

Посредниците генерират пари и влияние от търговията с влияние или власт, от препродажба на купени на изкуствено занижени държавни активи - заменки на земи, недвижимост, гори, от продажбата на стоки и услуги на държавата по завишени цени, от достъпа до необезпечени кредити, които могат и да върнат, от неплащане на данъци и мита, а в редица случаи и от най-обикновени кражби. Нищо от тяхната дейност не добавя, а по-скоро отнема стойност, като компрометира обща перспектива за развитие на икономиката и обществото.

Независимо от разрушителната дейност на преразпределителите в държавата досега винаги е оставал достатъчен ресурс, който да гарантира възпроизводството на модела на прехода.

До тази година, до това правителство.

Едновременно или по-скоро взаимообусловано един след друг се сриват източниците на всички доходи - банките, европейските средства, енергетиката, здравеопазването, държавните поръчки и т.н. Тези сесктори повече не са в състояние да генерират финансовите потоци, от които имат нужда преразпределителите.

На тези избори всяка партийна корпорация по-отделно постигна "своето" - не толкова като възможност да промени нещата и налага дневен ред на обществото, а по-скоро като потвърди негативната си сила, т.е. възможността да блокира решенията на другите.

Напред излизат ветераните в политическото договаряне или техните лейтенанти, а в битките на по-ниско равнища се включват наемни контингенти от информационни войници, сражаващи се по студиа, в медии, в Интернет и по улиците.

Отсъстват само ясна представа и готовност за реформи, визия за деня напред и претеглена през обществена санкция представа за национални интереси.

Илюзия е, че Брюксел или Вашингтон ще ни "натискат" да правим реформи, още повече, че поведат битката срещу класата на посредниците. Тези два репера за българската външна и вътрешна политика има нужда единствено да не стигаме до крайно тежки състояния, които да ги принудят да ни спасяват, да бъдем прилично стабилни или предсказуеми. Но всичко това и ЕК и САЩ могат да постигнат с минималистични намеси. Така възпроизвеждаме равнищата на бедност, недоволство и усещане на безперспективност, които правят необратими негативните демографски  и социални тенденции.

Непременно условие за обръщане на посока на движение на нацията е да възстановим контрола си върху ресурсите и възможностите за развитие, като пресечем рязко изтичането на ресурси и перспектива извън страната или вътре в нея към непроизводителните прослойки на обществото. Без да се освободим от тези окови и дадем простор на предприемчивите и можещите сме обречени като нация. При това още в границите на сегашните поколения.

Вътрешните ограничители не са единствените спирачки - живеем в несигурна и нарастващо непредсказуема въшна среда. За пръв път от близо век насам нашия - Черноморския регион - е център на глобална политическа тевтоника. Русия и Турция - се намират в експанзионистичен модус, което не вещае нищо добро. Всичко, което визираме или предполагаме като национален подем на България ще свие възможностите им за влияние и присъствие.

Нито в Анкара - с ислямския уклон и декемализацията на нейната светска власт, нито в Москва - с потискащия и патернализъм и растяща агресивност - са много властимащите, които ще дадат шанс на българското възраждане. Не случайно групирам Ердоган и Путин - моделите на управление и поведение са много сходни с почти идентичен генетичен код. Гравитацията на Русия и Турция продължават да ни държат настрана от мейнстрийма на европейската цивилизация, така както ни сме били разделени в продължение на векове.

Също толкова наивно е да смятаме, че ще можем да продължим нататък без да възстановим защитните си сили, в това число и отбранителната си способност.

Ниските разходи за отбрана водят до по-високи рискове и несигурност, които свиват избора на оптимални решения на институции, корпорациите и гражданите, а това е предпоставка за изтичане на национално богатство.

Единствено възможната проекция за национално възраждане е ускоренатата интеграция /в европейския банков съюз, в еврозоната, в Шенген, в ОИСР/ и ускореното и задълбочено синхронизиране на развитие и ценности в рамките на колективните системи за икономическа и военно-политическа сигурност - Европейския съюз и НАТО. По-плътната евроатлантическа интеграция дава огромни възможности да я представляваме и реализираме общи политики в тези невралични за световния мир и сигурност район.

В разрухата след кризата едва ли някой ще потърси персоналнана отговорност. Вината ще се отнесе към цикличните кризи изобщо или към извънредните обстоятелства - всички в купом и никой конкретно.

Колкото е важно да открием виновните за ситуацията в КТБ сред нейните бивши собственици и управители, толкова е важно да открием и отстраним силите, които я разклатиха, защото те винаги могат да "ударят" следващата неудобна за тях банка или друга цел. Случаят "КТБ" не е изолиран - редица други банки практикуват сходен модел на конверсия на депозити на гражданите в активи на собственика или близки до него лица.

Преливането на подобни практики заразява цялата банкова и финансова система.

Вегетиращите върху  "дойната" крава на модела на прехода - енергетиката - бизнеси и политици -  в крайния си егоизъм пропуснаха да забележат, че поредицата от мощни корупционни удари - ВЕЦ "Цанков камък", АЕЦ "Белене", ВЕИ, скъпи централи и договори на входа и изхода - сринаха възможността не сектора на функционира дори на минимални равнища. Ликвидността изчезна, финансовите дупки зейнаха, а излезналите на улицата потребители лишиха политиците и енергийните бизнесмени от лесното решение - повишение на цените. Вместо налагането на самоограничения, елементарна дисцплина, здрав разум, а там където трябва и хирургическа намеса, решенията се търсят в "големи шлемове" и рисковипроекти.

Времето за плавен изход от кризата отмина. Остана като вариант само "шоковия преход" - т.е. чрез ограничени фалити и жертване на част от системата, чрез управляеми сътресения в енергетиката, чрез дерегуалация и форсирана приватизация и преструктуриране да се доведе сектора до нови по-ниски равнища на устойчивост .

Шоковата терапия все още не е най-лошия вариант. Неизбежно чрез държавния бюджет ще се налеят средства и тъй като интервенцията и мерките на правителствено и парламентарно равнище продължават да се бавят или отлагат - "пожарните" средства ще продължават да нарастват докато стигнат точката на своето самоотрицание и безполезност - при която ще се обезмисли държавната интервенция и направи неизбежно по-нататъшното "свободно падане".


Дойде време разделно, а заедно с него и времето за неизбежна и форсирана промяна, която само изключителни умения от страна на "спечелилите" последните избори може да съумее да удържи в рамките на контролиран и плавен трансформационен процес - онова което на времето нарекох "втората вълна" на прехода.

Затегнете коланите - най-лошото тепърва предстои и най-добрия изход е радикалната шокова терапия. Само тя може да ограничи щетите и съкрати периода на изпитание.