Отговори за Капитал пред посещението на Борисов в Турция

Има ли България последователна и консистентна политика към Турция и Русия и какво й пречи да има?

Краткият отговор е - няма или поне не такава, която да се нарече устойчива и последователна. България по-скоро има реактивна политика - реагира на стратегическите разработки и ходове и на руската и на турската дипломация. Има все пак разлика - докато по отношение на Турция имаме известна имунна достатъчност и диалогът се води в преобладаваща степен между институциите в София и Анкара, в отношенията с Русия много малка част от тях се реализират на официално, междудържавно равнище - по-голямата част от динамиката във взаимодействието между интересите на Русия и на България се реализират на полето на отношенията между най-общо проруските кръгове у нас и нашите държавни институции - т.е. това вътрешен процес. Анкара или не може или не допуска от нейно име да говорят представителите на протурските партии у нас. Същото не важи за проруските. Проруските кръгове, които не са хомогенни, включват не само традиционните русофили, но и кръгове с устойчив интерес - т.н. "пета колона" - хора, които реализират своя личен или групов интерес предимно през призмата на това, което Русия може да направи. Към тази група спада и бързо нарастващата диаспора от рускоговорящи у нас, които са достатъчно много за да мотивират руското държавно ръководство да изпрати за свой представител у нас именно висш дипломат с подобен профил.

Докато българските турци в трудни мигове винаги са доказвали своята лоялност към българската държава, много от проруските среди слагат пред лоялността си към българската държава интересите на властимащите в Кремъл, а не толкова на Русия. Обяснението е, че през свързаността с разполагащите с властови ресурс в Русия те получават материална изгода, докато се стопяват хората с идеалистичните представи за Освободителката, за Дядо Иван, за славянските и православни братя. Почти идентична е картината на влияние на Турция у нас. Докато ислямизираща се Турция се възприема като опасност от по-голяма част от европеизираните български турци, то путинизираща се Русия се възприема като упование от проруските кръгове у нас.

Каква трябва да бъде българската политика към Турция и Русия? Къде са ЕС и НАТО в нея?

Равнодистанцирана, с уважение и достойнство, но с гръбнак и твърдост. Комплексите за малоценност които ни внушават и протурските и проруски среди, че сме относително малки и беззащитни, не почиват върху реалните възможности за реакция и защита на нашите ценности. Именно принадлежността на България към колективни системи за сигурност и развитие каквито са ЕС и НАТО ни дава възможност да мобилизираме външен мрежов ресурс, който да ни позволи да противостоим и неутрализираме много по-големи заплахи от тези, с които само и в изолация можем да се справим. Именно затова ако сте забелязали голяма част от хибридните агенти у нас гарнират изявите с голяма доза анти-европейски и анти-атлантически национализъм. За да имаме силна външна политика трябва да имаме силен тил - затова е напълно недопустимо да позволяваме на чужди агентски мрежи да развиват дейност у нас. Вижте сайтове на паравоенните формирования, чуждите инструктори, които го обучават. Мълчанието на властите издава не само комплекс, но и престъпно бездействие и дори съучастие. Какви са дългосрочните интереси на България към Турция и Русия?

Не е толкова сложно - развитие, сигурност и добросъседство. В наш дългосрочен интерес е чрез политиката си спрямо тези държави да защитаваме не само вътрешните и на съюзите, в които членуваме, интереси, но и с такт и дипломатичност да насърчаваме тенденции във вътрешното развитие на тези страни, които да допринесат за постигане на горните цели. Докато Лавров се чуди в медиите, как българите търпят Борисов - което дори и по гъвкавите московски стандарти се смята за груба намеса във вътрешните работи - наши официални лица се страхуват да заявят открито своето несъгласие с отделни черти на политиката на Путин и Ердоган. Дори се опитват да сервилничат като критикуват ЕС и НАТО, че не са достатъчно справедливи към Москва /за санкциите/ и към Анкара /за визите/.
Авторитарните тенденции на управление не вещаят нищо добро не само защото сами по себе си са коренно отрицание на нашите ценности, но и поради факта, че за да оцелеят Путин и Ердоган постоянно генерират около себе си радикализъм - политически и религиозен, национален егоизъм и конфликти. В този смисъл отговорът за дългосрочният интерес на България към Турция и Русия е не само в съдържанието на това, което България трябва да направи на държавно и обществено равнище, а в ефективността на проектирането на собствените ни интереси през глобалните мрежи - в това число ЕС и НАТО върху политиката на тези съюзи към Турция и Русия. България не може да има успешна политика спрямо Москва и Анкара ако там не не усетят, че сме решителни и че зад нас стоят съюзниците ни.
За това висша ценност на българската политика е евроатлантическата ни ориентация, но не разбрана като фасадна политкоректност и политическата целесъобразност - не такава каквато свикналата на всякакви метаморфози номенклатура демонстрира ежедневно, а дълбоко осъзнатата потребност да се държим, да мислим и да действаме като евроатлантици, защото това е наш осъзнат материален интерес и идеална цел.