сряда, 11 септември 2019 г.

Защо и този път няма да успеят да намерят схема за реализация на АЕЦ „Белене“?

Проблемите пред ветерана в инфраструктурата сa толкова много, че е изненада изобщо обсъждането на неговото подновяване. Правителството настоява, че е длъжно да продължи по пътя, тъй като са похарчени много пари – над 3 милиарда лева. Това е точно така, но въпросът е, дали ако до този момент си правил грешка или поне си вземал неоправдани решения, трябва да продължиш на инат, без да имаш печеливш бизнес план.
Защо АЕЦ „Белене“ си остава търговско и пазарно несъстоятелен проект?
Първо, нищо от икономиката на проекта не се е променило за последните десет години. Разходите му само са се увеличили. Оценката на крайната сметка не може да бъде поставена без да имаме обвързващи договори за изпълнение и доставки. Актуализацията ще върви не само с обичайните инфлационни индекси, но и с рязко нарасналите стойности по покриване на по-високите стандарти за сигурност, включително към оборудване и изпълнение на работите, по-високата стойност на работната ръка. Да не говорим, че всеки стратегически инвеститор, при толкова много отворени променливи в разходната структура ще трябва да повиши рязко и размера на непредвидените. Така например, разходите за ядрената централа в британския АЕЦ Хинкли Пойнт са 6,875 евро за киловат инсталирана мощност, при близо двойно увеличаване, спрямо първоначалното, на цената за задължително изкупуване на електрическата енергия. В АЕЦ „Белене“ цената за киловат инсталирана мощност е 5,500 евро, но при цени от 2011 година.  Всяка друга опция за устойчива генерация на електроенергия е по-евтина и реално банкируема без помощ от държавата. Ядрената не е.
Второ, единственото положително развитие за ядрените централи е натиска на климатичните цели и политики, които в контекста на българската енергетика се стремят да закрият въглищната енергетика, без да развият газовата и така оставят ядрената единствената възможна базова енергетика. Но тя пък не може да играе пълноценно и ефективно ролята на балансираща ВЕИ енергетика. Казано с други думи, преди да се тръгне към реализацията на ядрения проект, трябва да се изпълнят едновременно две условия – първо, да се затворят енергогенериращи мощности равностойни на тези на АЕЦ „Белене“ – 2200 мегавата /приблизително ТЕЦ-овете от Марица Изток/ и второ, нишата на ядрената енергетика да не бъде запълнена от евтиния природен газ. Ядрените проекти в САЩ тотално потънаха в момента в който цената на природния газ се срина, от което става ясно, че за да стане АЕЦ“ Белене“ не трябва да се случи нито един значителен проект за нови газгенерационни мощности у нас.  Не виждам как това може да се забрани, макар че може да се отложи.
Трето, финансирането на проекта е невъзможно през финансовите пазари. Единствената опция остава в рамките на онова което руската, китайската и българската държава могат да сметнат за оправдан споделен суверенен дълг от приблизително 11 милиарда евро. Не виждам вариант при който този дълг най-накрая да не се появи като външен публичен дълг на България, която ултимативно ще трябва да поеме преки или непреки гаранции.
Пред вид на рязко съкратените възможности на руската компания да осигури финансиране на ядрен проект в чужбина, пред вид огромния списък на поети ангажимент за финансиране на строителната програма на Росатом зад граница и рязкото съкращаване на размера на бюджетната подкрепа, сега цялата надежда лежи върху китайската CNNC. Да го кажа еднозначно – без китайско финансиране АЕЦ“ Белене“ не може да стане.
Вероятно мнозина ще побързат да ни успокоят с аналогии с участието на китайски финансиращи институции в ядрените проекти в Обединеното кралство и в други проекти в Европа. Приликите подвеждат – в Хинкли Пойнт развойната и съфинансираща компания е европейска – EDF , което балансира както геополитическия, така и бизнес и финансовия риск. Въпреки признаците за усилване на заинтересоваността от сътрудничество с китайски компании в сферата на инфраструктурата, Европейският съюз ясно и недвусмислено премести Китай в категорията „конкурент“, който ползва практики на нелоялна конкуренция и непозволена в ЕС държавна помощ. Преценката дали АЕЦ „Белене“ влиза или не в тази категория определено ще бъде дадена не в София, а в Брюксел.
В този смисъл проектът представлява преди всичко значителен и в много отношение неуправляем политически риск за България, който Русия и Китай ще се съгласят да споделят само ако бъдат удовлетворени други техни държавни интереси. Ако няма достатъчно гарантирани бизнес ползи, а това е сигурно, то тогава те ще трябва да получат други ползи – или в рамките на конкретния проект, или други свързани и несвързани проекти, които се реализират от или чрез българската държава.
Четвърто, чисто геополитическия риск на проект АЕЦ „Белене“, чието управление просто не е по силите на българското правителство. В опростен и изчистен вид, той се изразява в това, стратегическият инвеститор самостоятелно или в партньорство, да може да неутрализира натиска срещу правителството, ако проектът се реализира с конкуренти и опоненти на съюзите в които членува – ЕС и НАТО.
Всеки ядрен проект в ЕС и НАТО, в който Росатом има водеща роля е стратегически риск за тези съюзи. Не само защото руската компания има не само цивилно, но и военно поделение, като двете са свързани по неразривен начин. Когато правите бизнес с гражданската част от компанията, никога не знаете, дали изпълнители или бенефициенти на средствата които плащате не са военните ядрени програми.
Всяка ядрена централа представлява „черна дупка“ в системата за сигурност на съответната страна, като потенциална цел на стратегически удар.
У нас защитата на ядрените централи, макар и топ приоритет на националната система за сигурност, е сериозно компрометирана. Дори да приемем, че похарчим над милиард долара за да осигурим надеждна противоракетна и противосамолетна защита от типа Пейтриът – което е перо, неотчетено в сегашните сметки – пак няма да имаме сто процентна защита. От гледна точка на военната оценка за заплахата от удар срещу АЕЦ нещата стоят точно така – всеки успешен удар срещу ядрена централа – ще ни постави на колене. Не сме в състояние да преодолеем последствията от инцидент  в следствие на военен удар или на техногенна катастрофа. Нито икономиката ни, нито бюджетът може да покрие преки или косвени щети. Не е сложно за калкулиране – аварията във Фукушима доведе, по непълни оценки, до щети в размер над 120 милиарда долара, като по-малко от 5 милиарда долара бяха поети от компанията ТЕПКО и корпоративните механизми за застраховане на риск. Всичко друго дойде от бюджета на страната и за сметка на компаниите и гражданите.
Дори да приемем по-снизходителни оценки за размера на риска от ядрен инцидент у нас, за България с БВП на стойност 57 милиарда долара и бюджет 14 милиарда долара това ще бъде национална катастрофа. Нито НАТО, нито ЕС могат да помогнат съществено, да не говорим че като страна по международните договори в сферата на ядрената енергия, ще трябва да поемем обезщетение за трансгранични щети.
У нас покритието за ядрения риск е най-ниското в ЕС – около 100 милиона долара, за това буквално всичко ще се стовари върху бюджета и нацията. В този смисъл всеки нов ядрен проект е тотален риск, който не може да бъде управляван от което и да е българско правителство. И това ще бъде така, докато икономиката и богатството на страната стигнат до равнища, на фона на които потенциални щети да не изглеждат като катастрофични.
Пето, опитите за китайско-руско сътрудничество при реализирането на стратегически проекти зад граница, определено набира сила. Вън от съмнение е, че правителството има желание да предостави възможност АЕЦ „Белене“ да бъде подобен проект.
На срещата на Владимир Путин и китайския му колега Си Цзин Пин през месец юни т.г., страните постигнаха глобална договорка за сътрудничество в почти всички сфери, от инфраструктурата до електронната търговия. В момента се тестира възможността за синергии между двете страни във възстановяването на Сирия, включително чрез използване на руски и европейски логистични канали, под руска военна закрила. Няма съмнение, че китайската компания самостоятелно не може да реализира проекта АЕЦ „Белене“. Вървят преговори за координация на действията между Росатом и CNNС и България съвсем не е единствената страна, в която се реализират съвместни проекти. Още през миналата година бе постигната договорка за съвместна работа по проектите на Росатом в Латинска Америка и Африка.  Разбирам, че има разбирателство за разширяването на географията на това сътрудничество и за включване на Европа в тях.
Вън от съмнение, че китайската компания ще се възползва от мрежите за руско геополитическо влияние, които са в пъти по-силни от собствените и. И все пак, пътят до структурирането на проекта по начин, който допълва интересите на Китай и Русия не е нито автоматичен, още по-малко подразбиращ се. Логично е да се предположи че с времето силните карти ще преминават в ръцете на китайските ядрени компании.
АЕЦ „Белене“ се реализира не с износ на китайска, а на руска технология, което априори ограничава обхвата и характера на изгодите за китайската CNNС в конкретния проект, без да допълни интересите си с участие на китайските строителни компании. Реализацията на ядрен проект в ЕС вън от съмнение ще усили позициите на Китай в европейската ядрена енергетика.
Задължително и неотменимо условие за участието на китайската ядрена компания все пак остават задължителните държавни гаранции, най-малкото защото нужните финансови средства се отпускат след политическо решение на най-високо равнище. А то идва само след като са налице държавни гаранции и междуправителствени споразумения.
Както вече посочихме, всякакви форми на държавни гаранции, на скрита или явна държавна помощ, включително гарантирани цени на изкупуване, ще трябва да бъдат одобрени от Европейската комисия. А това е силно съмнително, въпреки че ще бъдат направени всички опити казусът да бъде представен от българска страна в рамките на катастофични предизвикателства за националната енергийна сигурност и безалтернативност по отношение постигането на климатичните цели. 
Колкото повече време минава, толкова повече се откроява единственото възможно продължение по казуса АЕЦ „Белене“ – продажбата или инвестирането на блоковете в други проекти. Единственият начин за удостоверяване на реален интерес е реална открита и състезателна процедура. Всички други приказки за липса на интерес са сугестии от лица, които действително нямат интерес.

Why they won’t succeed again with the Belene NPP?

There are so many problems embedded in Bulgaria’s oldest infrastructure veteran that it comes as a surprise that a new resuscitation attempt is undertaken. The government stubbornly insists it is obliged to continue, since a lot of money has been already spent – over BGN 3 billion. While true, the issue is still, if previous failed attempts have been a flop and decisions made so far found erroneous, why persist without a reasonable chance for a different outcome? 
Why does Belene NPP remain a commercially unviable project?
First, nothing in the project’s economy has changed over the last ten years. Its costs have only increased. An estimate of the final tally cannot be made unless binding contracts are signed – construction, procurement, etc. The current project cost update will not account only for the usual inflation indexation but also incorporate increased costs associated with higher security standards, covering equipment and performance, higher labor costs, etc. With so many open variables in the cost structure, any strategic investor will have to dramatically increase the contingency provisions. For example, the cost of a nuclear power plant in the UK’s Hinckley Point Nuclear Power Plant is € 6,875 per kilowatt installed capacity. The fixed price power purchase contracts had to be executed at roughly double the original estimate. At Belene NPP, the cost per kilowatt of installed capacity is € 5,500, but at 2011 prices. In the meantime, all other options for base load electricity generation have become cheaper and projects are usually bankable without the need for government assistance. Nuclear energy is in a different league of its own.
Second, the only positive development concerning nuclear power plants is that the pressure on climate goalss and the relevant policies, in the context of the Bulgarian energy sector, mounts leading an earlier than expected closure of coal generation, skipping the cheap gas craze elsewhere in the world, leaving nuclear power the only possible base energy. However, nuclear power is unable to balance off intermittent RES energy.
Before embarking on a new nuclear project, two preconditions must be met concurrently – first, a generation capacity gap should open that roughly corresponds to the 2200 MW of the NPP Belene (approximately Maritza East TPPs) and second, that niche should be reserved for nuclear power sparing competition from cheap natural gas. Nuclear projects in the United States have almost completely sunk with the cheap shale gas. Therefore, in the Belene NPP case, no significant projects for new gas generating facilities have to happen. Although it is hard to see how this could occur under market rules, the government could always play a crucial hand if and when needed.
Third, financing nuclear power projects remains impossible through the financial markets, then and now. The only funding option is should the Russian, Chinese and Bulgarian government decide to intervene and share the credit risk of approximately € 11 billion. The debt could be shared by Rosatom or CNNC, at least in principle, but the ultimate underwriter, either directly or indirectly, would be the Bulgarian state, adding to Bulgaria’s external public debt.
Given the sharply curtailed ability of the Russian state company to secure financing  for its huge backlog of nuclear projects abroad, given commitments made to Rosatom’s overseas construction program and the drastic reduction in budget support, now all hope lies with China’s CNNC. To put it bluntly – without Chinese funding, Belene NPP cannot be done.
Many will probably be quick to refer analogies involving Chinese funding in nuclear projects in the UK and elsewhere in Europe. The similarities are misleading  though – at Hinckley Point the developer  and co-funding sponsor is European – EDF, which insists it can manage geopolitical as well as business and financial risks. Despite indications of an increased interest in cooperating with Chinese funding agencies and infrastructure companies, the European Union has clearly and unequivocally drawn a red line, placing  China in the ‘competitor’ category by accusing Beijing of unfair competition practices and unfair state aid. The judgment whether the NPP Belene fits into this category will be definitely made in Brussels, not in Sofia, regardless of assurances to the opposite.
In this sense, the project remains a significant and in many ways an unmanageable project risk for Bulgaria, which Russia and China could agree to share only in the event of overriding state interests. If the business case is not rock solid and the benefits guaranteed, then both Moscow and Beijing will need to be compensated elsewhere – – either within the scope of the specific project, or in other related and unrelated projects in Bulgaria.
Fourth, the purely geopolitical risk of the Belene NPP project, i.e. its footprint to EU/NATO relations with China and Russia, is simply beyond the grasp of the Bulgarian government. Put in simplest terms, any strategic investor, either on its own or in partnership, should be able to help Bulgaria’s government pitch the case with the EU and NATO alliances 
Every nuclear project in the EU and NATO in which Rosatom has a leading role constitutes a strategic risk for these alliances. Not only because the Russian company does not only have a civilian leg but also a military one, both of which are inextricably intertwined. When one does business with the civilian division in the company, he can never be sure whether money paid for equipment or services do not end funding Russia’s strategic nuclear weapons’ program.
Each nuclear power plant opens a vulnerability “black hole” in the country’s defense system, as it becomes a potential target for a strategic strike.
In Bulgaria, the defense of nuclear power plants, although a top priority in the national security system, is seriously compromised. Even assuming Bulgaria spends over fresh billions to buy sophisticated missile defense and anti-aircraft type system of the ‘Patriot’ type – which is not covered for in the current NPP Belene’s costs – we won’t have a hundred percent protection. From the point of a military threat assessment regarding potential a strike against a nuclear power plant, things are straight forward – any successful strike against a nuclear power plant will put us on our knees. Bulgaria is incapable of overcoming the aftermath of a strike or technogenic disaster in any of its nuclear reactors – neither the size of its economy nor of the budget can afford to cover direct or indirect loss and claims. It’s not rocket science to add the numbers – the Fukushima accident has resulted in a rough estimate of more than $ 120 billion in total damages, with less than $ 5 billion of it covered by the operator Tepco via the standard corporate risk insurance mechanisms. The bulk of the difference came from Japan’s state budget, while corporate and household losses were never recovered.
Even accepting more lenient estimates of the magnitude of the risk in a potential nuclear accident in Bulgaria, it will become a national catastrophe for Bulgaria with its GDP at $ 57 billion and budget at $ 14 billion. Neither NATO nor the EU can help significantly, not to mention that Bulgaria will be liable to compensate cross-border public liability, material damage and business interruption claims.
The coverage of catastrophic risks and in particular of industrial and technological risks in Bulgaria is the lowest in the EU – the cap is at maximum $ 100 million. Any major insurance event will have to recourse to the budget and the taxpayers. In this sense, a new nuclear project is a total liability well above Bulgaria’s grade. That will be the case until and unless the country’s economy and wealth grow significantly in size, to be able to accommodate a higher loss level.
Fifth, Sino-Russian nuclear cooperation in strategic projects abroad is definitely gaining ground. It is beyond doubt that the Bulgarian government is willing to test the Belene NPP within this geostrategic paradigm.
At a recent meeting in June between Vladimir Putin and his Chinese counterpart, Xi Jinping, the two countries reached a global agreement on cooperation in almost every area, from infrastructure to e-commerce. Synergies are currently being tested between the two countries in Syria’s reconstruction, with the use of Russian and European logistics channels, under Russian military protection. There is little doubt that the Chinese CNNC company alone cannot see through with the Belene NPP project. Negotiations are underway to coordinate actions between Rosatom and CNNC and Bulgaria is by no means the only country where joint projects are considered. An agreement has already been reached to cooperate on Rosatom projects in Latin America and Africa. There is an understanding to consider on ad hoc base other opportunities including Europe.
No doubt, the Chinese company could benefit from the networks of Russian geopolitical influence that are far stronger in the EU than their own. Yet, success in structuring the NPP Belene project in a way that complements the interests of China and Russia is neither automatic, nor forgone. It is logical to assume that over time, the strong deck will pass into the hands of the Chinese nuclear companies.
As Belene NPP does not involve import of Chinese, but by Russian technology, which a priori limits the Chinese CNNC’s benefits in the specific project, we might see more Chinese construction companies involved. The successful completion of a nuclear project in the EU will undoubtedly enhance China’s track record and role in Europe’s nuclear energy.
A sine qua non for the participation of a Chinese nuclear company remains state guarantees, not least of all because funding arrangements are secured at a highest political level in China. Therefore any involvement of CNNC will have to be preceded by state guarantees or intergovernmental agreements.
Any form of a state guarantee, hidden or explicit state aid, including fixed price purchase contracts, will have to be approved by the European Commission. This is highly unlikely, despite the expected narrative to come on the pending threats to Bulgaria’s national energy security and lack of alternatives to meet climate goals.
As time passes, the only exit from the Belene NPP quagmire stands out more and more – the sale of the equipment or its investment in other project both inside and out of Bulgaria. The only way to verify the potential interest for such an option is a genuine open and competitive procedure. All the talk about lack of interest for such an option comes from people that do not have an interest.

понеделник, 10 декември 2018 г.

Газекспорт информира че спира транзита през България - какво следва?

Неотдавна Булгартрансгаз, по твърдение на ръковоството му, бе информиран от най-големия си клиент Газекспорт, че след 2020 година се прекратява транзита на руски газ през Украйна, следователно през България и Трансбалканския газопровод, който се осъществяваше за Турция, Гърция и Македония.
Сумарните количества през годините са варирали около 16-17 милиарда кубически метра, както и приходите от 80 до сегашните 107 милиона долара, или 185 милиона лева, по сегашен курс. Те представляват над 64 процента от приходите на БТГ, което на практика я поставя пред екзистенциална криза, доколкото транзитните услуги силно надвишават услугите, които предоставя по националната преносна система.
Не вярвам да има изненадани, този ход на Москва се очакваше, макар че не съм сигурен, дали уведомлението носи задължителните правни атрибути за прекратяване на ползването на услуга по сега съществуващия договор за пренос.
Какво направи досега БТГ за да неутрализира, в степента на възможното, тази заплаха?
Почти нищо, или поне не толкова колкото можеше да направи за да разнообрази географията и разнообразието на своя портфейл от услуги, както в страната /чрез инвестиции в разширяването на мрежата/, така и зад граница - участие в мрежи в Западните Балкани и свързани услуги.
Сега, вече в режим на кризисно реагиране, след толкова проспани години, се правят опити за представяне на крайни и спешни решения, които трудно могат да намеря бързо и най-вече безусловно одобрение.
Мнозина разчитаха на "свещенния" характер на договора за транзит, който е валиден до 2030 година и включва клаузата "ship or pay" - "пренеси или плати". Проблемът, който изникна и за който поредица от ръководства на Булгарнтрансгаз, на Българския енергиен холдинг и на Енергийното министерство са си траяли през годините, е че правната защита на този договор е близка до нищожна. Договорената през 2006 година под ръководството на Румен Овчаров арбитражна клауза е убийствена - при спор двете страни отнасят спора до ....... Арбитражния съд на Руската Търговско-Промишлена Палата в Москва, тогава ръководена от Евгений Примаков.
Ако си спомняте, предоговарянето на договорите за доставка и транзит между Булгаргаз и Газекспорт стана по изричното настояване на руската страна, като това беше една от причините да помоля да не ми продължават договора за посланик в Руската Федерация през май 2006 година. Още тогава беше ясно, че отказът от обвързване на цената на доставка с цената на транзита не е в наш интерес и че ще загубим много пари. Не знаех тогава точно колко, но беше ясно че ще бъдат много. Сега знаем, че щетите са за повече от 1 милиард долара само от по-високата цена на природния газ, който сме платили! В допълнение са щетите причинени от субсидираните изкуствено по-ниски тарифи за пренос са Газекспорт, който са между 30 и 70 процента по-ниски от среднопазарните за региона. За тези 12 години това прави нови между 400 и 900 милиона долара.
Оказва се, че щетите нямат крайна дата и днес продължаваме до консумираме плодовете на "енергийния шлем" на Първанов и Овчаров. Нали разбирате, че шансовете за справедлив арбитражен съд в РТПП, са близки до нула и това се е знаело още тогава, когато са подписвали договорите. След 12 години никой от министрите и шефовете на енергийните компании, включително на БТГ не е сметнал за нужно да предоговори тази явна несправедлива клауза. Това е предателство извън всякакви условности на партийни, политически и човешки пристрастия.
Но да се върнем към практичното поле в рамките на което БТГ може да намери компенсационна политика.
Първо, приходите на БТГ, като оператор на националната газопреносна система, би трябвало да зависят най-вече от потреблението в страната и от развиване на мрежата. Потреблението на природен газ на глава от населението у нас е далеч под средните равнища, което предпоставя огромен неизползван потенциал за свързване на нови населени места към мрежи за дистрибуция на газ. Което е още по-негативно, че дори и там докъде има изградени мрежи, потреблението на природен газ е нищожно, основно поради ниската цена на електрическата енергия. Има икономическа логика, пред вид на устойчивата тенденция за ръст на цената на електроенергията, особено в контекста на диктума на климатичните промени, да се предполага, че отоплението и ползването за битови нужди на газ ще бъдат не само изгодни, но и необходими, за да не покрият по-високите нива на енергийна бедност.  Не е достатъчно само да правим умозрителни прогнози за ръст на потреблението до 5-6 милиарда до 2030 година, трябват синхронизирани бизнес планове - на търговци, потребители и БТГ.
Второ, вместо да хвърля всичките си усилия в руско направление, крайно време е БТГ да разгледа по-широки възможности за обслужване на транзитни потоци през страната извън тези на Газпром. Като имаме пред вид, че силно субсидираните тарифи на Газекспорт генерират 107 милиона долара, т.е. средно 6,7 долара на 1000 кубически метра пренесен газ, а новите входно-изходни тарифи са значително по-високи /между 2 и 3 пъти/, то може да се предположи БТГ може да постигне сравними приходи при много по-ниски равнища на използване на транзитната си мрежа.
Идеята, че след писмото на Газекспорт, трансбалканския газопровод ще остане празен е абсурдна, не само защото в ЕС няма празен газопровод, а защото още сега могат да се идентифицират различни значими потребители на транзитни услуги, както в посока север-юг - от Украйна, от Румъния - офшорния добив в Черно море, така и особено посока юг-север - от Южния газов коридор и нов вход на Втечнен природен газ през терминали в Турция и Гърция. Прогнозните количества са достатъчни за да осигурят плавен преход, дори при прогнозиран неуспех при арбитражни спорове с Газекспорт в Москва. Да припомним, че Газекспорт е силно зависим от намирането на продължение на Турски поток през България, което трудно може да се реализира през Гърция по трасето на ТАП, защото италианския пазар е преситен.
Още повече, като се отказва от договора за транзит през България от Украйна, Газекспорт губи и привилегированите си тарифи за транзитен пренос и ще трябва да се съобразява с текущия входно-изходен модел.
По-големият проблем на БТГ е, че нагласата на ръководството и на компанията е да обслужва пренос по-дългосрочни договори за пренос, докато основния пазар ще бъде за търговия с краткосрочни капацитет и продажби на природен газ. А това изисква съвършено друга нагласа.
В този смисъл стратегията за развитие на компания, трябва по-прецизно и плътно да отчита пазарните сигнали и тенденции, а не да обслужва пост-травматичните терзания на неслучилия се Южен поток и паниката по загубата на преноса на руски газ.
Добър индикатор за това са и добрите резултати от необвързващите оферти по пазарния тест по проекта за газов хъб Балкан. Играчи, които искат да работят на българския пазар, има достатъчно. Въпросът е да инвестираме само там, където има доказан пазарна логика и икономически смисъл.

Когато военното разузнаване стане повече политическо, отколкото военно

Кончината на шефа на руското военно разузнаване Игор Коробов едва ли изнeнада някой. Особено след последните гръмки провали на агентите на Генералното управление на Генералния щаб или както е по-известно ГРУ. Да не говорим в контекста на внезапните кончини на редица висши военни и служителите на руското разузнаване. Особено смъртоносна е работата в ГРУ по времето на Елцин, така и особено сега при Путин. Като се започне от 1996 година - генерал Ломанов, 1997 година - генерал Шипилов, 1999 - генерал Шалаев, през 2002 - генерал Колесник, 2010 - генерал Юрий Иванов, 2014 - генерал Гудков, 2016 - Генерал Сергун, като бройката на генералите от армията е в пъти по-голяма.
ГРУ е най-силното звено на руското разузнаване в света, най-многобройно, най-финансирано и най-мащабно представеното - както във видимия, така и в по-малко видимия спектър.

Поредицата от провали на ГРУ с разкритата операция по отравяне с нервно-паралитичен газ "новичок" на семейство Скрипал, както и шумния провал със залавянето на четирима агенти при операция за проникването в информационните системи на Организацията за забрана на химическото оръжие, а преди това замесването им в операции по спасяване на "честта на нацията" след разкритията за масови допингови измами по време на Зимните олимпийски игри, издават тенденция за дългосрочна и хронична криза. 

Военните разузнавачи на Русия все повече изпълняват политически поръчки, включително "мокри",

 и все по-малко се занимават с класическата ми работа, да търсят и намират военни тайни, заплахи и да информират за тях ръководството на Русия.

ГРУ и структурите, които се занимават с кибер атаки, станаха визитната картичка на новия тип военно разузнаване. За класическия тип военни разузнавачи звучи странно да се занимаваj с проникване в информационните системи на Демократическата партияq за да намерят злепоставящи информация на един от претендентите за избори в САЩ. Поръчката идва от най-високото ниво на Кремъл, което определя новите акценти в работата на ГРУ.
В най-добрите традиции на Путин, Коробов се изпраща с почести, като герой на Русия. Още от началото на управлението на Владимир Путин, което дойде след няколко операции на специалните служби - терористически взривове /не е тайна за никой в Москва кой стои зад тях/ с идеята, че от една страна ще стреснат народа, а от друга ще дойде Спасителят. По странен начин започнаха да загиват видни политици и военни, с потенциал за независима от новия цар позиция. Спомням си генерал Александър Лебед, който започна да "стърчи" над общия пейзаж и беше с голям авторитет в армията, стотиците случаи на странна смърт на "предатели" зад граница - от Борис Березовски до Литвиненко, за което се подозират агенти на ГРУ.
Ако мислите, че новите власти в Русия са измислили ползването на агенти за мокри поръчки дълбоко се лъжете. Още от времето на убийството на Троцкий в Мексико от агент на НКВД през 1940, и особено убийствата и изпращането в лагери на руски генерали и офицери през 30-те и 40-те години - в руската политическа традиция е изпадналите в немилост

 да бъдат отстранявани по "естествен начин"

Путин наруши основен принцип в битката между разузнаванията по време на Студената война - веднъж разменени или с разрешение да емигрират, агентите се оставят на мира. Той си позволи да нареди демонстративно отстраняване на "предателите" с оръжия за масово поразяване, които поставят под заплаха и други мирни граждани - Литвиненко с радиоактивен полоний, а Скрипал с нервно-паралитичния газ - новичок. Преди това, Путин изпробва подобно химическо оръжие у дома, при атака срещу терористите в театъра "Норд-Ост".

Не искам да спекулирам относно причините за смъртта на Коробов. Напълно е възможно всички версии да са достоверни и коварната болест и унищожителният стрес на срещата с Путин в средата на месец септември да са комбинирали своето действие. След посочената сеща по сведения на журналисти, шефът на ГРУ вече не е бил на себе си.
Прави впечатление, че в руската столица се лансират взаимно изключващи се версии, включително едновременно скоропостижната и внезапна кончина и продължителната болест. Но това е в реда на нещата, когато става реч за Русия и Москва.
Със сигурност обаче този терминален екзит на шефа на ГРУ беше предизвестен. Още от времето, в което той след едномесечно забавяне зае поста от предишния ръководител - Игор Сергун. Краят на Сергун беше обвит в недоисказаност, след като стана ясна версията, че е загинал по време на тайна операция в Бейрут. Въпреки това, Москва пусна свои вариант за скоропостижна смърт в Москва.
Това стана в началото на 2016 година, когато операцията по намесата в изборите в САЩ е в пълен разгар. Кибергрупите на ГРУ добиват компрометираща или чувствителна информация, изпращат я на Джулиан Асандж за разпространение през Уикилийкс или предават като "услуга" на заинтересовани политици и посредници. 
Още в онзи момент, ГРУ знаят, че рано или късно, операцията им ще бъде разкрита, защото кибер възможностите на САЩ и Русия са несъизмерими. Но Кремъл иска резултати, днес и сега, без да се смятат жертвите и страничните щети.
Друг генерал от СВР, известен с операциите си на Балканите, Леонид Решетников, в интервю за Царьград ТВ, даде да се разбере, че стратегическото ръководство и планове на задграничните операции се 

контролират и решават единствено и само в Кремъл,

 от хората на Путин, които държат цялата информация и знаят цялата картина. Различните клонове на разузнаването просто реализират своите задачи, като използват своите канали и реализират волята на "царя", включително по скрити и открити бизнес /частни армии, частни разузнавания/ и дипломатически канали. 
Не е тайна, че ангажират ГРУ в изпълнение не само на "тайни" операции като Скрипал, но и по проникване в тайните на ОЗХО или на допинг лаборатории, но и в реализацията на бизнес задачи на определени олихархични групи, през които действа Кремъл. 

Още от началото на своето управление, стана ясно, че Путин ще заложи на специалните служби, най-вече на ФСБ, защото авторитетът му сред военните, включително военното разузнаване, по данни на руските медии, не беше особено висок. За това, поставяше начело на министерството на отбраната свои доверени лица, извън армията. До идването на Сергей Шойгу, контролът му не беше стопроцентов, включително и спрямо ГРУ. Мнозина смятат, че провалите на военното разузнаване са предизвестени, защото агентите се хвърлят в нетипични за тях задачи.
Факт е, че при разкриването на последните провали, западните служби демонстрираха превъзходство и способности за тотален мониторинг и проследяване.
Именно виждайки, че плановете му ще бъдат разкрити, и може да се стигне до публично унижение в сфера, която е архичувствителна за егото на Владимир Путин, той изпрати през месец февруари тази година в САЩ всички шефове на специалните си служби - на ФСБ, на СВР и на ГРУ, за да се опитат да стъпят върху темата за борбата с тероризма и да убедят своите колеги, че ползата от сътрудничеството е по-голяма от ползата от съперничеството. Преценката на Путин бе, че неговите планове за сближаване с Тръмп нямат да имат никакъв шанс, докато американските специални служби не бъдат опитомени и са по петите на неговите хора и операции. Именно опитите за договаряне и изолиране на американските спецслужби, колкото и това да изглежда наивно, се провалиха при тази среща. И последваха санкциите. Тъй като господарят на Кремъл не може да бъде виновен по принцип, отговорността отнесоха тримата шефове на спецслужби и особено Коробов, доколкото основните операции в САЩ бяха под негово ръководство.
Друга вина на Игор Коробов, бяха 

частните армии и спецформирования, 

включително разузнавателни компании, които свършиха огромна работа при анексията на Крим, и които като идея и реализация изцяло бяха под контрола на Кремъл. Но зачестиха провалите, включително загубата на стотиците частни войници от военната групировка Вагнер в Сирия. Това по никакъв начин не намалява очакванията на руското ръководство към ГРУ, както към открити операция на спецназ частите за завладяване на територии по модела на анексиране на Крим, така и в реализацията на операции зад граница, включително при изпълнение на стратегически планове за подпомагане на съюзници, както е случая в Либия.
Но и това не е новост, спецназът на ГРУ взема най-активно участие във войната във Виетнам, след това в операция "Дунав" - при нахлуването в Чехословакия през 1968 година те извършват ключовите акции при овладяване на инфраструктура, в Ангола - през 70-те, през 1979 година при овладяване на двореца на Хафизула Амин в Афганистан, в 1985 година в Ливан. За цялото време на съществуването на спецназа на ГРУ театър на бойни действия са били десетки страни в Централна и Латинска Америка, Африка, Азия и разбира се Европа. Последните по-известни видими операции бяха в Грузия 2008, Украйна 2014, Черна гора 2016, в САЩ 2016 и Англия 2017. Да припомним, че при операцията за сваляне на правителството на Черна гора и за убийство на президента, бяха задействане агенти през четири държави, включително и България. У нас агенти на ГРУ, действащи в Пловдив, по информация от прокуратурата в Подгорица, бяха доставили комуникационната техника.
ГРУ контролира почти всички частни военни групировки, които в края на 2016 година са повече от 10. Операциите му са особено 

активни на Балканите и в Централна и Източна Европа

Намесата на ГРУ припокрива почти във всички случаи операции по хибридни атаки в казуса Брекзит, в Испания, Германия, както и последните протести във Франция. Именно през агентите на ГРУ бяха финансирани и използван софтуер за кампании за влияние през социалните мрежи, през известна руска нефтена компания, при изборите за президент на Чехия. Има достатъчно доказателства, че този софтуер вече се използва в България.
У нас и в Централна и Източна Европа в рамките на операциите на ГРУ се изграждат и тренират редица паравоенни групировки, чиято задача е да бъдат използвани както в мирно време - като мрежа за организирани на анонимни акции - несвързани с партии и без ясен идентитет на лидери и организационни връзки. В тях все по-голяма роля играят частни бизнес структури, НПО, и частни инвеститори /в имоти/. 
През киберструктурите на ГРУ, които атакуваха САЩ, беше атакувана и България няколко пъти, включително сайтове на ключови институции, и то в критични етапи като референдума за електронно гласуване, за да демонстрира неговата ненадежност. Вън от съмнение и че сегашният консенсус в парламента между всички партии издава свързаността между Русия и модела на контролирана демокрация през избори, които поддържа сегашния елит на власт. И в този процес агентурата на ГРУ, която е проникнала на почти всички нива на властта е гарант, че промяна не трябва да има.
Особено опасна е мрежата за влияние и спящите клетки, включително паравоенни структури, влиянието на ГРУ в армията и специалните служби. ГРУ е ангажирана в битката срещу модернизацията на българската армия и ВВС. Сами можете да разпознаете "говорителите". 
Хакерските атаки на кибервойниците на ГРУ у нас не нанесоха значителни щети, но демонстрираха безнаказаност и потенциал. В допълнение, много под радара на обществено внимание минаха подобни "опипващи" хакерски операции на ГРУ срещу обекти на инфраструктурата, включително енергетиката, както на нива генерация, така и мрежите за пренос както в Украйна, така и други страни на Източна Европа, включително и у нас.  Няма никакво съмнение, че при това равнище на контрол от Кремъл върху реализирания чрез руските спецслужби бизнес зад граница, почти на всяко място където има значителна руска инвестиция от инвеститор, който зависи от руската държава, или местни свързани с руски интереси компании, мрежите за влияние, включително и на ГРУ действат.   

В края на 2016 година в Русия действаха вече повече от 10 частни военни групировки, които номинално са в мрежата на ГРУ. Но някои излязоха извън контрол. И сега върви процес на дисциплиниране, който винаги е свързан с повишена леталност.
По-голяма част от обществото не свързва повишените нива на активност на киберструктурите на ГРУ с разрастващото равнище на конфликтност, на пропагандни и идейни битки, които разделят обществото през фейк информационни потоци. Пропагандата, обаче не е просто дезинформация, тя е диверсия, подривна дейност, особено когато е допълнена от грандкорупция, шпионаж и игри с национализма и етническите малцинства. 
Само слепец може да си помисли, че гранд корупцията или разкритите депа на оръжия не са свързани с някакво външно съзнателно усилие, организация и план за действие. Очаква се паравоенните структури да бъдат събудени за истинска дейност в случай на рязко повишаване на напрежението, на открити военни действия на Русия срещу страни на НАТО, включително в случай на война в Украйна и при по-широк конфликт, за да се извършват диверсии в "тила" на врага, да се блокират възможностите за използване на военни активи на алианса разположени и опериращи от територията на България. .
В плановете на ГРУ влизат и операции по използване на спецназ за завладяване на чужди по модела „Крим” и повторение на това, за което много известни дейци на наследниците на комунистическата партия желаят:

 нов 9-ти септември и нов Народен съд

Подобни планове за мобилизиране на руската пета колона е имало винаги, защото България не е излизала от сферата за влияние на Москва. Но никога равнището на присъствие не е било толкова значимо, толкова всеобхватно и толкова всепроникващо.
Посоченото по-горе не трябва да се приема нито като сензация, нито като новост. Проблемът е, че ръководството на страната отрича да има проблем, службите не работят - почти всичко, което се разкрива не е плод на местни разработки, а информация по каналите на обмен с партньорските служби. Нещо повече, няма яснота дали българските топ политици възлагат задачи на службите да работят за неутрализиране на влиянието на руските спецслужби на територията на страната, за опазване на суверенитета ни, включително при икономическото разузнаване и киберпрестъпността, а в срещи с лидерите на западния свят отричат изобщо да има заплаха от Русия. 
Представете си каква може да бъде реакцията на западен ръководител, който е добре информиран от своите служби и дипломация за състоянието на нещата при подобно отричане на очевидното - в добрия случай - снизходително мълчание, в най-вероятния - оценка за степента на плененост и зависимост, което срива доверието и снижава рязко обмена на чувствителна информация.
И в двата случая проблемът не е толкова ГРУ, колкото системите за разпознаване и терапия на заплахите, което руските служби, представляват за националната сигурност. 
Иначе в Русия след странния край на двама игоровци, начело на ГРУ е поредния Игор.


Защо доходите растат, но усещането за бедност остава

Преди няколко дни говорих по темата, като се опитах да обясня този парадокс - относително висок ръст на брутния вътрешен продукт, ръст на доходите, а усещането у българина не е празнично. И това не се дължи на партийни и политически пристрастия, а на обективни факти и фактори.
Дори когато икономиката произвежда богатство, преразпределителните механизми не произвеждат реципрочно социално справедливо разпределение. Дадох и пример с това, че ако направите общо замерване на динамиката в доходите на хиляди души като Вас и това на Ахмед Доган и на Делян Пеевски, със сигурност ще отбележите стратосферен ръст. Проблемът е, че огромната част от новото богатство се преразпределя през държавата към непроизводителна прослойка - олигархичен бизнес /бизнес паразити/ и разбира се раздутата държавна администрация, начело с елит, който се обогатява чрезмерно по каналите на гранд корупцията и пленените преразпределителни механизми..
Днес Националния Статистически Институт публикува последните си данни за периода юли-септември 2018 година /забележете месеците на активна сезонна заетост!?!/, които илюстрират именно тези негативни тенденции.
Увеличението на доходите, основно от заплата и самостоятелна дейност, се движи между 8,4-9,4 процента. Не всичко разбира се зависи от икономиката, защото бюджетните разходи могат силно да повлияви от внезапен ентусиазъм на правителство и депутати.
Това, което е по-важно, обаче, че процентите с които растат основни групи разходи са по-високи.
При това не става дума само за групата на луксозното потребление, а на базисни неща като храна и безалкохолни - с цели 9,8%. Тук обикновено обяснението е, че това са пазарни реалии, често свързани с международна конюнктура - динамика на борси, на ключови пазари, политическа турбулентност. Истината е, че разходите растат и/или заради ръст в потреблението и заради ръст на цените /инфлация:/ и в нашия случай ръстът на цените е определящия.
Разходите за здравеопазване - нарастват с цели 10,2%, а хората нямат усещане за по-добро, по-качество здравеопазване. Тези дни изпращаме млад приятел, който си отиде от този свят заради стандартната - ВБИ - вътрешно-болнична инфекция. И обяснението сигурно пак ще бъде - няма пари. Кошмарът е пълен защото данните на НСИ показват, че колкото повече държавата налива пари в този нереформиран сектор, толкова повече той гълта и от нас по частна линия. Опитите да се представят като радикална реформа промените през бюджетните закони - трудно ще променят ситуацията. Ако "ламята е гладна" няма ниво на задоволяване. Тя трябва да бъде просто убита - чрез системни, радикални, безкомпромисни и най-вече структуро-преобразуващи действия. Настройки в управлението на паричните потоци е важен спомагателен фактор, но не и заместител на съдържателна, дълбока реформа.
Това е типичен пример за псевдо или ерзац реформи "по Цацаров" - за да се съхрани Системата, създавате видимост през спецзвена или фасадни промени, но фундамента трябва да остане същия.
Още по-тежка е ситуацията при повишението на разходите за транспорт - 11,4 процента ръст. Прогнозите никак не са утешителни - не само заради разходите заради по-високи цени на горивата. Тези дни на страницата на Министерски съвет се появи проект на Наредба, чрез която се въвежда правото на АПИ да събира такси за ползване на платена пътна инфраструктура - пътища, тунели, мостове. Това е прелюдия към въвеждането на тол системата, която трябва да напълни бюджета на АПИ от сегашните 380 милиона лева, на над един милиард. За да се финансира изграждането на новите магистрали, скоростни пътища и поддържа републиканската мрежа.
Досега приходите от акцизите от горивата отиваха в държавния бюджет и нямаха пряко отношение към строителството и експлоатацията на пътната мрежа, т.е. германският модел на неплащане за ползване на пътната мрежа, се реализира без германска система на финансиране. Прекъсната връзка между акциза на горивата и финансирането на пътната мрежа дава възможност чрез отсъстие на конкуренция при потиснат акциз, т.н. "картел" да завзема по-голяма част от стойностната верига до крайната цена. В допълнение потребителите не могат да правят връзка между качеството на пътната инфраструктура и цените на горивата, които плащат, защото иначе щяха да бъдат много по-критични към взаимодейстивето между рафинерия-търговци-държава при превръщане на техните пари в некачествени пътища.
С други думи - тези 11,4 процента ръст на разходите ви за транспорт са само началото на дълга поредица от по-високи разходи за транспортни услуги, които вие тепърва ще плащате. Този нов милиард, който планират чрез въвеждането на платена инфраструктура, няма откъде другаде да дойде освен от нас. Приказките, че основните потърпевши ще бъдат транзитно преминаващите МПС са наивни - ако само в равнището на таксите на границата беше проблема, те и сега можеха да ги вдигнат без да се променя системата..
Така че лошите вести при прогнозите за ръст на разходите за транспорт тепърва предстоят.
Друго перо, при което разходитеизпреварват ръста на доходите - което е абсолютно сигурен индикатор за отсъствие на реформи - е в сферата на образованието и свободното време - ръст с близо 20%. Ако разходите за образование се увеличават значително над темповете на ръст на доходите, при спад на учащите си, значи нещо фундаментално е сбъркано. Още повече че рязко нараства недостига на квалифицирана работна ръка, при това до размери, които поставят под съмнение изобщо растежното развитие на страната, да не говорим за технологичния ъпгрейд на икономиката и институциите. Което означа, че повече пари не произвеждат нужните равнища на квалификация.
Има една цифра, обаче, която най-много тревожи - и това е, че едно от най-значителното превишение на разходите над доходите идва от ръста на данъците и социални осигуровки - с цели 13,3%. С други думи - държавата и общините - вземат от вас по-голям процент от доходите ви и е логично и нормално вие да не усещате крайния благоприятен нетен ефект на повишения си жизнен стандарт или благосъстоияние.
Играта със статистика не помага на никой, защото след творческите интепретации винаги идва грозното лице на реалния свят.
Иначе топ политиците ни със сигурност има за какво да се радват - доходите са им по-високи от разходите, и могат да спестяват. Не са само политиците - висши държавни служители, прокурори, съдии, шефове на държавни фирми.
Когато следващия път ви убеждават, че трябва да изпитате удовлетворение от новината за общия ръст на БВП с 3,5 процента, като маркер на личната ви стабилността и просперитет - прочете този пост и тази публикация.
Заключение - макар и да увеличаваме националното богатство с високи темпове, именно корупционните преразпределителни механизми, които произевждат безпрецедентно за ЕС социално неравенство, превръщат общите данни за благополучие в лични истории на неудовлетворение, което прераства в протест. сметки на неудовлетвореност и желание за протест.

Хайде този път да опитаме нещо различно в дясно

Идва времето на поредните избори и на поредните надежди за мъдрост и прозрение в лидерите и избирателите в дясно. Шансовете за повече от същото не трябва да се подценяват, но и възможностите за различно поведение са не по-малки.
Преди всичко да започна с личните уговорки - не съм член на партия, нямам претенции за нищо, няма предпочитания към нито един кандидат - изразеното по-долу е просто добронамерена препоръка.
Да започнем с очевадното - никой в дясно няма безспорен авторитет и не е в положение да определя сам Пътя напред. Веднъж защото всички са съгрешили и то достатъчно много и често. Втори път, защото нито една от тези партии не е самодостатъчна, освен като политически маргинал. Миналото е славно, но не струва много при избора на правилните решения днес.
Договорянията в партийни формати, между ръководствата, неминуемо изпитват гравитацията на тежката близка история и ще доведат до същите резултати. Има толкова много междуличности наслоявания, недоверие, че дори и малките спънки се превръщат в извън мащабни бариери. Дори и при добро желание на лидерите, то пак последователите и избирателите няма да разпознаят като свое послание "от горе".
Логиката, че накрая десния избирател, поради липса на алтернатива, ще гласува дисциплинирано, без значение от процедури и личности, доказано не работи.
Да погледнем фактите - социологическите агенции дават между 8 и 10 процента потенциален електорат на дясно и дясно центристки избиратели от всякакъв спектър, извън ГЕРБ. Ако погледнем какво дават дори на най-големите партии в дясно, става ясно, че те трудно могат да мобилизират по-широка от обичайната си твърда подкрепа. А това е далеч от минималната достатъчност за възстановяване на потенциал за въздействие върху политиката.
Един от уроците, който участието на реформаторския блок произведе бе, че няма как с малко депутати, да реализираш голяма политика, да не говорим за реформи.
Тази цифра - десет процента - остава нереалистичен мираж, тъй като значителна част от избирателите отдавна са преминали в режим на вътрешна емиграция, като са изключили каналите за връзки с партийни послания. Те доброволно са се самомагринализирали и за да се възстанови доверие и свързаност с тях, трябват откритост и нови подходи, а не да ги бомбардират с класическите партийни мантри, като се излезе от традицонните предизборни щампи - моят десен кандидат е по-добър от твоя, в условията на постоянни крамоли.
Колкото и да критикувате Патриотичния фронт - националистите у нас постигната някаква форма на взаимодействие, дясното не успя. Разбира се, не е сигурно, че подобно фалшиво единение струва много, но поне ражда умение да се ориентираме по значимото и важното.
Въпреки, че ориентир са европейските избори, малцина се съмняват, че ще имаме и извънредни парламентарни избори. С други думи едва ли, може да се експираментира, с утешението, че това са евроизбори.
Шансът десните избиратели отново да се окажат непредставени в следващия европейски и български парламент никак не е малък, но това е по-малкия проблем. Този минимализъм убива дясното, защото го изважда от състояние да може да формира дневния ред на обществото, да лидира и определя бъдещото на нацията.
Ако оставим партиите да се договарят за общи кандидатури, в или извън коалиции, съдейки по близкото минало, вероятността от неразбирателство е значителна. За това едно от възможните и достъпни решения са предварителните избори, които първо ще определят зоната на потенциална електорна самоидентификация в дясно, както и да реализират първичен дебат за посоката, вътре в рамките на съмишленици в едрия план, без предварителни условия и. Така не само в процеса на кампанията за предварителните избори ще се катализира енергията на солидарността и заедността, и то върху важни и предметни теми на европеизма и бъдещето на ЕС, които отсъстват в ежедневието ни, но съпричастността може да генерира доверие към кандидатите, като им гарантира подкрепа и на самите евроизбори.
Разбирам, че в рамките на ДаБГ има вече извършена подготовка за подобни вътрешни избори. Не вярвам да съществуват особени пречки за разширяване на обхвата, както с повече кандидати, така и с предварителната регистрация и гласуването. Освен всичко друго ще се демонстрира възможностите на електронното гласуване във време, в което институции съзнателно не изпълняват законите за неговото въвеждане.
Предварителната регистрация е важна част, за да могат освен партийните членове и твърдите ядра, да се приобщят и гражданските квоти и всеки, който смята, че балансите в обществото и политиката са нарушени. Да не забравяме, че огромна част от този "десен" електорат беше загубен през годините и проблемите на индетификацията на новите избиратели не е решен.
Още веднъж - тези евроизбори не са обикновени. Мобилизацията на Путиновата кохорта - сред националисти, радикали, евроскептици, включително мащабите на фиансиране, основно през руски и свързан с Русия местен бизнес, е на безпрецедентно равнище. Поставената задача е в следващия Европарламент една трета от депутати да бъдат симпатизанти на Кремъл.
След регистрация за участие, която става по електронен път, идва етапът на издигане на кандидати. Няма никаква причина да се поставят ограничителни условия за регистрация, но си мисля, че е добре да има графи, които да дават възможност за посочване на партийна принадлежност, гражданска квота или друго сдружение.
Издигането на кандидатите може да е от партия или гражданско сдружение, но за да не се претовари списъка с национални кандидати /защото евроизборите са такива/ трябва да се въведе "отсичаща" граница от примерно 5 хиляди души за независим кандидат. /цифрата е условна. Подписките за подкрепа също могат да бъдат електронни.
След което се съставя национална листа на кандидати, която е предмет на предварителните избори.
Има доста технически подробности, които могат да се изчистят в рамките на добронамерена дискусия и целта на този призив не е да опиша в подробности процедурата, а посоката..
На пръв поглед може да изглежда, че предварителни избори поставят традиционните партии в неблагоприятно положение, тъй като изваждат от тяхното поле на изключителност правото да посочват за кого да гласува десния избирател.
Но времената са други. Партийно определени кандидати не могат да стигнат до по-широк кръг от потенциални избиратели. Без да участват в предварителни избори те трудно ще бъдат припознати като общи десни кандидатури.
Освен това крайно време е да се даде възможност за открита политическа конкуренция, а не предимство на кандидати, които познават по-добре вътрешно-партийните механизми, където съсредоточават усилията си, но колчем излязат на пазара на националната политически пазар, в чужда, често враждебна среда, губят състезанието за умовете и сърцата. Трябват ни хора, които умеят да се борят, които са независими бойци, който владеят изкуството на убеждението, на дебата, които не само имат визия за бъдещето, но и умеят да откроят алтернативата на днешния крен към популизъм и национален егоизъм, като в същото време знаят да бранят своите ценности - демокрацията, човешките права и свободи.
Това е, според мен, пътя на единодействието и базисната солидарност в дясното пространство.
Силните кандидати ще се откроят сами и в процеса на предварителните избори ще генерират тяга, която ще им бъде необходима за да ги изведе в по-висока орбита на реалните избори през следващата година.

Има ли живот за ГЕРБ след Борисов - кой ще го наследи?

Не бързайте да се разделяте с Борисов, но започнете да свиквате с идеята, че живеем в края на неговото управление. Идва времето след Борисов. Остава да видим дали ще бъде време след ГЕРБ. Защото мнозина смятат, че без харизмата на Борисов ГЕРБ няма бъдеще.
Самият той знае, че това е последният му мандат. Изчерпан е, голяма част от проблемите вече се дължат на дезинтересоваността му от вътрешната политика, която е досада и умора за него. Беше логичен и нормален екзит от премиерското кресло, което е горещо и се работи нон стоп, да се оттегли в президентска позиция. Но пусто его. Пропусна случая и сега въпросът е не дали, а кога ще освободи премиерското място.
В отворените от неговата политическа апатия ниши се наместиха всякакви импровизатори от патриоти до герберисти - лобисти под наем на всеки, които има "работа за свършване". За това и Парламентът се превърна в кеш енд кери политическо средище. То какво ли им е наред - юристите ли, икономистите ли, финансистите ли?
Но тъй като след повече от десет години на власт ГЕРБ искат да живеят и след "епохата" Борисов, започна битката за наследството, задкулисни маневри, кой да го замени. И най-вече кой ще определи заместника - дали самият Борисов ще успее да се наложи. Отначало се мислеше, че това ще е Томислав Дончев /Цветанов по обясними причини не става/, но той толкова се обезличи от обслужване и близост до Главния, че загуби пол позицията си и собствено излъчване. На всичко отгоре не се приема от Цацаров и Доган.
Дами и господа, посрещнете Заместникът - Влади Горанов. Започна разкрутката му - идеален е за Пеевски и ДПС, разбира се с Цацаров и Цветанов, има ключови позиции в парламентарната група и другите министри се кланят пред него - защото е министър на финансите и "одобрява" харчове.
Много бързате ако си мислите, че не може да преживее скандала с "безвъзмездния" апартамент от Домусчиев. Борисов с какво по тежко минало оцеля.
Моделът иска нови лица - Горанов пасва идеално.
Цацаров тръгва - идва нов Цацаров.
Борисов си тръгва - идва нов "Борисов" - Горанов.