Интервю пред БНР - За политиката към Турция, за сближаването между Русия и Турция и за енергийните проекти - пазарите, а не политиците решават

http://bnr.bg/post/100730126/i-vasilev-sluhovete-za-eventualen-sauz-mejdu-rusia-i-turcia-sa-mnogo-presileni

Основното от казаното по време на интервюто.

Очаквам г-н Борисов да „вземе температурата“ и да „апробира“ някои възможни решения, които след това да отнесе в Берлин и да обсъди заедно със своите колеги, тъй като, очевидно, двустранно решение на този проблем няма. Параметрите на бежанските потоци са много по-обхватни от въпроса за решението за преминаването им през българско-турската граница. Ако ние имаме двустранно решение, но Гърция няма, тези потоци отново ще продължат. Освен това има една голяма опасност от създаване на впечатление за уязвимост, която не може да бъде терапирана в рамките на европейските решения. Т.е. България няма интерес, нито пък има логика самостоятелно да решава каквито и да е проблеми с Турция, без да използва ресурсите на своето членство в ЕС

Г-н Борисов има полезни ходове, или да предаде или да комуникира послания, които могат да доведат до решения, които обаче не могат да бъдат взети в двустранен план. Свидетелите сме на обичайна дипломатическа активност, която може и трябва да се очаква при увеличена геополитическа волатилност в целия регион, в центъра на която е Турция. Тя е голяма и важна държава и за САЩ, и за Европейския съюз и за Русия, поради което е нормално да виждаме, това което виждаме.

За посредническата роля и угаждането на Ердоган 

Това не е много оптимална политика. Разбира се българското общество може да я възприеме, особено в контекста на това, което самия премиер представя. Но приказките, че е изоставен от ЕС и няма друг ход не е добра политика, нито като комуникация към Европейския съюз, нито като комуникация към Турция, нито към българското общество. Защото е старо правило - когато в съседа гори или има вълнения, ти да не си затваряш вратите и държиш възможностите отворени. Не се знае какво ще стане утре - вече тръгна вълна от политически емигранти от Турция, при това хора, които нямат нищо общо с Гюлен. Утре нещата в Турция могат да се обърнат по начин по който да постави днешните гонени във властови позиции.
Този тип политика, който господин Борисов провежда - за умиротворяване, за угаждане, не е много, как да кажа, политика с гръбнак или с достойнство. Тя има голямата вероятност да покани следващи такива настоявания и следващи ултиматуми, които могат да поставят България в положение на деликатност дотолкова, доколкото голяма част от това, което тя ще направи в двустранен режим спрямо Турция, няма да съответства на европейските и НАТО-вски стандарти за отношение между страни-членки и това ще ни създаде вътре проблеми. Да не говорим за репутационни.

За отражението на "затоплянето" в отношенията между Русия и Турция

България няма ресурс да влияе върху това което се случва в отношенията между двете страни, но тя има възможност да се възползва от едни или други тенденции в своя полза и най-вече като не интерпретира панически новините като страхотна заплаха и едностранен риск. Във всеки риск дреме неизползвана възможност.

Това което се случи между Русия и Турция не е толкова лошо за нас, тъй като ние нямаме интерес между двете страни да има враждебни отношения. Едната страна ни е непосредствен съсед, а другата съсед през море. От там нататък интерпретациите за стратегически партньорства между тях,  за опасности от съюз между Русия и Турция са много пресилени. И двете страни изхождат във външните си отношения от потребностите на вътрешното им развитие и нормализацията е естествено състояние. От гледната точка на исторически нагласи, проекции на наследства в политика,  от едната страна имаме ислямизираща се Турция, която дърпа към неосманизма и възраждане на отоманските корени, а от друга страна Русия която през национализма се стреми към неоимпереализъм, към нова глобална позиция. Няма случай в световната история при който две идентични като проекция и желания експанзионистични политики водят до мирно съвместно съществуване, още по-малко до съюзи. При това по целия фронт на тези отношения като се започне от Китай и се свърши в Средиземноморието. Дълбоките им противоречия и разминаването им в интереси не предполага стратегическо партньорство.
Вие видяхте, че в Сирия нещата се развиха по начин, който много трудно може да се нарече партньорство.
Така, че ние няма какво толкова да се притеснява, особено в двустранен план. Проекциите на това което се случва между Русия и Турция ние ще усвояваме в рамките на съюзите в които членуваме - ЕС и НАТО.

За неизлекувания неосъветски синдром в българската енергийна политика

Българската политика не е излекувана от неосъветския синдром. Ние си мислим, че можем да правим тук това, което правят в Русия. Това, което беше типично за Русия, е, че при нея енергетиката  беше поле за изява и инициатива на политическото ръководство, което я реализираше през съответните компании – „Газпром“ или нефтените. Ние – като огледално отражение, тъй при тези проекти ние не ги инициираме, а реагираме– когато ни беше представен „Енергийния шлем“ веднага у нас и тогавашния президент, и тогавашният премиер, и сегашните хора, с изключение на  президента Плевнелиев, като че ли се заразиха от тази геополитическа болест – да правим бизнес през политиката. А това е тотален абсурд! 
При това се вързваме да го правим през междуправителствени споразумения - срещат се примерно господин Борисов и господин Путин или си говорят по телефона решават какво трябва да се случи като проект.
В света, към който ние се присъединихме през 2007 г., тези неща не се случват. Проектите за инфруструктура или за доставка на природен газ не стават защото се срещата президента Обама или госпожа Меркел с господин Путин. В Германия това ставаше по времето на господин Шрьодер. Но господин Шрьодер е в историята.
Проектите стават само и когато пазарите го искат!!!
Инфраструктурните проекти не стават защото господин Путин е начертал една линия. До скоро можеше да преодолее пазарите, защото имаше много пари и можеше на инвестира. И логиката в това е, че всеки политик, който говори за проекти, ако не иска да му диктуват пазарите, трябва да извади пари от бюджета на държавата. Иначе, в проекта трябва да се убедят банките, които трябва да видят приходите, те пък трябва да дойдат от потребителите на природен газ, при това в големи количества или да потребяват транзитните услуги по тези тръби. Банките трябва да се уверят, че има надеждни проектни управленци, а не такива, които са се провалили на проект от 80 милиона долара като Цанков камък и са довършили за 500 милиона. Защото следващия път когато подобни управленци отидат с искания за кредит при банките ще намерят затворени врати.