понеделник, 7 август 2017 г.

Клуб Z: С Македония по европейски - след еуфорията и преди тривията


Добре е да кажем добра дума за българското и македонското правителство, за дипломатите, за всички, които направиха възможно подписването на договора за приятелство между двете страни. Не е въпрос само на куртоазия или на добро възпитание.
Зная колко огромен труд, който остава зад кадър, има зад тези няколко минути, в които премиерите на двете страни подписаха този важен документ. Сам по себе си, договорът за приятелство и добросъседство с Македония не е самоцел, той е път. Рядка възможност за преодоляване на демоните на миналото, които разделяха семейства и хора, и толкова пъти изправяха балканските народи един срещу друг. 
Най-много изглежда страдат националистите и русофилите, които се стремят да вкарат бъгове на съмнение в успеха на подписването на договора, като противопоставят историята на настоящето и бъдещето. Както винаги, обилно гарнирани с високи фрази като "национално достойнство","интереси" и идеали. Или тривиалното - "договорът е в интерес на другия".
Проблемите на осмислянето на случващото поставиха политиците ни пред голямо изпитание, особено на онези, които правят собствената си политика производна на руската. Неслучайно нашите западни съюзници единодушно подкрепят подобряването на отношенията между Македония и България и приветстваха подписването на договора в Скопие от Заев и Борисов.
Лявата Йотова, в качеството си на вицепрезидент, осмя "признаването" на македонския език, въпреки изричното позоваване "подписването на конституционните езици на двете страни". Президентът Радев чака дълго, вероятно оглеждайки си за ориентир по реакцията на Москва, но тя не дойде изобщо. Нито от руския МИД (Министерство на външните работи на Русия - б.р.), нито от Кремъл. Не се заблуждавайте - имат реакция, тя просто няма да бъде публична, а хибридна. И ще я проследите както в Македония, така и в България - в противниците на ратификацията на договора.
Най-голямата ни опозиционна партия, която има претенции за власт, няма официална позиция. Добре, че Кристиан Вигенин не чака разрешение от Нинова. 
Историци от всякакъв калибър не пропускаха да споменат историческите грехове на македонските си колеги, включително на политиците от двете страни. "Класикът" Георги Марков се тюхка как ще пише обща история с македонските си колеги, без да съзнава, че сам се поставя в капан. Увлечени в щампите на общата ни история, ние пропускаме да забележим, че тази страна се е развивала самостоятелно в продължение на десетки години и е развила, поне в част от нейното общество, чувство на идентичност, различна от нашата. 
За това и договорът се подкрепя от 80% от гражданите на Македония, ако се вярва на социологическите проучвания, а не от 100%. И у нас не всички подкрепят.
Идеята да празнуваме общите празници, герои и исторически събития означава, че ще измъкнем жилото на противопоставянето. Като искат да рецитират Вапцаров в техен вариант, да го правят, но ние ще си го рецитираме по начина, по който поетът го е написал. Не виждам историците да имат работа тук.
Или цар Самуил - рано или късно историците ще трябва да стъпят върху самоопределението му, че е цар на българите. Другото е от лукавого. Със сигурност ще има "скърцане", обвинения в национално предалство, но с времето хората ще започнат да отделят сеното от плявата, пропагандата от фактите. 
Намериха се български политици, от ляво и от дясно, които да противопоставят общото направление в българската външна политика и фокус на европредседателството ни - Западните Балкани - което е стратегическо важно и нужно, на конкретния договор с Македония. 
Възпроизвеждат класически рефлекси и народопсихологически щампи в българската външна политика от миналото столетие - онези, от които сме си патили в продължение на години. 
Оспорването на историята на Македония се противопоставя на факта на реалното съществуване на държавно образувание в продължение на повече от 73 години. Това постоянно ни кара да блуждаем във виртуалния свят на нашите несбъднати идеали и да пренебрегваме реалните възможности за прагматична политика. 
Фактът на съществуването на Македония не може да се промени, трябва да свикнем, че колкото и хора там да се определят с българско самосъзнание, значителна част ще бъдат или албанци, или с "македонско" самосъзнание. 
Факт е, че има влиятелни кръгове, които или бавно смилат факта на този договор или търчат пред вятъра. За свръхентусиастите - особено сред патриотите - той е просто тактическа стъпка към интеграцията на Македония. Както въжделенията на румънските националисти да "присъединят" Молдова. Този път е тотално противопоказен както за националното ни здраве, а така също за репутацията и ресурсите на България в рамките на ЕС и НАТО. На практика ще задраскаме всичко, което сме постигнали до този момент. 
Очаквайте скоро емисари от Москва, които да ни гъделичкат по националното самочувствие, като ни призоват да си върнем "достойнството", "честта", националните си идеали. И няма да се смущават, че същите приказки шушнат в ухото на лидерите в Сърбия, Македония, Гърция, Хърватия, Румъния, Албания, Черна гора и Турция. 
Особено роля в този процес играе тотално пленената от руски интереси Българска православна църква, която, вместо да насърчи автокефалната Македонска църква, както и  Украинската православна църква, се държи като враг. Могат да пишат писмо до президента Порошенко, за да защитят интересите на Руската православна църква в Украйна, а не могат да намерят време да укрепят връзките си с Македонската православна църква, нищо, че монасите от Бигорския манастир пеят "Изгря зората на свободата" на български. 
България може да направи много в Западните Балкани, като формира и провежда общоевропейската и натовска политика в района. 
Имаме изключителен "прозорец от възможности", именно защото сме в ЕС и НАТО, със стабилна икономика и относително стабилен политически процес. Вътре в страната може и да не сме доволни, но от Брюксел, Вашингтон и Москва не могат да не си дават сметка, че на фона на турбулентността в района се отличаваме със стабилност, прогнозируемост, последователност. Когато става реч да се прилагат европейските стандарти и политики в Западните Балкани - район на бушуващи и конфликти националистически страсти, Европа може и разчита на нас. Извън контекста и "шапката" на ЕС и НАТО, България не може да провежда друга своя "национална" политика спрямо Македония, защото претенцията ще "виси" във въздуха със старите си координати, ще възроди страхове и опасения в съседите и ще доведе до същите печални резултати.
Решението на всякакви национални, етнически, исторически, политически и прочие амбиции и конфликти в Западните Балкани минава през дисциплинирането на носителите на национализма  в процеса на присъединяване към Европейския съюз. Покриването на критериите за членство и приемането на стандартите и ценностите на общия дом са именно този изпит по европеизъм, в който всяка страна трябва да приеме, че европейските и общи интереси стоят по-високо от национал-центричните, особено онези, които са за сметка на съседа. В този смисъл наследственият национализъм на страните от Западните Балканите е несъвместим изобщо с членството в ЕС и НАТО. Не на последното място защото територията на Балканите е прекалено малка, за да вмести индивидуалните националистически ексцесии на всяка една страна.
Отказваш се от първичния си национализъм, този, дето те прави по-велик и значим от съседите, влизаш в ЕС. Не го правиш, чакаш в предверието, докато узрееш.
Шансовете на България да провежда и да бъде носител на европейската политика до голяма степен е свързан с историческия регрес в развитието на Сърбия, която предпочете първо да защитава величието на Югославия, след това на Велика Сърбия и накрая се отзова на опашката на интеграционните процеси. 
Но това по никакъв начин не означава, че България има сметка от това да пречи на западната ни съседка да стане член на ЕС и НАТО. Какво в последна сметка ще реши Сърбия да прави със съдбата си, е нейна работа. Сръбските националисти и югослависти направиха достатъчно, за да ликвидират предимствата, които имаха в отношение на връзки със Запада и близост до модернизма в Европа. Вместо това предпочетоха да търсят опора в славното си минало и да бранят претенциите за лидерство на постюгославското пространство. Това са си техни грешки, но и благодарение на тях, България има историческа инициатива, която не трябва да пропуска.
Тезата, че България има сметка да проявява незаинтересованост към откъсването на Сърбия от руска орбита и поемането й по пътя на евроатлантизма, е, меко казано, умствено дефицитна и във висша степен непрагматична. В страната има толкова много натрупани исторически предразсъдъци, толкова мощни течения, които я дърпат в източна и разрушителна националистическа посока, извън каноните на ЕС и НАТО, че нашите "спирачки" са не само излишни, но и във висша степен недалновидни. 
Пътят, който съседите ни трябва да извървят, за да изведат на преден план евросъвместим модел на собственото си развитие и ценности, е доста дълъг. Не само заради Косово и Република Сръбска, не само заради икономическите и полувоенни "бази" на Русия на сръбска територия, които разделят крехкото европейско начало от почти отсъствуващото атлантическото направление в нейната политика.  Белград все още трудно приема, че отношенията между София и Скопие не са игра с нулева сума, при която всяка полза за България е нетна загуба за Сърбия и обратното. 
Принципът не е важно на мен да е добре, важното е на съседа да и е зле, изобщо не може да бъде основа на добра политика. 
Но и ние имаме уроци за учене. 
Поставянето на цел да "откъснем Сърбия от Македония" е дълбоко погрешна теза, защото е негативна, а не позитивна политика, базирана на трезв анализ "разходи-ползи". 
Единственото, от което трябва да се тревожим е да няма "скъсени писти" и компромиси при приемането на Македония и на Сърбия. Но такава опасност няма, защото пречките и от субективен /извън България/ и от обективен характер за прекалено много, за да добавяме и собствените си обременени от историята инстинкти.
Македония е постоянно изправена пред екзистенциална криза и членството и в НАТО и ЕС е единствената гаранция за запазването на нейната цялост и за избягване на гражданска война. На този фон всяка претенция за "събиране на българските земи", по жаргона на Путин, е самоубийствена. Предизвикателствата, които Македония трябва да преодолее са гигантски, и от гледна точка на вътрешната кохезия в по-голямата етническа група, така и от гледна точка на мирното и продуктивно съжителство с албанското малцинство.
Всъщност, подписаният Договор между България и Македония открива пистата за подобни споразумения с всички нейни съседи и дезактивиране на етническата бомба в югозападната ни съседка. Всяка крайна деструкция на албанското малцинство и особено взаимодействия, заплашващи единството на Македония, със сили в Албания и Косово, автоматично блокират пътя на всяка една от посочените страни към НАТО и ЕС,което ражда позитивна взаимозависимост и конкуренция между тях.
Сърбия си има достатъчно противотежести, особено вътрешни, за да има нужда от външни пречки. Битката на моите приятели европейци там, да не говорим на атлантиците, да измъкнат страната си от лапите на великосръбския шовинизъм и проруската гравитация, е твърде трудна и неравностойна, за да наливаме "масло в огъня". Да не забравяме, че Хърватска ще има своите резерви по пътя на Сърбия към ЕС.
Не трябва да обещаваме повече на Македония, отколкото можем да й дадем. Членството й в ЕС изисква много повече компромиси, воля, вътрешен консенсус и най-вече работа, отколкото бяха нужни за договора с България. 
Спорът за името с Гърция изобщо не е във финална фаза, макар да има напредък. Никак не е сигурно, че има изобщо решение на този проблем, поне в обозримо бъдеще. Каквото и да имаме да казваме по темата, трябва да бъде оф дъ рекорд - извън медиите.
Трябва добре да развием тезата, че сигурността на ЕС зависи от Западните Балкани,и ЕС трябва да отдели внимание и ресурси, ако не иска да види Франкенщайн в задния си двор. Турция и Русия имат достатъчен ресурс, да не говорим за ислямските радикали и терористичните мрежи. 
Имаме нужда от приземеност, рационален и прагматичен дневен ред в отношенията си с Македония и другите страни от Западните Балкани, защото приятелството и добросъседството, за да бъдат устойчиви, трябва да стъпват върху здрави материални фундаменти, за да създават заинтересованост в народите, да удовлетворяват потребности и интереси.
Това, което винаги ни е липсвало в отношенията с Македония, е прагматизмът. Прекалено много емоция, прекалено много история и липса на рационалност. Дръпнете историците на по-заден план, оставете хората и бизнеса да ни свържат. След това винаги ще се намери място за "историческите компромиси".
Няма свестен път, няма ж.п. връзка, няма достатъчно български бизнес, представен там. Имаме газопровод, който се използва едва на една десета част, и не можем да сглобим в едно възможностите на новите газови проекти в Македония и възможността за изграждане на газов интерконектор с Косово.
По същият начин стои въпросът и с енергийния мост през Македония за съседните страни - Албания и Косово.
Това, от което най-много се страхувам е, че отново ще чакаме европейско финансиране, без да финансираме разработването на проектите и предпроектните проучвания, за да има какво да се финансира. Това е Ахилесовата пета на българската дипломация в този договор - зад нея няма икономика и бизнес, няма проекти, които да се реализират от компании, няма експерти и професионални групи, които да превръщат добрата възможност в добър бизнес. Ако чакаме само ЕС пари и това да е предусловие за случването на проектите ни с Македония, няма да има никаква разлика от предишните двадесет и пет години, в които се говори много за коридор номер осем и няма свършена работа за два лева.
С 246 милиона долара внос от Македония /трето място/ и 312 милиона долара износ /седмо място/, трудно може да говорим за здрава материална база зад сключения договор за приятелство и добросъседи. Зле търгуващите съседи трудно стават приятели.  
Без разширяването на материалната база на сътрудничеството между двете страни, подписаният договор ще остане просто добра воля, мимолетна дипломатическа въздишка и политически пиар.
Прагматизъм, повече прагматизъм.

неделя, 9 юли 2017 г.

Bulgaria Analytica: US LNG or North Stream-2 – the markets will decide

Link to original in Bulgaria Analytica

Two events overshadowed the geopolitical landscape on the eve of President Trump’s visit to Poland to attend the Three Seas Initiative Summit. The TSIS is a joint Polish-Croatian project, launched in 2016, with the aim of strengthening trade, infrastructure, energy and political cooperation among countries bordering the Adriatic, the Baltic and the Black seas. Twelve countries are members: Poland, Hungary, Czech Republic, Slovakia, Romania, Bulgaria, Lithuania, Estonia, Latvia, Croatia, Slovenia and Austria.
The fact that the American President will preach the case to CEE leaders for US LNG imports comes as no surprise, yet there is a hidden context and a more complex backdrop against which both the expectations and the deliverables of the visit should be judged.
The Case for US LNG gas
Washington has long insisted that US LNG exports should give CEE countries the chance to part with total dependency on Russian gas. Some have already started profiting from the new option with the first cargo delivered to the Swinoujscie terminal in Poland in June. Croatia is speeding up work on its LNG terminal on the Krk island. Most of the CEE gas markets are interconnected, and in extreme events could use LNG gas to balance domestic supplies and emergencies through LNG terminals in Poland, Lithuania, Greece and Turkey as well.

Both US Cheniere and Tellurian have stated their RAW capacity to compete for the CEE market and bite market shares off Gazprom.
Yet the road is uphill and certainly not offering an easy ride to new comers to the EU gas market. Regardless of President Trump’s rhetoric in support of US LNG, the size of its potential future share in the CEE and EU, will largely depend on its commercial appeal – its competitive price edge, flexible terms and on its resolve to design and implement a more aggressive market strategy with access to end users. There are hidden barriers and no level playing field for competition with Gazprom, which might easily prove President Trump wrong.
After all, Gazprom has two key allies in the battle against US LNG – the first is privileged terms under long-term gas supply and transit contracts, established transit routes, often negotiated at intergovernmental level. Even if prices and quality are competitive, importers of Russian gas have developed over time an addiction to their sole supplier, which stifles both gas market liberalization and diversification. The purchase of gas in the CEE is rarely done through open and competitive tenders and there is heavy political bias.
The second is Gazprom’s North Stream allies, as more Russian gas flows into Germany. This could turn the odds against LNG gas when and if the German, French and Dutch partners of Gazprom start preferentially trading and brokering Russian gas against US LNG in the CEE market. So far, Gazprom’s partners in the North Stream-2 project have not identified any of the US gas exporters as strategic source partners in the EU gas market.
Sales of US LNG in Germany, France or the Netherlands, in substantial volumes, are still yet to happen. EoN signed in 2015 a 20-year contract for imports of US LNG, but the first sizeable quantities are yet to arrive.
While North Stream-1’s objective was to secure Gazprom’s gas flows into Germany, sparing it the Ukrainian transit risk – real or perceived – one of the key goals of North Stream-2 is to stave off US LNG in EU markets. EU companies will be extending credit lines, secured against future Gazprom gas deliveries. The scheme does not provide for any tangible role for US LNG gas.
The European Commission’s role
The European Commission should be able to play an honest broker role for US LNG by insisting on market integration, liberalization and diversification. There is little, however, the Commission could do to specifically promote the case of US LNG imports. Furthermore, President Trump has gone to extremes in alienating key EC leaders, making preaching the business case for US LNG to EU politicians substantially less persuasive.
The EC is trying to walk a fine line between the core interests of CEE countries for better market mix and greater diversification away from Gazprom’s domination and the need to accommodate governments’ support in France and Germany for North Stream-2 and more Russian gas imports. Given recent hard talk between President Trump on one side and President Macron and Chancellor Merkel, on the other, as well as the unfolding Russia-gate and the US President’s sympathy for Vladimir Putin, which gets on the nerves of many East Europeans, it is less than certain that the visit to Poland and the message that Donald Trump will deliver will add political weight to the commercial appeal of US LNG in the CEE or in the EU in general.
The North Stream Tug of War
A little over a month ago, the European Commission sent out a letter to all 28 member countries, requesting a mandate to negotiate with Gazprom the terms for application of EU law to subsea segment of the North Stream-2.
Bonn’s belief that the countries of Central and Eastern Europe are too dependent on Germany’s financial, trade and political clout, which will leave them no choice but to swallow their pride and let North Stream go, is hardly the ultimate case for political wisdom.
The EU energy ministerial meeting, held last week, has been used by the Commission to launch a new draft compromise on North Stream’s compliance with EU law, suggesting that third-party access will be honored should other Russian gas exporters, different from Gazprom, join in use of the pipeline. Brussels elegantly passed the ball into the Kremlin’s court, nurturing fresh hopes among Gazprom’s domestic competitors that they are welcome to trade directly in the EU gas market. The chances are slim that the Commission will be able to convince the Russian government to end Gazprom’s sacred export monopoly. But the new move will certainly add ammunition to Gazprom’s strong opponents in the internal Russia debate. Sooner rather than later, the Kremlin will have to choose whether it is more interested in gas revenues’ total in the budget or in sustaining Gazprom’s exclusive role as a foreign policy lever.
The Balkan Hub Case
Bulgaria has so far abstained from expressing an opinion on North Stream-2, careful to stay away from the hassle, fearing negative impact on its bilateral projects with Gazprom. This was the case with the March 2016 letter by eight EU member states to European Commission President Jean-Claude Juncker, opposing the North Stream-2 project. At the very last moment the Bulgarian government chose to pull out and refused to sign.
Bulgaria’s reaction reflects a degree of policy capture stemming from Gazprom’s total control on supplies and routes (effectively 100 percent).
Bulgaria’s government, headed by Boyko Borisov, holds no secret that it is willing to accommodate Gazprom’s interests. This policy line went on unabated under Ognian Gerdjikov’s caretaker government, in the formal response to Gazprom’s proposal for its anti-trust case settlement. Bulgaria was the only country among the initial nine countries in the scope of the anti-trust case supportive of Gazprom’s version.
An identical storyline follows the recent request from the EC for a mandate on North Stream.
There was not a single line in the Bulgarian media, with few notable exceptions, on the intent of the government. More light was shed, due to coverage of the EU energy ministerial event by the Russian media. An article in “Vedomosti” alluded to the fact that Portugal and the countries of Eastern Europe have been favoring giving a mandate to the EC, while France and Germany have expressed reservations.
It has long been a Bulgarian tradition, when faced with complicated and divisive issues at the EU level, to keep a low profile and follow the mainstream. Given the recent track record, however, the muted reaction of the Bulgarian government might backfire.
A leading motive has been to not undermine the chances of the Balkan hub – the pet project of Prime Minister Borisov. In his interpretation it relies almost totally on supplies of Russian natural gas.
A publication in Kommersant Daily ascertains that Energy Minister Petkova signed a binding ‘road map’ with Gazprom on a mini-South Stream version. This has been confirmed by statements made by the Hungarian Minister of Foreign Affairs and Trade Péter Szijjártó, quoted in the website of the Hungarian government: “Bulgaria and Serbia have already signed the required agreements, according to which the financing of domestic development projects must be established by the end of this year and the required permits must be acquired by the end of 2018 to enable the pipeline from Serbia to Hungary to begin operations by the end of 2019, carrying up to 8 billion cubic meters of natural gas to Hungary if required.”
Following the failure of South Stream, Gazprom is skeptical that Bulgaria would “clear” the project through the EC. Due to Gazprom’s lack of will and resources to finance the construction of new transit capacities on the territory of Bulgaria and Serbia, the Bulgarian government has agreed to implement and finance the necessary upgrades in its gas transmission system in order to allow the transfer of not only 8 Billion cubic meters of gas destined for Hungary, but an additional 3 billion for Serbia and new quantities for Austria – all together up to 15.4 billion cubic meters, as indicated by Prime Minister Borisov.
There is a high probability that the investment and project risk in such an undertaking would not be successfully managed by Bulgartransgaz, solely based on back-to-back transit contracts with Gazprom in different countries. The European Commission will hardly allow an infringement of the Third Directive as upgrades in pipelines would not ensure equal access and equal treatment of gas from “third parties”, including from US liquefied natural gas.
The Balkan hub is a political project, an emanation of ambition and dedication, a triumph of emotion over reason, which implies a strong likelihood of squandering of public funds and rushing through preliminary project feasibility studies.
Against this backdrop, President Trump’s proposal to assist US companies in selling more LNG to the CEE would imply that Bulgaria first develops its interconnectors and secures capacities at LNG terminals in the region. But most importantly, that the country strips Gazprom of its monopoly status and local traders and consumers buy/sell natural gas in open and transparent tenders – where US LNG could compete.
The final decision on the North Stream-2 project, due later in the year, will have immediate repercussions on Gazprom’s plans to enter the Southern Gas Corridor in Turkey and then cross into the EU – into Greece or Bulgaria.
Whereby the North Stream will shift almost 10 billion euros in potential benefits from the CEE countries to Germany and its neighbors, Turkish stream will deprive Bulgaria of $100 million each year, even at the current heavily subsidized Gazexport transit tariff rates.
Judged against the forecasted gas glut in the global gas market North Stream – 2 looks like an increasingly obsolete and geopolitically biased project. Countries with access to the global LNG market are the first to feel the boon of excessive supplies – the rest, relying on pipeline gas and long-term oil indexed contracts, will lag.
The markets would ultimately decide, not the politicians. The best Mr. Trump can do is to make sure there is a level playing field for US LNG exporters in the CEE and EU in general and that Gazprom does not continue to enjoy exclusive privileged terms for transit and trade. And this a most reasonable and legitimate US expectation of it allies and partners – a call Europeans should heed.

четвъртък, 6 юли 2017 г.

Каква пътна карта подписахме с Газпром? Щом е тайна, значи е рискована

Благодарение на руския вестник "Комерсант", узначаваме от сайта на унгарското правителство, че сме подписали нещо, за което българската общественост няма информация. Госпожа Петкова е свръхпестелива на информация, което засилва подозрителността. За да няма спекулации ето линк и точния превод : "Господин Сиярто - Szijjártó (министър на външните работи и търговията), обясни, че България и Сърбия вече са подписали необходимите споразумения (!? - за вход на турски поток и изграждане на инфраструктура която ще бъде в състояне да пренесе посоченото по-долу количество), според които трябва да се осигури финансиране за домашните развойни проекти (Булгартрансгаз вече ги реализира) до края на годината и необходимите разрешения дадени до края на 2018 година, за да може газопровода да влезе в експлоатация в края на 2018 година, което пък ще направи възможно функционирането на тръбата между Сърбия и унгария в края на 2019 година, с възможност за пренос на до 8 милиарда кубически метра газ за Унгария, ако се наложи"
Май назрява нов скандал. Държаното в тайна споразумение с Газпром, според горния цитат, включва проучване и ангажимент от българска страна за осигуряване на финансиране за разширяването на газопреносния капацитет в посока Сърбия, завършване в приоритетен порядък на интерконектора със Сърбия. Обърнене внимание - сами финансираме!?!
Познавайки архивнимателния и дискретен начин, по който Газпром действа в момента, за да не привлича внимание към съвместни операции със съзаклятници в ЕС и да не влоши положението си по споровете с ЕК както по антитръстовото дело, така и по Северен поток, "опроверженията" за подписано съдържателно споразумение от Александър Медведев, което дойде на следващия ден, след подписите на Теменужка Петкова и Милер в Санкт Петербург, може по-скоро да се възприеме като опит за димна завеса.
Тъй като след провала на Южен поток, руската страна няма особено доверие, че България може да "прокара" проекта през ЕК, българската страна се е съгласила да реализира и финансира нужните промени в газопреносната си система, за да направи възможен пренос не само на посочените до 8 милиарда кубически метра газ за Унгария, но и 3 милиарда за Сърбия и допълнителни количества за Австрия - до посочените от премиера Борисов 15.4 милиарда кубически метра.
Едно е сигурно, няма начин рискът по тези инвестиции да бъде управляван от Булгартрансгаз въз основа на насрещни договори. Европейската комисия няма да го позволи, защото тръбите през България отново ще бъдат заети над 50 процента от Газпром, а нашите не правят нищо за осигуряване на равен достъп на "трети страни".
Следете за издаването на нов дълг под сурдинка, т.е. без да се дава детайлно обяснение. Ще се опитат да го направят през Булгартрансгаз, но няма да стане, защото на фона на инвестиционните му амбиции, приходите не са достатъчни. През БЕХ няма да стане - достатъчно са затънали в електроенергийни дългове. Остава държавата - затова следете МФ.
Защото това е личен проект гордост на Борисов и за него няма да жалим народна пара.

вторник, 4 юли 2017 г.

Фактор: Ако историците бяха политици - рапсодия "Вардар" като "Ода на радостта"

Погледнете споровете около "признаването" на македонския език, в който се включиха почти всички. Последният залп дойде от вицепрезидента. И се пренесете сто и десет години назад, в еуфорията, предшествуваща Балканските войни, в която заради едната чест сме се хвърлили в обречени битки. Историци и политици са надъхвали народа с примери за миналото величие, с акцент върху несбъднати мечти, за обединението на земите и защитата на гордостта ни - като история, като език, като национални идеали. Водили сме две войни, като на практика цялата ни външна политика е била подчинена на идеала да "си върнем" Македония. В много отношения и заради този идеал сме губили нови територии, включително Беломорска Тракия. Слава богу всичко това е зад гърба ни, но не и националистическия екстаз и псевдопатриотите, които доведоха страната до няколко национални катастрофи. И все в името на велики цели и добри намерения.
Мнозина от тях, които се титулуват "учени" или "национални политици", и днес търсят брод към "изконни" идеали и ценности, които в миналото са ни водили към войни, кавги и раздори със съседи. Такива се нашите днешни незавършени "европейци" историците Георги Марков и Божидар Димитров, и политикът Велизар Енчев. Като че ли не ги устройва европейския модел на отношения, който маргинализира ролята на всеки, който се опира на национализма, на миналото, като загърбва бъдещето.
Посещението на Зоран Заев и възможностите за пробив в отношенията между България и Македония,
вдигнаха на всеоружие цялото националистическо войнство,
което съзря подписването на двустранни договорености на официалните езици - т.е. на езиците, които са записани в конституциите на БЮР Македония и България. Критикуват външния ни министър Захариева за това, че е "признала" македонския език и предала България. Подобни "авторитети" не могат да допуснат, че няма да определят двустранните отношения, ако Македония влезе в ЕС и НАТО.
Да започнем с това, че признавайки Македония като самостоятелна държава преди повече от 25 години, ние признахме правото и да определя сама езика, който смята за официален. За това не се изисква отделен акт на признание на езика от наша страна, просто всеки път, когато се подписват двустранни документи се използват тази формулировка и тези официални езици.
Какво предлагате като алтернатива - да се откажем да подпишем двустранния договор, който е нашето условие за съгласие за членството на Македония в ЕС и НАТО и гаранция за обуздаване на антибългарските настроения ? В същност тук е отговорът за мобилизацията на проруските кръгове у нас, които гребат с шепи от историята на нашите исторически неудачи. Русия мобилизира целия си ресурс, за да попречи на Македония да поеме по евроатлантически път. Особено след провала на опита за преврат в Черна гора, Кремъл е решен "на всичко". Руските спецслужби самостоятелно и в сътрудничество с други неформални и формални структури в Сърбия, България, Гърция, Македония се стремят да предотвратят всяко движение на Скопие. Защото това би дало контекст на интеграцията на целите Западни Балкани, мекото подкоремие на Европа, зоната чрез която Москва иска да уязви и дестабилизира Европейския съюз.
Крайно време е за сериозен разговор за това какъв е българският национален интерес спрямо Македония? Не на България отпреди Втората световна война, или на коминтерновска македонизирана от БКП България непосредствено след нея, а на съвременната българска държава, членка на ЕС и НАТО.
Не си правете илюзия - именно подобен
примитивен национализъм, инспириран отвън и от наши "ура-патриоти",
е в основата на кампанията, които цели да противопостави "националните идеали" на европейската и атлантическа идея. Знаменателят е - ЕС и НАТО ни пречат да се реализираме като нация, да се върнем към "кавгите" със съседи, защото няма такъв, с когото да нямаме различия в историческата интерпретация на едни или други периоди.
Кремъл дори не го крие, че търси старата схема на разделяй и контролирай на Балканите. Прочетете крокодилските жалейки на Леонид Решетников относно загубената ни национална идентичност и независимост след влизането на България в ЕС и НАТО. Нямали сме самостоятелна политика, самостоятелен глас - и това го казват руските, неосъветски политици. Казват го след столетия на неизменно имперско пренебрежение, потисничество и системно унищожаване на всякакви наченки на независима българска политика. Казват го, след като ни завладяха идеологически и физически, след като унищожиха елита ни и се опитаха да ни претопят в една обща държава на южните славяни, по каноните на Коминтерна и под ръководството на Тито...Спомнете си поне един пример в историята на руската и съветска дипломация, когато Москва да не е стимулирана съзнателно подобен и производен на нейния примитивен национализъм, изповядван днес от Марков, Димитров, Енчев и сие, само за да принуди всяка балканска държава да търси нейното
покровителство срещу подчинение.
Тези дни президентът Плевнелиев сподели с випусниците на издание 2017 на Софийското Бизнес Училище, че като част от задълженията му е било да проверява златния резерв в трезора на БНБ. И тогава си казахме, че това вероятно са първите двадесет и осем години след 1944 година, през които българското злато остава у нас, а не отлита към Москва.
Да, има известна тънкост в посочване, че документите се подписват на "официалните" езици на съответните страни, без изрично да се посочва на какви езици. Но и този подход има двойно дъно. Противопоставянето на тезата за "македонския език" изисква други усилия, други подходи и не задължително на дипломатическо равнище.
В същност Владимир Путин не е изпуснал случайно фразата за македонските земи и писмеността, а съзнателно наля масло в огъня, за да разпали отново старите вражди и ежби. Покрай това много българи научиха с изненада, че кирилицата не е дело на Кирил и Методи, на български книжовници по заръка на български царе. Спомнете си колко от плакатите на Кирил и Методий, които носим на 24 май, имат буквите на кирилицата!? А глаголицата на двамата братя не се използва от никой днес. Нито се запитахме защо именно най-големите националисти и учени - включително триото, посочено по-горе - са пропуснали този публичен урок по история, докато утвърждават през годините правдата за историята на славните българи, за славянското единство, писменост и култура. Но днес са в първите редици на битката за научна истина и идейна чистота.
Да, съвременният език в Македония съществено се различава от този преди сто или седемдесет години, основно поради неговото специфична модернизация и доминирищото влияние на сръбския език след толкова години съжителство в рамките на Югославия. Не е важно дали ние го определяме като самостоятелен език или не, а това как го чувстват гражданите на тази страна. Попитайте и дали съвременните българи лесно го разбират - не за да общуват, а за да го ползват.
Ние забравяме, че националните ни интереси, идеали и ценности имат много по-мощен катализатор в контекста на ЕС, които изключват класическия тип национализъм, който разделя и изключва народи. И сега има различни скорости, но те са и въпрос на обективни различия в икономическото развитие и политически традиции.
Най-голямото достойнство на европейската интеграция е, че тя успя да овладее и опитоми изключващия национализъм в европейските страни. Вероятно това "стяга" духовно и мнозина наши "патриоти" и националисти, включително посочените историци и политици.
Франция и Германия от вечни врагове сега са партньори и съюзници. Столетна вражда се превърна в осъзнато сътрудничество и интеграция, като двете страни имат и общи военни части и интеграция на външна и военна политика. Само погледнете колко територии и области в двете страни са сменяли "официален език" и "национална принадлежност" през последния век.
А "юнаците" у нас още припалват тези за пропуснато величие, което се "стяга" от оковите на членството ни в ЕС, за съседа, който ни краде история и ни лишава от национална гордост и самочувствие. От западните столици това изглежда като балкански нрави. От София и Скопие изглежда като национална особеност.
Всички интерпретации на историци се отнасят до историята, до миналото, но нямат особена тежест за актуалната политика през лостовете на изборната демокрация. За това историците изнасят лекциите си на улицата и мобилизират футболните агитки.
Преднамерено невежество или хибриден акт
е да извеждаш от това, че като сме подписали в миналото и ще подписваме двустанни документи на български и македонски, т.е. на официалните езици, сме "признали" "македонска" нация.
Всеки, който наблюдава процесите в югозападната ни съседка, знае колко ефимерна, при разделението в страната, е изобщо концепцията за единна нация, камо ли македонска.
Не, господа националисти, с подписването на нови междудържавни договорености на официалните езици, с които се свалят от дневния ред отворени въпроси и дават гаранции за сходимост на ценностите в съвременна Македония на тези в ЕС, респективно на България, ние реализираме националните си интереси. Да се извежда тъждество между език и нация, е достойно занятие само за тези, които са дали титлите професори и академици на посочените лица, или на избирателите, които са гласували за тях.
Разбирам, че европейската перспектива на Македония и бъдещето на междудържавните и отношения с България в рамките на ЕС и НАТО "изправя косите" на мнозина топ политици у нас, в Западните Балкани и в Москва. Защото това е отрицание на тяхната полезност, на политиката на разделение и манипулации и със сигурност предопределят тяхната маргнализация като политици и политизирани историци. И най-вече защото те са извън ЕС и няма да могат да влияят.
Какво се предлага в замяна - да изолираме Македония от външния свят, като използваме международната си репутация, за да пречим на страните от Западните Балкани да влязат в ЕС и НАТО? Да не подписваме двустранни договори поради измислени поводи или изобщо? Да ги подпишем на български или може би на английски? Както се казва - и глупостта трябва да има почивен ден.
И какво постигнахме като следвахме Вашите съвети до този момент - върнахме Македония ли или Беломорска Тракия?
Ако превърнем България във витрина на благоденствие, сигурност и добронамереност, ако правим магистрали, ж.п. линии до Скопие, ако правим повече бизнес, ако Македония влезе в ЕС и НАТО, като по пътя на кандидатстването за членство успеем да смъкнем или маргинализираме силите, които залагат на антибългарската реторика, ще сме успели
виртуално да "присъединим" Македония,
като премахнем границите и отворим страните си за свободното движение на хора, капитали, услуги и стоки, като празнуваме заедно историческите си личности. Не границите са важни в ЕС, а способността на отделните нации да се самоорганизират, като постигат успехи заедно.
Историята трудно може да бъде променена, но бъдещето - определено може.
Точно така, както сме "присъединили" Беломорска Тракия - в смисъл хората и българи и гърци - ние там, те при нас. Няма нужда от завоевания и преместване на граници. Всички се движат спокойно, купуват имоти, правят бизнес, общуват - изобщо имат всичко, което влиза в понятието "присъединяване". Без войни и жертви.
При подобно по-интензивно общуване, ще се сближат и езиците, като се отсеят изкуствените примеси, като се върнат към оригиналните си диалектни форми. Народите ни ще си общуват без нуждата от "историци" посредници и ехото на обвинения в предателство и измяна.
Не виждам особен проблем, ако герои, които ние ценим и тачим, се ценят и тачат от други. Това само доказва общата ни история, общите ни корени. Никой няма нотариален акт върху историята и паметта за великите ни личности. Ако имате нужда от запалянковци и страсти, винаги историческото трио - Марков-Димитров-Енчев и сие, могат да ангажират към обществените си терзания и футболните фенове, както в момента го правят в Асеновград. Но когато става реч за междудържавни отношения и външна политика - не е лошо медиите да балансират изявите на подобни историци с изключително самомнение и къса експертна практичност.
Иначе ще се окаже, че играем в отбора на Сърбия, Русия и македонистите.

Борисов официално призна Радев като противотежест - планът Решетников

Москва активира Сидеров. На ход бе Борисов. Борисов поиска среща с Радев за среща без медии.
Въпрос - значи ли това, че вместо с Путин, Борисов трябва да договаря спокойствието си на власт с Радев?. Слаб ход - трябваше отново да звънне в Москва и да се договир с Главния, а не с проксито.
Тезата, че БСП и Радев били прекалено силни за да бъдат игнорирани е само частично вярна. Слабостта на Борисов не е в щетите на действията на алтернативните центрове на властта, включително и президента, а в нерешителността, в липсата на ясна ориентация и постоянна склонност към компромиси. Радев иска Грипен - Борисов се огъва. В същност атлантикът в ГЕРБ се оказа Цветанов.
Дори да приемем, че играят "добро" и "лошо" ченге - посланията и поведението оставят да формират представите на българина за неговите лидери.
В същност такъв бе планът Решетников - да инсталира противотежест, контрапункт, бъг в политическата система на България- чрез който българско-руските отношения да се "национализират" като отношения между различни партии, лидери и групи. Така на "радара" на света, агресията на представителите на Москва няма да изглежда като намеса във вътрешни работи, а като вътрешни работи.
Накрая на уравнението - Москва винаги печели - проекти, пари, влияние. Около 10 милиарда евро всяка година - това е българската лепта в геополитическия данък, който крепи властта в Кремъл.
Спретнаха му на Борисов Асеновград, аферата Грипен, показаха мускули - тези футболни агитки, полувоенни групировки, медиите, социолозите, партиите - всички те са част от пресата.
Щом не реагира на поисканата "евтаназия" на ромите на управляващия Джамбазки, и на евразията на също толкова управляващия Сидеров - значи пак го е хванало страх. И се е наложило да "избалансира" за да остане на власт.
Опитва се да съчетае несъчетаемото - хем членове на ЕС, хем сепаратистки сделки с Газпром, хем със САЩ хем Грипени, хем с ЕС хем Белене.
И накрая никой няма да му вярва. Освен Решетников - с когота се е договарял, дори без да знаят за това ГЕРБ.

петък, 23 юни 2017 г.

Решението за отказ от F-16 и новините за предстоящи разкрития за сметки и богатства в офшорни сметки в Залива

Смея да предположа, че решението да се изключи F-16 от състезанието за избор на самолети е дошло след обявлението на предстоящите разкрития за сметки и богатства в страните от Залива - в която има замесени топ политици у нас. НяКой си мисли, че по този начин ще удари икономически американците, като представи избора в "европейска" срещу САЩ светлина и така във Вашингтон ще се смилят и няма да публикуват разкритията.
Има и още един "носещ" фон на заден план - и това са санкциите на САЩ срещу Северен поток, които индиректно удрят мечтите на Борисов да направи хъб с руски газ през Турски поток и с Газпром.
Всичко хубаво - но водещите оръжейни технологии са в Америка. Както и радарите, така и боеприпасите. От ялови ВВС, които не са способни да бранят небето, морето и сушата на България, от този, могат да патрулират но не могат да постигнат превъзходство в бой заедно със съюзниците, нямаме нужда.
Ако от мен зависеше, бих направил сделка F-16 плюс F-35 след десет години /тогава цените ще паднат/, ще взема топ радари, но в режим на споделена отбрана с Румъния и Гърция.
Но кой съм аз да давам съвети на нашите геополитически балансьори.

четвъртък, 22 юни 2017 г.

Bulgaria Analytica: Nord Stream über alles?

In a matter of a week, the cards in the geopolitical exchange between the US and Russia have been dramatically shuffled. The new bill, which passed by an overwhelming (97-2) majority in the US Senate, signals potential tectonic moves in transatlantic, EU and West-Russia relations.
Long before the EU public could read into the fine print of the US draft legislation, German Foreign Minister Sigmar Gabriel and Austrian Chancellor Christian Kern warned in a joint statement that Europe’s energy supplies were “a matter for Europe, not for the United States.”
It is worth looking deeper into the semantics and the fallout of this bitter exchange.
First, energy supplies and energy security are an indispensable part of national security, i.e. of the national and collective defense systems on both sides of the Atlantic, whether we admit it or not. The pursuit of egocentric national interests in Nord Stream–2 or its analogues, at the expense of shared and balanced defense policies at a NATO and EU level, plays into the hands of rivals and opponents. The allusion to the predominant economic and business denominator in those infrastructure projects, generated by German and Austrian high officials, is not only overtly simplistic but misleading. Both recent history and Russia’s track record of use of energy weapons as a foreign policy tool are an eloquent proof that when it comes to gas the Kremlin means geopolitics first, business later.
Second, the US Senate bill transcends party lines and is a pivot in an emerging legitimate US self-defense response to a threat to both the US and the NATO collective security system. Whether President Trump is implicated or not in the Russian probe, is irrelevant. We are yet to see the details and the charges, if any, but there is a consensual line and proof that Russia has interfered in the in US electoral process, trying to influence both the outcome of US presidential elections and the future direction in US foreign policy. This has immediate repercussions to the US’s ability to underwrite its security guarantees to other NATO members. To claim that pipelines from Russia into the heart of the EU, bypassing the whole of CEE, denying these countries legitimate financial proceeds and honoring essential part of the foreign policy and energy strategy of the Kremlin, are a purely commercial deal is sheer nonsense. At best.
The unfolding investigation in the US clearly alludes to an operation that has been designed and executed deliberately targeting key institutions. This is ipso facto an act of war – the fact that a hybrid instrument is involved does not alter much – the US has every right to protect itself against hostile actions and to expect sympathy and support from its allies at least within the confines of the mainstream reading of basic NATO solidarity.
Whether NATO’s article 5 is formally triggered or not is metaphysical. The threat to US national security is considered real and codified in an act of the highest legislative power level – the US Congress. German and Austrian politicians should be able to reach out beyond the trivial and immediate plan behind Putin’s moves.
The European public does not need to be convinced of the authenticity of the threat from the Kremlin. French, German, British, Dutch and many other EU citizens and politicians have been the victim of Russia’s hybrid operations. And some of them have preferred to appease instead of directly confront the Russian threat, paying the political price.
Second, both Germany and the EU rely on US defense guarantees, sparing themselves the burden of self-sufficient military budgets, while not meeting even the modest 2 percent of GDP criteria. Against this backdrop, the German defense minister’s stated support for a separate European army fall flat on the reality check of what EU countries are willing to share and spend. This critical dependence on US security guarantees, amidst a volatile global and regional risk environment and an insolent and aggressive Kremlin, can neither be ignored nor easily alternated. If the US Congress deems it a must to confront a Russian threat to core US national interests, by proposing a sanctions’ upgrade in an area where Russia would be hurt most, the least EU leaders should do is to carefully assess options and repercussions. The German and Austrian governments’ open pro-Gazprom stance are not only egocentric, but premature and counterproductive.
Bonn and Vienna have every right and duty to protect their consumers and gas contracts with Gazprom – which jointly taken constitute 57 bcm per annum. The security of these supplies has not been an issue in recent years. A second line of Nord Stream, however, would not be about energy supply security, but about extra profits from brokering services for Russian gas in Europe. Nord Stream-2 would add 55 billion cubic meters, the bulk of which will not serve to meet internal German and Austrian gas demand, but will be destined to neighboring and mostly CEE markets. These countries have never asked, nor authorized Germany, for this brokerage for Gazprom.
On the contrary, most to them are seeking to develop alternative supply chains sourced out to the Caspian, Black sea, East Med and global LNG, including US shale gas. Germany’s Nord Stream-2 ambitions are undercutting their ability to diversify away from a monopoly supplier, as the Nord Stream will shield Gazprom’s EU market shares and privileged access to CEE markets. By extending credits and investing in securing new channels for penetration of Russian gas into the heart of the European gas market, Gazprom’s EU partners in the project are openly opposing the EC’s attempts to clear the EU gas market to competition and equal treatment for new suppliers.
Critical dependence on Russian gas for supplies and routes has been a key barrier to EU gas market liberalization, integration and price harmonization. CEE governments and consumers have regularly been subjected to Russia’s political blackmail and gas overpricing, with Gazprom sharing part of the surcharges’ proceeds with its EU partners and brokers. Whatever value is added to German, Austrian and other EU energy companies Russian bypass gas pipeline projects like Nord Stream–2 bring, benefits to the tune of $ 10 billion per annum, most of the bill is paid by CEE consumers and businesses. Such a blind pursuit of self-interest does not qualify for even the loosest EU solidarity benchmarks.
Until very recently, Russian gas supplies to the EU had no or few alternatives. Nord Stream–1 was deemed essential to insure gas supplies to Germany in a force majeure event. This energy security line has been often repeated by the German and Austrian high officials. However, the EU gas market has attracted considerable alternative suppliers via both land pipelines and LNG terminals, which are ready to compete with Gazprom and offer EU consumers viable alternatives, tough competition and low prices in the nearest future. Not only to German but to all EU consumers.
Alternative gas supply infrastructure – pipelines, interconnectors, terminals, storage facilities, trading platforms – away from Gazprom’s reach, are not going to happen overnight. They won’t fix immediate short-term supply problems in the CEE, but are crucial to determine future strategic options and market set-up.
European gas history unequivocally tells us that routes determine gas market competition, notably in countries without access to alternatives to Russian gas. They rely on the EC’s guidance and honest member countries’ interest arbitration. Regardless of what Bonn and Vienna pledge, the net impact of their policy line is to effectively sideline the EC as the prime decision-making level in relations with Gazprom and deny Brussels the role of the honest broker, balancing off extreme peaks of national egoism.
Fourth, Germany and Austria might cherish a zone of comfort with Gazprom, but their political preferences for Nord Stream–2 run counter to prevailing trends in the global gas market. The expected global LNG gas glut and the low oil prices are giving Europe a unique chance to interconnect and integrate its national gas markets, without picking favorites, in the process of harmonizing gas prices and terms of trade.
Nord Stream-2, instead, would lead to further EU market fragmentation and the emergence of a gas islands of privileged Gazprom treatment. Sustained price differentials add insult to injury resulting in enhanced centrifugal undercurrents undermining and shattering the EU to the core. This is a suicidal line to pursue after the Brexit.
Although the US Senate bill contains general provisions on new sanctions, there is little new as most of the content is copying the bill introduced in January by a group of senators. At that time, they thought that President Trump could repeal the decrees of Barack Obama on sanctions against Russia.
Contrary to statements made by Vladimir Putin about the allegedly weak influence of these sanctions on the Russian economy, the fact is that their impact is devastating. Prior to the annexation of Crimea, Russian corporations and banks used to borrow on the international capital markets, each year, to the tune of $660 billion. These funds played an instrumental role for the recovery of the Russian economy after the crisis of 2008-2009. These days the total portfolio has sunk to $450 billion with no signs of recovery, against the background of dramatically lower oil and gas sales revenues. This in turn limits the restructuring and modernization resource base in vital sectors, like oil and gas, and the resource base for sustaining Russia’s hybrid warfare. It also drains essential social programs, which buy Mr. Putin peace and votes at home.
Today Russia is desperately short of long money (above one year), which in all but name constitutes an international credit embargo. New money is not coming in, old debts are difficult to impossible to refinance. Neither China nor the rich Arab Gulf states could step in to make up for the loss of access to credits in the West. It is sufficing to look at the fate of joint gas infrastructure projects with China that relied on Chinese funding.
There are a couple of provisions in the proposed new US sanctions that warrant a closer look – reducing the length of loans available in the West to 14 days, imposing sanctions against Russia’s private armies and spies, oil and gas companies from third countries working with Russia and possible sanctions against new export pipelines.
It is plausible that the US threat to go after EU energy companies, that have agreed to finance the Nord Stream-2 project, has provoked the wrath of German and Austrian leaders. The obvious objective is not only to block the Nord Stream-2, but to add Washington’s weight behind the critics of the pipeline among EU members states.
Chancellor Merkel has openly challenged the EC’s role in the process and has rejected the latter’s call for a mandate to negotiate with Gazprom the Nord Stream-2 compliance with EU law. When and if top EU companies, such as Engie, OMV, Shell, Uniper and Wintershall, face sanctions by the US, then the likelihood of a EU-US spat skyrockets. This time it will be no more about penalizing Russia and its politicians, oligarchs or companies for Crimea and Ukraine, but directly hitting at EU majors and EU governments for helping Russia sustain its financial base for its political and hybrid warfare against the US and the West in general. What happens with Nord Stream–2 will be echoed in Turk stream’s entry into the EU gas market, in allowing Gazprom in the TAP and other projects, or acquiescing with its tight grip on the CEE market, blocking competition.
It is impossible to differentiate between the financial resources base for Russia’s internal and foreign policy operations. Whatever money ends up with Gazprom could be further traced funding hybrid attacks both against targets in the US and in the EU.
This is no time for leniency and double talk on both sides of the Atlantic.
Push has come to shove and the US and EU leaders must make up their mind on the ambiguity of the economic and political footprint on transatlantic relations of their dealings with Russia.