Патриотите срещу националната ни сигурност

Повече от тридесет години се занимавам с проблемите на глобалните рискове и сигурност и националните им отражения. Специално съм изучавал и анализирал логиката и патоса на национализма, довел до две национални катастрофи и до възродителния процес. Твърдя, че тезата на патриотите за заплаха за националната сигурност от българските избиратели в Турция е не само фалшива, но и удар срещу националната ни сигурност. Няма значение с какви намерения и помисли правят това. Важни са последствията.

Фокусирането върху опасността от Ердоган за България, върху неговите грехове срещу турската и европейска демокрация и хипотетичната възможност да използва българските избиратели там за намеса във вътрешните работи е класически пример за манипулация за вътрешна политическа консумация. Нищо по-различно от това, което преди много години предшествениците на съвременниите български патриоти са правили за да ентусиазират нацията в името на това да си върнем територии и да реализираме Сан Стефанския блян. В резултат на което винаги сме се оказвали с "късата клечка".

Този тип национализъм е проклятие и отрова на съвременна България и където го видим трябва да го разобличаваме. Той носи само беди.
Да видим по-конкретно отделните им тези.

Първо, избирателите ни в Турция не са доминантно симпатизанти на Ердоган, а на светската опозиция. В този смисъл осигуряването на техните права е непряк канал за влияние върху турските политически баланси - наш, не техен. Ако имаме разум и умение, стратегия и такт. Европа има нужда от това.

Второ, Ердоган е огромен проблем от гледна точка на стандартите - нарушенията на човешките права, посегателства върху медиите и ислямизацията. Но нашата оценка за него винаги трябва да има репер, иначе става самоцел. Единият възможен репер е това, което става в съседа дали ни засяга пряко и материално. Да, отстъплението от европейските стандарти в Турция ни засяга, но няма нищо специално и фокусирано като политика срещу България. В този смисъл нашата реакция е само и единствено в рамките на европейската политика. Другият възможен репер е Путинова Русия, още повече, че има очевидни опити да бъдем използвани в съперничеството между двете империи. Ако мерим нарушенията на стандартите в Турция и Русия спрямо медии, граждански права и свободи, трудно ще стигнем до еднозначни заключения - защото историята на греховете на управляващите в Русия е не по-малко внушителна, включително убийствата срещу непокорни журналисти и политици. Следователно, опирайки се върху членството си в ЕС и НАТО, България трябва да поддържа политика на "една ръка" разстояние както от Турция, така и от Русия именно защото не ни съвпадат ценностните системи. Опитите на националистите да фокусират внимание само върху лошия Ердоган, а да величаят Кремъл са силно манипулативни и небалансирани. Нещо, повече - Турция, независимо от вътрешните се турбуленции, както много пъти в историята, отново се държи коректно по ключова за нас тема - бежанците, подписа първи с нас въжделената от много българки и еврейски правителства договореност по реадмисията. 
В тези условия да се истеризира дебата върху хиперболизираната опасност от Ердоган е удар срещу националната сигурност защото отваря фронт на напрежение там където него не би трябвало да го има. Поне не с такава интензивност.

Не можем да виним нито Путин, нито Ердоган, затова, че могат и експлоатират зони на уязвимост в нашата вътрешна политика, които сами сме създали или с които не сме се справили. Такъв е случая с влиянието на Дианета, с непропорционалното влияние на етнически партии сред българските мюсюлмани или проблемите с изборното законодателство. Всичко това са въпроси, които сами можем да решим.
Трето, посочените от тях проблеми в изборните секции в Турция са напълно във възможностите за терапиране на българските институции, но преди да стреляме ен гро по тази тема, трябва да дефинираме точно проблема. Оказва се, че много от подадените данни от патриотите са силно преувеличени и не точно дефинирани. Ако не познаваме точно проблема няма как да го решим. Не можем да виним избирателите в Турция че са много, че гласуват и че заради тях трябва да се отварят над 130 секции. Броят на секциите сам по себе се не е доказателство за вина или проблем. Не можем да ги виним, че гласуват за една или друга партия, или че не се допуска алтернативна пропаганда, освен тази, която турската държава реши да позволи. Това последното е спорно, защото няма българска партия, може би с изключение на Атака, която не е пращала емисари там. Въпросът е в друго, че българските партии не са изградили устойчиви мостове за комуникация с тези избиратели и че в политическите платформи на традиционните български партии тези теми отсъстват или не са равностойно развити - може би с изключение на ГЕРБ и РБ. Е как тогава да имате представителност. Да, доскоро ДПС и сега ДОСТ, са с най-голямо влияние, но това не е природен факт, а отражение на обективната действителност, че тези две партии активно и системно работят с тези избиратели. И накрая съпоставете изборните "зулуми", които се правят в Турция с тези, които си правим у нас - с подправените протоколи, с купения вот, и целия друг арсенал от изборен тарикатлък, който накрая завършва с много стотици хиляди недействителни или милиони неподадени бюлетини - и тогава оценете случващото се в избирателните секции в съседната ни държава.

Постоянното търсене на външен враг само напомня за несвършената работа и непотърсената отговорност от наши политици и наши институции.

Затова изборът между стабилност от една страна и права, свободи и демокрация, от друга е фалшив. Тезата, че в името на стабилността могат да се потъпкват правата на групи избиратели български граждани е непосредствена заплаха за националната ни сигурност, защото така се възражда духа на възродителния процес и подменя дневния ред на обществото. Ако националистите поставят това като условие на тяхната подкрепа на това или на което и да е друго правителство, то значи са минали границите на допустимото политическо поведение и трябва да бъдат изолирани.

Моля при препечатване или позоваване да давате линк към оригинала на статията.