Сп. Мениджър: Унгария, Хърватска, Турция, Румъния, Гърция, България газови хъбове – плюсовете на съвпадащи амбиции

Вече престанах да следя новините в частта заявления на страните от региона да играят ключова роля в новия Енергиен Съюз на ЕС, в това число като се самоопределят като газов хъб. Турция и Гърция отдавна направиха заявки. Досието и основанията изглеждат солидни. Румъния също има най-сериозни основания за подобни претенции, защото на нейна територия е направен първия нефтен сондаж в света и на практика в Европа едва ли има друга страна с по-дълга и богата история в тази област. Има нарастващи основания да твърди, че е фактор на енергийната сигурност защото вече има положителен газов баланс от тази година, като най-значителните новооткрити находища в целия регион са в Румъния. Това разбира се е функция и на проактивната политика на румънското правителство, което не позволява на външни интереси да се препятстват проучването и добива на нефт и газ.

Унгарците пък залагат на голямото си потребление и на значителните си газохранилища, макар, че в тази сфера никой не е по-голям от Украйна. В този хор от претенции се откроява и Хърватска, която макар и с неголямо потребление – 1.5 милиарда кубически метра реализира доста амбициозна програма за проучване в блокове в нейната акватория. В допълнение е най-значителния като капацитет проект за терминал за внос на втечнен природен газ в Крк в региона. Как да не се съгласиш, че Хърватска има основания след като предвижда добивания и търгуван газ през Хърватска да се увеличи над десет пъти.

От Албания също има новини за предстояща поредна приватизация на нефтената им компания, като „примамката“ за инвеститорите са основно правата върху блокове в акваторията на страната. Швейцарското правителство отпусна няколко милиона долара за развитие на газовия пазар в страната, защото при сегашното равнище той не може да поеме прогнозирания милиард кубически метра количества азерски газ през ТАП. Няма разпределителна мрежа, няма потребители.

В същност съперничеството между страните в региона не изключва доминанта на сътрудничеството, защото всички страни са взаимно свързани и взаимно зависими. Всички са свърхважни, но не са незаобиколим фактор, дори Турция. Всяка една от тях има основание да претендира, че може да е газов хъб, но нито една не може да реализира този статут и да осигури конкурентни цени за своите потребители /защото на това равнище се решава кой печели надпреварата/ без съдействието и подкрепата на своите съседи. Интеграцията на газовия пазар в региона не е по силите на националните компании, а външните все още срамежливо пристъпват поради регулаторни неуредици. Почти всяка страна има неопознат и неизползван капацитет в сферата в сферата на проучването, добива, съхранението  и търговията на природен газ, но по-голяма част от възможностите за усилване на транзитни позици са производни на случващото се у съседа. Колкото и абсурдно на пръв поглед да звучи, тезите за всяка една страна като хъб не са взаимноизключващи се, а взаимно предполагащи се.

Разбира се, не всички могат да бъдат газови хъбове, особено физически. Нито всяка претенция за газов хъб ще се реализира в частта търговска платформа и ценови репер. В тясното разбиране на понятието хъб – разпределителен център на газови потоци от текущия монополист  Газпром с идеята за приходите от транзитни такси – не може да се реализира. С един кон състезание не става. В същност възможностите на всяка страна да привлече към себе си по-висок от нормално полагащия се дял от транзитни приходи се определя не толкова от капацитета на преносната инфраструктурата, а от свързаността /колко и какви интерконектори, изходни и входни точки има/, какви капацитети за газосъхранение има за да позволи игра със сезонните вариации в цената на природния газ, колко е либерализиран пазара, доколко регулацията позволява свободен транзит на нови количества от нови сериозни играчи и разбира се какво потребление има – собствено и в страните, с които интеконекторите свързат.

Темата е дълга и доста обемна – но тъй като няма особен шанс България рязко и значимо да увеличи собственото си потребление, нашите основни шансове са в сферата на местния добив, /който се срина до 4% благодарение на системните усилия за препятстване на проучването и добива/, в предоставянето на транзитни услуги и услуги по газосъхранение. Това може да провокира достатъчна газова ликвидност в нашата мрежа, да отвори нови капацитети чрез повишаване на преносния капацитет в „тесните места“ и допълнителни компесорни мощности, които могат да генерират излишъци, годни за трансгранична търговия. Основните надежди се свързват с възможността да отворим системата за външни играчи /темата за Булгаргаз и неговата стратегия в условията на либерализиран пазар е отделна/, да реализираме множество входно изходни точки с пазарите на граничните държави и от в региона. В момента транзитираме около 15 милиарда кубически метра природен газ по договорите с Газпром. Дори Газпром да реши да пренасочи тези количества директно през Турция имаме достатъчно възможности за компенсаторни действия, които да неутрализират заплахата от загуби на приходи по транзита.

Транзитните ни тарифи са едни от най-ниските в региона, което крие достатъчно възможности за увеличаване на приходите при интегриране на регионалния преносен пазар. В хоризонт до 2020 година имаме потенциал допълнително да реализираме пренос за над 10 милиарда кубически метра – азерски и неруски газ, в това число от втечнен природен газ и местен добив. Разполагаме с възможности за разширяване на газохранилището в Чирен малко над милиард кубически метра. Имаме и други възможности за газосъхранение – над 2 милиарда кубически метра, което биха значително повишили привлекателността ни като транзитна страна, като осигурят по-висока динамика и по-значителни физическите обеми за трансгранична и вътрешна търговия. При това има достатъчно интерес у инвеститори и търговци тези действия да се предприемат без публичен ресурс.

Подобни прогнози не са нито оптимистични или песимистични, тъй като в значителна степен са самослучващи се на принпципа колкото повече, толкова повече  - ако действаме днес, ще имаме резултат утре, допълнителна инфраструктура води до по-високи обеми, което пък води до търсене на транзитни услуги и повече инфраструктура.

Едно е сигурно – трябва да либерализираме пазара на услуги по преноса, съхранението и търговията с природен газ, защото при сегашната ситуация освен Газпром други компании трудно могат да реализират транзит и търговия. Няма как да се превърнем в разпределителен център на газовите потоци в региона, ако другите не могат да използвата капацитетите на газопреносната ни мрежа и газосъхранението. Ако закъснеем в този процес, други ще реализират своите национални проекти, които не непременно ще отразяват нашия интерес. Първият печели.

Нужна е и активна политика спрямо случващото в нашите съседи, особено от гледна точка на стимулиране чрез съучастие или инвестиции да се реализират ключови проекти, които ще разширят търсенете на транзитни услуги през нашата страна. Твърдя, че има достатъчно инвестиции и интерес.

Тук можем да визираме терминал за ВПГ, реверсивни връзки, магистрални газопроводи и разширяване на проучването и добива на нефт и газ, които не се делят на конвенционален или неконвенционален, а на рискови и безопасни.