Преса: Руските дилеми на Европа - пълна версия

Русия в края на управлението на президента Путин представлява същото толкова голяма енигма както и по времето на президента Елцин. Трудно е да се предскаже плавен изход от властта за сегашния руски президент, което не е изненада за руската история. По-скоро е традиция, която "слабия" Елцин успя да наруши избирайки свой наследник и организирайки плавен, дори демократичен по руски стандарти преход на властта. "Силният" Путин все още предстои да реши този проблем, но прогнозата е твърде неблагоприятна.

Започнах своя мандат в Москва само десетина дни преди изборите от 2000 година, които трябваше само да потвърдят избора на Елцин за негов заместник. В същност и до ден днешен Владимир Путин никога реално не се е борил за властта - той беше избран и назначен и успя да се задържи на власт вече повече от петнадесет години като умело успяваше да разчисти политическия терен около себе си от съперници. Избра едно умалено и бледо копие на себе си - за да разиграе сцената с управляемата демокрация и убеди руснаците в своята безалтернативност.

Сега е сам на върха в блестяща и самоналожена изолация. Алтернатива, още по-малко наследник, не се виждат на мили разстояние.

От доста време Путин вече „работи за историята“ - затова и някои ходове се струват нелогични и неоптимални с мярата на текущата политика. Анексията на Крим, обаче, беше "повратната точка", която разбуди Запада и го изправи пред дилемата какво да прави с Путинова Русия, която пак същия Запад беше оставил на себе си без лостове за влияние или синхронизация на цели и интереси.

Докато за Централна и Източна Европа сработи почти перфектно интеграционната карта, то за Москва беше отредено място в елитарната Г-8, с претенция да съучаства в "управлението на света", но без реална схема за интеграция на цели и ценности в стопанско и политическо развитие.

Без синхронизиращ компас и с накърнено его от загубата на Съветския съюз Путин разви самостоятелна визия за мястото и ролята на Русия и най-вече на корпоративния антураж около него - Кремъл Инкорпорейтед. Малцина съзнават, че руският президент имаше изключителната възможност между 2003 и 2013 година  да промени и модернизира Русия, по начин по който  Борис Елцин, а и всички управници на Русия в миналото столетие са могли само да мечтаят. Високите цени на суровия нефт и на природния газ вкараха толкова много пари в страната, че се наложи огромна част от паричната маса да се стерилизира в Резервен Фонд и Фонд на национално благосъстояние.

Кремъл можеше да финансира всякаква реформа, да закупи всяка технология, оборудване, да внесе всяко ноу хау в сферата на публичното и корпоративно управление за да изстреля Русия в орбитата на най-съвременните държави и икономики. Можеше. Не стана.

Вместо това лесните пари развратиха руския елит и извадиха на челно място консумеризма и възродиха имперските забежки.

Вместо да утвърди проевропейското и прозападното начало, тръгнало от Петър Първи, Путин стъпи на съветската писта и възроди претенциите на Русия за цивилизационна изключителност и месианска предопределеност. Руският президент пропиля изключителния шанс за модернизация на страната и вместо естествената и среда - Европа и Запада се опита да развие несъществуваща евразийска алтернатива, да изведе на челно място идеалите на материалното благополучие и наркотика на териториална екскпанзия. Точно обратното на ценностната система и ориентирите, които стояха и стоят в основите на Европейския съюз и следвоенна Европа – нерушимостта на границите и териториалната цялост.

Западът има своята вина за създалото се положение. И в началото на мандата на Путин и сега той не знае каква Русия иска и как може може да съчетае вътрешните и специфики като нация с европейска и прозападна перспектива. При това не само със санкции, но и с позитивна свързаност.

Действително, в началото на своя мандат Путин се опита да потърси интеграционна писта със Запада - с ЕС и НАТО, но двете организации не бяха готови за мащаба и характера на предизвикателстовото по приобщаване на Русия. И с известно основание - защото проблемите на европейската интеграция между Източна и Западна Европа бяха сами по себе си толкова значителни, че добавянето на Русия в това уравнение заплашваше въобще да торпилира целия евроатлантически проект. Самата Русия трудно можеше да се вмести в интеграционните матрици, които бяха предложени на бившите страни от Съветския блок. А ресурси за отделен руски интеграционен модел така и не бяха намерени.

Първите ходове на Путин - насочени към овладяването на центробежните тенденции в страната - трудно можеха да предизвикат ако не възторг, то поне равнодушие на Запад - особено по силовия начин по който те бяха постигнати. Но никой западен ръководител не тръгна да говори твърдо или откровено. Вместо това се родиха специалните приятелства на Шрьодер, Берлускони, Саркози, Буш, който създадоха илюзията, че всичко може да се купи с новите нефтодолари. Тези привилегировани отношения издържаха изпитанието на затварянето на Ходорковски и реакциите на цветните революции, което беше най-явния знак, че Путин тръгва по пътя на консолидация на своята власт и специфичен път.

И днес години по-късно може да се спори дали Путин е успял в своята политика независимо от високия си рейтинг. Дали например е успял в кавкавзите републики. Отговорът никак не е прост - защото действително сепаратистките тенденции и грохотът на оръжията затихнаха, но е достатъчно да погледнем етническата карта и демографията в тези региони за да разберем, че мирът беше постигнат с цената на тоталното оттегляне на руското население от тези райони. Вместо да се наложат общоруски решения на клана Кадиров, на практика се Кадировизира или клановизира цяла Русия.

Днес най-голямото предизвикателство за Запада е не толкова какво да се прави с Путин и неговата имперска политика - която заплашва мира и европейската сигурност, а как от реакцията на Запада да не се стигне до процес на неконтролиран разпад или на крайна агресия от страна на Путин.  Оставен на себе си, без интеграционна и кооперативна рамка, със сривааща се ресурсна база, без възможност за изход при запазване на достойнството на тази нация – всеки наследник на Путин ще възпроизведе имперския модел.

Нито един от системните проблеми на постсъветска Русия не намери системно решения при сегашния руски президент. Дестабилизирана и дезинтегрираща се Русия може да представлява много по-голяма заплаха за европейската и световна сигурност отколкото при сегашния президент. Това е съдбата на всяка авторитарна власт която стигне и премине границите на собственото си отрицание.

Европа има нужда от Русия като партньор, но заедно с политиката на дистанциране и на санкции, тя трябва да разработи и провежда инклузивна интеграционна политика. В същност това е най-голямото предизвикателство на сегашния тип „сдържане“ на Путин, в което ЕС и НАТО търсят оптималното съчетание между натиск и стимули.

Вероятно у мнозина привърженици на по-твърдия подход прозира негодувание от постепенността и условността на санкционния режим. Същото, ако не и в по-силно неудовлетворение възниква у привържениците на т.н. реал политика – които ратуват за признаване на фактите и продължаване напред. Европейският съюз и НАТО не могат да си позволят нито снизходителност, нито по-рязък, да не говорим по-силов подход.
Не само защото това ще коства още по-големи саможертви и ресурси, но именно поради осъзнаване на факта, че непремерени и общонасочени санкции ще ударят руския народ и ще вкарат Русия в спирала на необратим срив. Смяната на курса или на режима в Кремъл в оптималния случай трябва да стане постепенно и с най-малко „странични“ щети.

За съжаление това едва ли е най-вероятния сценарий, защото така укрепения вертикал и концентрация на власт трудно могат да бъдат сменени по еволюционен път. Дори идеята на дворцовия преврат скърца, тъй като „придворните“ зависят от същия този вертикал за своето възпроизводство, власт и пари. Всички харчат парите си на Запад, но ги правят в Русия.
В този смисъл санкциите и натискът на Европа и САЩ са постоянно усилващи се, но целят управляемост на процесите на промяна. 

Най-значимите и ефективни санкции са необявените, защото срещу тях най-трудно се противодейства. Може да се спори дали сривът в цената на суровия нефт е съзнателно усилен от санкционния режим, но е факт, че това нямаше да бъде възможно ако не беше шистовата революция, която възроди възможностите на САЩ да обезсилят енергийното оръжие на Москва като средство за постигане на външнополитически цели. То не е специфично насочено срещу Русия, но е факт, че поражда трусове и реално ограничава външнополитическите ресурси на Кремъл. Не случайно и правителството в Москва призна, че близо три пъти повече губи от спадащите цени на суровия нефт, отколкото от санкциите.

Отрезвяването в руското обществото е неизбежно, както и осъзнаването на факта, че геостратегическите забежки си имат ценат. Крим не е безплатен, а цената се качва с всеки изминат ден.

Еуфорията от териториалната експанзия бързо се изпарява. Путин замени благоденствието на руснаците за една геополитическа халтура и загуби.

Формално погледнато руският президент няма особен проблем да балансира бюджета и налее „обезценени“ рубли в икономиката на страната. Изглежда логично, на пръв поглед, и съждението му, че руските олигарси – частни и държавни, виждайки, че няма печалби в енергетиката ще пренасочат инвестициите си в други сектори – осъществявайки така желаната и непостиганата модернизация и диверсификация на икономиката. Но това е само на пръв поглед – защото модернизацията без внос на технологии, управленска култура и ноу-хау не може да бъде постигната, а те са или обект на санкции, или струват много повече рубли или са противопоказни на културата на властта в Москва . Ако Путин не успя да модернизира Русия когато буквално с „къпеше“ в долари, няма шанс да го стори сега, когато му се налага да спестява.

Мнозина европейци трудно свикват с мисълта, че руският президент в края на 2014 година вече не е всесилен, в това число финансово. Зад неговите думи и желания не се крият реални възможности и ресурси за тяхното постигане. Което му налага все по-често да преминава от реална във виртуалната реалност.

Полето му за маневри след Крим е стеснено, не на последно място защото реално няма отговор на санкциите, освен да призовава към националното чуство и психологията на „обсадената крепост“.

Опасностите за Европа от неуправляемост на процесите в Русия произтичат не само от преднамерената и в известна степен показна твърдолинейност в подхода на Путин, но и в ясното осъзнаване на факта, че благодарение на неговата политика се разкъсва и то устойчиво енергийната свързаност и взаимозависимост между ЕС и Русия. Никога, дори по времето на Съветския съюз и Студената война, Москва не си е позволявала да дрънка с енергийно оръжие, а Путин го изведе в ранг на държавна политика. Може много да се спори за причините, но е факт, че Европа се откъсва от енергийна зависимост от Русия – както чрез независими енергийни алтернативи, така и чрез енергийна ефективност. Достатъчно е да си представим какво би станало с енергийното уравнение на света при случването поне на малка част от неруските енергийни алтернативи в газ и нефт. Още по-тъмни облаци над Русия и над класическите енергоизносители крият технологичните революции в сферата на студения ядрен синтез и други енергийни открития.

Осъзнаването на факта, че глобалната тежест на Русия неминуемо ще се свие заради пропуснатата възможност за нейната модернизация и девалвацията на енергийното и оръжие, постепенно ще поражда все повече неудовлетвореност в страната – с или без Путин. Тази негативна енергия трябва да бъде постепенно овладяна и насочена в руслото на позитивни алтернативи на сегашния режим, в който Западът – ЕС и Русия – могат и трябва да представят интеграционнен и инклузивен модел на взаимодействие, при който Русия синхронизира развитието си със Запада поне в степен, която да не отрицава базисни ценности на Европа.
Модернизацията на Русия е единствената възможност за предотвратяване на нейния срив и дезинтеграция, което би поставило глобалната и европейска сигурност пред неуправляеми и системни рискове.

В този процес българо-руските отношение неизбежно ще отразят гравитацията на промените, които предстоят. Ограничаването на ресурсите на експанзионистичната политика на Путин ще оставят поле за ребалансиране на двустранните отношения в полза на тяхната прагматизация, извеждането им от прекомерната зависимост от енергийната „игла“ и взаимна балансираност. Отношенията с Русия не могат и не трябва да се свеждат само да официалните отношения с Путиновата власт и нейната пристрастеност към енергийна геополитика, с която мнозина в България се заразиха. Трябва да мислим и работим за времето след Путин, като се подготвим за период на устойчива нестабилност и възможна свръхагресивност, провокирана от осъзнаването на неизбежния край на този режим.

България вече осъзнава новите си възможности за противодействие в рамките на ЕС и НАТО на силовите подходи на Москва. Вероятно за мнозина решението на българското правителство да даде разрешение за прокарване на морския участък от проекта Южен поток е предизвикало изненада. Не, не мислите, че от това проектът ще може да се реализира, нито пък, че ще имаме газов хъб само с руски газ.

Но този ход на Борисов ще изобличи реалните възможности и ограничения на руския президент в новите условия.

Оздравителните процеси в българския стопански и политически живот, които ще бъдат облагодетелствувани от свитите ресури и ограничено влияние на Кремъл, не само ще се отразят благоприятно върху публичните финанси, като прекратят потъването на средства в енергийни химери, но ще позволят да се изолираме от порочните бизнес практики и олигархични модели – производни на процесите в Русия.

Здравословната дистанция и уважителното отношения към официална Москва са задължително условие при претърпяваща болезнена трансформация власт в Русия. Но това предполага активност на бизнес, търговско, културно и социално равнище с кръговете и силите, които ще формират бъдещото на Русия. Това ще ни позволи оптимално позициониране и вписване в общоевропейския контекст на нашата външна политика спрямо Русия и достойно участие в изграждането на устойчиви мостове за комуникация и синхронизиране на цели и ценности на развитие на европейска България с постпутинова Русия.

Това е шанс, който България рядко е имала в своята история.

Кратката версия на статията в Преса е на  http://pressadaily.bg/publication/63713-%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%95%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0-/