Списание Мениджър: Реформите стигнаха своя Рубикон

Достигнахме Рубикона на българската Реформа - съдебна, здравна, социална, икономическа, военна и т.н., преодоляването на който ще определи съдбата на България. Нищо повече, нищо по-малко.

От тук следват няколко сценария.

Първият е реформите се отлагат, статуквото е  прекалено силно, решимостта слаба. Сработва за пореден път синдрома на българския казан - всички неуспяли и недръзнали до този момент да се ангажират с реформи отказват правото на дръзналите да опитат и евентуално успеят. Кой? и силите зад модела на прехода, консолидират съпротивата, успяват да мобилизират ресурс - не толкова за пряко противодействие, тъй като няма начин да спечелят обществото на своя страна, но достатъчен за да разводнят, размият, забавят и обезсилят реформаторския устрем. Дори могат да представят и своя "радикална" версия за реформата в различните сфери, но най-вече в съдебната, защото там най-много ги боли.

Откровено казано - шансовете да се блокират реформите на този етап изглеждат големи. В левицата, от която зависят нещата, се е натрупала много рутина на години свързаност и компромиси в името на властта. Действие извън традицията изглежда малко вероятно. Без да е изключено. В допълнение кризата в Украйна разкъсват левите вътрешно - между проевропейското и проруското крило. Левицата заплати най-високата цена в няколко поредни управления и властови бракове "по сметка". Ето защо реформаторските сили имат нужда от свое ляво крило - подкрепа от ляво. Самата реформа трябва да се представи не като сблъсък ляво - дясно, а на мнозинството срещу статуквото. 

Въпрос на нюанс е дали в сценария с отлагането им отделните реформи отиват на доработка или се отлагат за по-добри времена. Имаме и готов политически аргумент - идват избори.

Ако избирателят припознае лицата на статуквото и тези които спират реформите изборите могат да разместят силите в прореформаторските кръгове. Макар и слабовероятна, но е възможна правителствена криза, прегрупиране на политическото пространство или нови избори.

Честото правене на избори е най-добрия начин за отлагане на всяка реформа. Уж демокрация, но енергията на промяната се убива в празно и разно говорене. Истината е, че следващите избори няма да доведат до конституционни мнозинства, различни от тези които могат да се постигнат в този Парламент.

Вторият сценария е за  полу или ограничени реформи,  които отразяват желанията на Кой? и не засягат модела на управление. Например тръгва реформата в социалната сфера, образованието или дори здравеопазването, като компромисът е да не се пипат позиции във властта. От съдебната реформа и конституционните промени най-пряко зависи оцеляването на противниците на смяната на модела. 

Подвариант на този втори сценарий е реформа на принципа "проба-грешка". Това е добре познат управленски прийом, чрез който предварително се опипва почвата за възможност и капацитет за промяна, след което се избира безопасен вариант, отчитащ обществените нагласи.

Намеренията за реформи, често в по-радикален вариант, се анонсират медийно и по реакциите се вижда дали и къде има сериозна съпротива, дали тя е преодолима. След което или се предлага базисния сценарий като по-умерен или неутрализира съпротивата..

Вариантът "проба-грешка" има известни достойнства, но в дадения случай поради отлагането с десетилетия на структурни промени еволюционният тип не може да сработи. Отлаганите "за допълнително съгласуване", за постигане на компромиси и допълнителни фини настройки реформи често се самоблокират и самоопровергават. Следователно еволюционният тип реформа е изчерпана като вариант.

Тя не може да бъде нито развита като алтернатива, а още по-малко продадена на общество, което е лъгано многократно. Това, че Кой? контролира значителна част от печатните медии не означава много - печатът у нас престана да бъде водещ или основен източник за формиране на мнение.

Третата възможност е реформите да стартират - тотално и системно, по всички фронтове. Реформаторските сили в управлението преценяват, че всеки друг вариант е губещ за държава и за тях самите. Класическата мантра е, че реформите изяждат реформаторите - но това не е абсолютно и неизбежно вярно в условията на текущата кризисна ситуация. Умението да се спечелят сърцата и умовете в условията на комуникация на реформите при липсата на състоятелна алтернатива, може да постави реформаторските сили в обществото на власт още дълги години.

Логиката е несложна - радикалното действия /радикалността му се определя само от неговата неотложност и дълбочината на проблема/ - особено когато засяга едновременно много интереси, е разбираемо и оптимално от гледна точка на "разходи-ползи". То лишава всяка една от засегнатите противници на промяната от възможност за групова или организирана реакция. По-голяма част от тях ще потърсят индивидуално спасение и "място под слънцето" в новата конфигурация.

Важно условие е реформите да бъдат добре комуникирани и да отчитат чувствителните места на всички засегнати страни, да са съобразени с пределите на капацитета за промяна - т.е. да се отчете способността на потърпевшите да поемат краткосрочни щети в името на дългосрочна и обществена полза. В нашия случай не е достатъчно да се каже само "така не може да продължаваме", а да се проектира индивидуалната или групова изгода по новия път.

Тъй като в значителна част от случаите, подкрепата на реформата е функция на доверието в тези, които я извършват, не трябва да има никакво съмнение в професионалната подготовка, обективност и нравствен интегритет на провеждащите я. Не случайно именно там ще бъдат съсредоточени основната част от критиките и ударите на противниците на реформите.

Силата на реформаторските сили идва от тоталния крах на съществуващия управленски модел и неспособността на неговите създатели да предложат негова конкурентна модернизирана версия или алтернатива. Опонентите нямат какво да предложат като перспектива за развитие и благоденствие на отделния човек.

Моделът на прехода е олицетворение на крайни форми на групов егоизъм и корупция, които изтощиха до крайност държавата, Тя лишава не само сегашната, но и всяка следваща спечелила избори политическа сила от възможността да управлява позитивно. В текущата ситуация, всеки който дойде на власт знае, че максимумът на неговото управление е четири години, като подобна прогноза дори е рискова. Политическата му перспектива е къса извън властта, а историческото му наследство е гарантирано негативно. 

Липсата на реформи, корупцията и лавинообразното нарастващия обем на средства, които са нужни на непроизводителна класа, която преразпределя публични и частни ресурси -  политици, олигарси, представители на съдебната, медийна и прочие властимащи - вече изтощи до крайност ключовите сектори в икономиката и бюджета, като ни лишава от възможността да реализираме европейското си благосъстояние.

С този модел България никога няма да може да се отлепи от дъното на Европейския съюз. И което е по-лошо ще увеличава дистанцията от другите.

Въпросът е поставен ребром - или държавния бюджет и водещите сектори се освобождават от "паразитите" или българите престават да виждат в българската държава гаранта за своята индивидуална и групова реализация и благоденствие.

От тук тръгват редиците на вътрешната и външна имиграция.

В същност скритите зависимости и задкулисието е това, върху което се гради матрьошкината демокрация на Кой? - малцинство, което контролира друго малцинство, което управлява мнозинството при условията на дезактивация на можещите и мислещите.

За тези, които още не са хванали тенденцията е достатъчен само един факт - в момента зад граница се раждат повече български деца, отколкото у нас.

Добрата вест е, че на практика не се вижда значителен обществен ресурс на антиреформаторските сили да организират мащабна и продължителна публична съпротива.

Лошата е, че склонността за стратегическо мислене в полза на България и на общия интерес изглежда не може да надделее в условията на феодализацията и профанация на обществото в годините на прехода.

Сцеплението на греха и страха изглежда по силно от това на спасението.