Пиша тези редове след датата 9 май, която раздели Европа и постави на дневен ред въпросът за посоката в отношенията с Русия, за мястото и последствията за Централна и Източна Европа в този процес. Със сигурност преди да намерим решение на преговорната маса ще да бъдем свидетели на нов кръг в ескалация и на откровено по-груби и откровени информационни и силови въздействия. Кремъл ще вложи всичко в отмяната на санкциите след месец юни и внасянето на разкол в ЕС, като активира политическите си активи в ЕС. Шансовете му за успех не са големи, което определя опасността от играта с непредсказуемост, от ескалация на заплахата и употреба на сила. Това произтича , която стъпва върху съзнанието за собствената слабост. Слоганът в МИД е след като европейските лидери не отидоха в Москва, ние ще пренесем битката на Запад - т.е. ще ги навестим информационно. У нас това вече е факт - "фалиралата" ТВ7 предава на живо пропагандните спектакли от Червения площад.
Вече няма никакво съмнеиие - санкциите са ефективни - както във видимата си част, така и в невидимата. За Кремъл въпросът за тяхното отменяне е на "живот и смърт". Може да се спори доколко и без санкциите и без анексията на Крим нереформираната руска икономика нямаше да произведе поредната си криза и да породи социално напрежение. Безспорен факт е, че събитията около Украйна тотално препокриха причинно-следствената свързаност и подредиха мнозинството руснаци вместо в редиците на недоволстващите в хора на всеобщото одобрение на политиката на Путин и готовите за саможертва поддръжници.
Парадите освен мегамаркетингови събития, които позволяват на Москва да продава повече оръжие зад граница, галят ухото и подхранват гордостта и самолюбието на руските избиратели. Те са единствения достоен замистител на реалното благоденствие и сигурност. И успяват, поне временно.
Трябва да се отчете предсказуемостта на руския лидер в посветеността му да разедини ЕС и НАТО чрез кампания за индивидуално очароване и сплашване. В очите на руските избиратели и двете организация са почти еднакво оценявани като врагове на Русия - съответно 72% и 80%.
Да се приписва всяка реакция на симпатия на европейския лидер към Русия на нейната "дългата ръка" и руското задкулисие е прекомерност. И сега и в миналото винаги е имало симпатизиращи на Русия сред европейския политически, бизнес и особено интелектуален елит. Малка част от тях ще признаят, че открито работят за Москва, но всички вкупом твърдят, че изхождат от националния си интерес.
Deja Vu - за геополитическите гешефти
Това едва ли е новост. Погледнато от този ъгъл бившия комунистически лидер Тодор Живков винаги би могъл да постави на везните "течната дружба" с Големия брат - ползите от евтините доставки на нефт и възможността да ги реескортира за твърда валута. И тогава и сега това се представя за пример на успешен геополитически гешефт. Класическият казус от времето на Тодор Живков бе раболепието чрез снишаване и целувки с Брежнев срещу конкретни икономически изгоди. Тази хитроумна дипломация има своето продължение в "изгодите" на Южен и други потоци, на АЕЦ "Белене", на снишаването всеки път когато стане реч за по-конкурентна цена, по която да купуваме природния газ. Винаги има кохорта от високо поставени хора, които имат пряк материален съпъстващ интерес от реализацията или посредничеството по тези проекти.
В този смисъл опаковането на различни мнения под тезата "про" или "анти" е непозволено опростенчество, което може да доведе до погрешни изводи. Но е факт, че признаците за симбиотична връзка между известни западни леви интелектуалци и висшия политологически елит на Кремъл са повече от очевидни. В това няма задължително и непременно предпоставен негативизъм.
Окопите в информационната война
Така или иначе е задължение на политическите мислители и мъдреците да потърсят и намерят брод между Русия и Запада. Проблемът е за знаменателя на декларирания генетичен код на мутуализма /взаимна изгода/ в симбиозата между Кремъл и симпатизиращите му кръгове на Запад - а именно класическата теория за баланс на силите и каноните на т.н. Реал политика, която признава примата на интересите и свършените факти пред реда, морала и ценностите.
Кремъл системно окуражава семплите дихотомни интерпретации - "добри-лоши", "нацисти-наши" и други клишета за събитията около Украйна. На този идеологически фон мнозинството руснаци не вникват в детайлите, в опростените сравнения и митологеми /Косово срещу Крим/. За тях просто Западът трябва да бъде поставен пред свършения факт на анексирането на Крим и неотменимата нужда от съобразяване с интересите на Москва в Украйна и Източна Европа.
Наративът на тази история логически води до компромис, който снема санкциите, възстановява финансовите потоци и властовия ресурс на Кремъл в стила на "сделката" след грузинския конфликт след намесата на френския президент, който оформи капитулацията на Запада. Тогава почти всеки /с изключение на Грузия/ получи "своето" - Русия получи тотален контрол върху Абхазия и Южна Осетия, възможност за влияние и смяна на властта в Тбилиси, а френския президент Саркози "изкова" и "продаде" на западните общества илюзията за мир. "Реалната" част на политиката на Запада просто осчетоводяваше явния факт, че той не е готов да воюва за Саакашвили, не на последно място защото грузинския президент твърде неразумно се бе хванал на манипулациите на Москва и бе дал повод за агресивните действия на руските сили. В същност Москва избра мястото и времето за конфронтация със Запада в Грузия, вдигна залозите да степен да се налага директна намеса и... европейците мигнаха първи.
Подобна бе и схемата в Крим и Източна Украйна. Това се превръща в някакъв стратегически перпетуум мобиле на хибридната война - прилагаш нейните прийоми, но паралелно създаващ виртуална реалност на миролюбие и добри намерения. Зад кадър дрънкаш с воената си мощ, усилваш до макс пропагандата и осъвременяваш доктрината на национална сигурност с вече реализираните хибридни методи и похвати, но вече ги оправдаваш с реакциите на Запада на собствените ти действия - нещо като самоексалиращ алоритъм на хибридната война.
Междувременно сключваш пакт за ненападение в сферата на киберсигурността с Китай, за да съсредоточиш внимание и ресурси по основното западно направление.
Москва се реши на военна намеса в Украйна, след преценка, че рано или късно Западът ще признае фактите на терен, без готовност за намеса, а европейските приятели и добре финансираните канали за въздействие върху западното обществено мнение ще успеят да блокират ответни действия. Замисълът бе Западът сам да влезне в "грузинските релси", като признае "правата и интересите" на Русия и нейна изключителна зона на влияние. Това е ядрото на Реал политиката - всичко е предмет на преговори - няма идейна и идеологическа предопределеност, няма "червени" линии - има интереси и размяна. Това е същността на тактиката "студено-топло" в действията на Кремъл - докато в Източна Украйна реално се убиват украински войници, при това от засада - министър Лавров залива информационно медиите с тревога и загриженост за състоянието на мира и призиви за прекратяване на огъня.
Маневрите на Кремъл
Маневрите на Кремъл са изключително сложни и многопланови, защото залогът е властта на руския президент, която той и неговото обкръжение не могат да загубят. За това се нагнетяват внушения за обсаденост, за врагове и предатели, за това, че някой постоянно иска да отнеме територии от Русия - било то Калининградската област, Кавказ, Сибир и т.н.. Отново в ход е класическата геополитическа мантра за примата на "жизнени интереси", но не само територията на самата Русия, но на територията на бившия СССР и отвъд. Веднъж зададена като предусловие отбраната на широко дефинираната "Родина" вече са оправдани всички средства, включително тотална мобилизацията на вътрешни и външни ресурси - от ярките националисти и евроскептици, през специалните служби, медиите, интелектуалния и бизнес елит до умерените крила в мейнстрийм леви или левоцентристки партии.
Показателен пример е случаят с експрезидента на САЩ Джими Картър, който в състава на група на старейшините, по време на визита в Москва недвусмислено заяви, че анексирането на Крим било "неизбежно", като го тълкува като завръщане към Русия, а не анексия.
В допълнение Картър повтори тезата на Путин, че в Източна Украйна няма руски войски!?
Не се залъгвайте, думите на бившия американски президент едва ли ще променят много мнения в неговата родина, но се очаква от домакините в Москва те да натежат в Европа и в Русия, като доказателство, че Западът не е единен в реакциите си спрямо Русия и че е възможно разделянето на САЩ и Европейския съюз.
Целта на кампанията, която отделя "лошите" американци от насилените от тях "добри" европейци, е да бъде лишен ЕС от рещаваш трансатлантически военно-политически ресурс. Водещи руски политически анализатори говорят за безпрецедентна психологическа обработка на руската общественост, че войната е възможна и логична брънка при ескалиращата защита на егоистични интереси. Главният геополитичeски мотив е да бъде принуден Запада да се съгласи на ново Ялтенско споразумение, като се съобразява с правото на Русия сама да дефинира и защитава интереси извън нейната територия в т.н. "зони на влияние".
Основната текуща цел на Кремъл е да мобилизира свързания с Русия антизападен или антиамерикански настроен капитал, да синхронизира действията на проруските политически и обществени кръгове в ЕС със съответни кръгове от руския елит и бизнес. Не е тайна, че в момента в най-затруднено положение се намират именно проевропейски среди гравитиращи около Кремъл, които в условията на крайна конфронтация, трудно могат да предложат пътека за възстановяване на отношенията между Русия и Запада. Особено такава, която да преодолее разширяващата се пропаст между границата на компромиса на спорещите страни.
Компромисът на Примаков
Опитът за начертване на хипотетичен изход от кризата бе предприет от старейшината на руската въшна политика Евгени Примаков - Русия остава с Крим и оставя Източна Украйна в състава на Украйна в замяна на отмяна на санкциите и връщане към статута отпреди Украйна. Това предложение не отчита дъгата от "замразени" конфликти и липсата на каквито и да е било гаранции, че Русия няма да продължи с "пълзяща анексия" на други територии в "зоните на жизнени интереси". Доказателства не липсват - договорите от типа аншлус с Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието. Предложението на Примаков около което гравитират западните интелектуалци и политолози е априорно неприемлива база за разбирателство с ЕС и САЩ.
Съзнанието за невъзможността за решение на конфликтите чрез преговори и компромиси, при текущите изходни позиции, което витае в коридорите на властта в Москва, следва логичния извод за нуждата за усилване на натиска върху слабите звена в ЕС с цел дезинтеграция на евроатлантическото пространство.
Много са форматите, чрез които се реализират тези внушения - един от най-видимите в последните месеци е т.н. Валдайски клуб. Познавам хората, които го стартираха - умни и уважавани руски политолози, изследователи и анализатори, които в момента изпитват изключителен екзистенциален стрес, тъй като в твърдото противопоставяне предложено от Путин на Запада, няма място за тяхното интелектуално посредничество. Ролята им е сведена до интерпретатори на вече зададена политика от Кремъл.
На подобен стрес са подложени и приятелските кръгове в страните от Южна, Централна и Източна Европа, в това число "приятелите на Путин" сред лидерите на Австрия, Чехия, Италия, Унгария, Гърция. Няма съмнение - Кремъл иска от тях да наложат "вето" срещу продължаване на санкциите срещу Русия през юни срещу индивидуални сделка. Но за целта е необходимо те да се изолират от Вашингтон, за да не се изправят пред необходимостта от избор между Запада или Кремъл. Защото тогава Москва винаги е в губеща позиция.
Бринкманшипът на Путин
В теорията на международните отношения стратегията на президента Путин най-точно се описва с понятието бринкманшип - изкуството на балансиране на ръба на войната. Той използва микс от реални и виртуални ресурси, в това число и играта със своята преднамерена непредсказуемост за да накара Запада да се съгласи с условията му. Постоянното държане на конфликта на границата на горещата му фаза не е новост като стратегически прийом, нито Русия е пъравата страна, която го прилага. Но Путин за пръв в най-новата история вкара в употреба стратегическите силови деривативи - заместителите на реалната сила в хибридната война. Той е преднамерено и съзнателно непредсказуем, което не означава, че е иррационален. Но както и при финансовите инструменти с виртуална стойност, така и външнополитическите деривативи на Путин имат склонност към циклите на възход и срив, особено когато пазарните - в случая с Русия икономическите и фундаменти са слаби. Колкото и виртуозни да са умението му да надгражда виртуална стойност върху реалните възможности на неговата силова машина - той си остава заключен и ограничен в рамките на това, което руската икономика може да предложи като ресурсно обезпечение.
Затова Западът закономерно и логично започна да пропуска "покрай ушите си" играта с непредсказуемостта на Путин и упражненията му по бринкманшип като се съсредоточи върху реалната стойност не неговите действия. Колкото и да дрънка с ядрено оръжие и възможности - в Москва добре знаят, че то е фактор за сдържане, но е безполезно като инструмент за активна политика. Колкото и голяма да е способността на руските граждани да се самоограничават, дори саможертват в името на своя лидер, неговите способности да прави политика вътре и извън страната се определя от състоянието на икономиката и финансовите ресурси с които разполага. Може да имате средства за да финансирате няколко нови военни разработки за един парад - но е съвършено друга работа умението да изградите конкурентна военна промишленост, която да изтегли на буксир икономиката на Русия.
Източна Европа - от слабо звено към преден фронт
Колкото и парадоксално да звучи, именно благодарение на стратегическото пренасочване на вниманието на Кремъл към придобиване на активи на Запад и пренебрежението към бившите си съюзници, днес Централна и Източна Европа се намира в относително по-слабо уязвима позиция по отношение на щети от санкции, отколкото водещите страни от стара Европа. Достатъчно е да споменем стотиците милиарди долари, пренасочени към Азия и Латинска Америка от финансовите центрове на ЕС от руски компании и олигарси и както и десетките милиарди от загубени сделки на изток.
Русия стана жертва на собствената си политика на пренебрегване и високомерие, отказващо равно третиране на бизнес връзките със страните от Централна и Източна Европа. Нито двустранните външнотърговски обмени, нито позициите на компаниите от страните от ЦИЕ в руската икономика могат да се съизмерват със западните им аналози. При това разликата не е в проценти, а в пъти. Парадоксално, но факт, Русия така и не намери за необходимо да привлече и по този начин създаде зависимост на икономическите и политически кръгове в ЦИЕ от присъствието и бизнеса им в Русия, като остави отворени само възможностите за посредничество в собствените им страни. Вярно е, че руските капитали и влияние са пропорционално много по-силни в Централна и Източна Европа, отколкото в Западна Европа, но няма съмнение, че украинската криза не добавя нов геополитически капитал на Русия сред бившите и съюзници. Поради санкциите и най-вече поради кризата в самата Русия пресекнаха или силно се ограничиха много от каналите за въздействие, които основно се свързваха с финансовите потоци и гравитацията около енергийните потоци. Украинската криза, както и решимостта на Европейската комисия да наложи европейските регулации в енергопазарите решително свиха приложното поле на руското енергийно оръжие.
Без високи цени на природния газ, без многомилиардни руски енергийни проекти, без разширено присъствие на руските компании в икономиката на тези страни се свива и то рязко възможността за финансиране на симпатизиращите на Кремъл бизнесмени и политици.
Това е особено видимо при примера и съдбата на злополучните "потоци".
Тенденциите никак не са утешителни за Кремъл защото страните от ЦИЕ достигнаха степен на необратима и неразривна интеграционна свързаност в рамките на ЕС, която не може да бъде разкъсана. Още повече, че притегателната сила на предложената от Русия алтернатива /ако има такава/ е отрицателна.
Да, вярно е, че в България процентите на хората, които вярват, че съществува руска заплаха поради събитията в Украйна не е съпоставима с Полша, прибалтийските страни или дори Румъния. Също така у нас са по-високи, макар и с не много, процентите на радикално настроените проруски сили. Те практически действат като "троянски кон" в националната и колективна сигурност на НАТО. При военно планиране тези пасиви трябва да се отчитат, което налага допълнителни разходи. Но сравненията не трябва да се правят само и предимно между страните от ЦИЕ, а по отношение на предишни състояние и промени в тенденции.
В същност в България силите, които се застъпват за проевропейска и проатлантическа ориентация, именно поради очертания избор между Европа и Евразия за първи път отчетливо идентифицираха своя път. Достатъчно е да се позовем на данните за подкрепата на основните руски проекти, които преди години редовно превишаваха котите от 70-80 процента, а днес са на практика са бламирани. И това е последица не от друго, а от имперския подтекст в руската външна политика и пренебрежението към бизнес стандартите.
В същност ако има риск за икономическото развитие на България, но той не е от прекомерен руски интерес, а от недостатъчни като равнище и неоптимални като стуктура равнища на чуждестранни инвестиции, трансфер на технологии и ноу хау от глобалните лидери в ЦИЕ, в това число и в енергетиката.
Изход от тупика в отношенията между Запада и Русия трябва да се търси и със сигурност ще се намери, но той не минава през връщането към политиката на сфери на влияние и жизнени интереси. Ако Кремъл продължава да настоява на закоността на действията си в Крим и Източна Украйна това означава, че възстановяване в отношенията ще премине през чистилището на още по-дълбока криза, на устойчив период на информационна, като минимум, конфронтация. Признаването на изключителни права за Русия би отключило верижен процес на претенции на други велики сили, което е предверие към разрушаването на Европа и връщане към логиката на международните отношения при Метерних.
Откровението на Меркел - анексията на Крим "престъпен и противозаконен" акт
Съвсем не случайно на прес конференцията с Путин канцлера Меркел беше изключително и нетипично за нея рязка и откровена - анексия на Крим е престъпен и незаконен акт. Тя е заплаха за европейския ред и сигурност.
Устойчива конфронтация с Европа не е и в интерес на руския народ, защото конфронтацията с външния свят не е продуктивен фон за реформи и търсене на решение на дълбоки социални, демографски и икономически проблеми в страната. Анестезията на националната гордост и величие има своите обективни ограничители и предполага поддържането на постоянна въшна заплаха и нови рецидиви на украинската криза. След девалвацията на енергийното оръжие и очевидния блъф със заплахата от употреба на ядрено оръжие е много вероятно Кремъл да прибегне до употреба на имиграционно оръжие - заплаха, че ако Западът не се съгласи да си сътрудничи с Путин и не му помогне за задържи недоволните руснаци, той ще отвори границата за недоволни от политическата и икономическата ситуация. Да Ви звучи познато?
Евентуално признаване на право на Кремъл да определя съдбата на Украйна или други страни в неговата сфера на интерес по никакъв начин няма да разреди напрежението. Напротив, ще го задълбочи, свидетелсво за което е фактът, че Западът и Русия споделят оценката, че военна конфронтация вече не може да се изключи напълно.
Въпросът не е кой пръв ще ескалира ситуация в гореща фаза, а как и кога, защото самата ескалацията на информационна агресия, на дрънкане със слово и оръжия в рамките на обявената и водена хибридна война, вече взема реални жертви. Путин си въобразява, че може да контролира играта на ръба на войната безкрайно, но от това руската икономика просто няма да издържи.
Западът няма друг шанс освен да се готви за най-лошото се цел да го предотврати. В това число и като консолидира обществената подкрепа в и извън зоната на влияние на Кремъл и като изолира крайните и екстремни проруски елементи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар