168 часа: Европейската комисия защити Централна и Източна Европа от Газпром

Мнозина наблюдатели имаха значителни очаквания за възможностите на Русия да предлага стимули и сключва сепаративни сделки с отделни страни в ЕС и особено в Централна и Източна Европа, там където зависимостта от газовите потоци и енергийните доставки е най-голяма.

Посещението на шефа на Газпром Алексей Милер в Гърция, от което нямаше никакви новини, ярко демонстрира задъдената улица в която попадна руската външна политика през последните месеци. Тя няма активен и полезен ход, особено след като ентусиазмът на Турция към проекта Турски поток рязко се понижи. За разлика от нас, съседите ни спазиха древното правило – ако някой обещава милиони утре, но не дава грош днес не му вярвай – и поискаха незабавни отстъпки в цената, по която купуват природен газ от Газпром. Газпром отказа, защото паричните постъпления се сриват – само за февруари и март – традиционно силни месеци за продажби и приходи – понижението е с 42 процента на годишна база. Ентусиазмът на Ердоган се спихна и Москва загуби самоуверения си тон, че е в състояние сама да прави политика на турска територия и в последващите „територии“ – гръцки, македонски, сръбски, унгарски и други потоци.

В Атина Милер не можеше да постигне нищо конкретно и обвързващо, освен да направи работна група за проучване на въпроса и да потвърди „решимостта“си да потвърди „решимостта“ в бъдеще. Дежа вю – милиарди приходи за бюджета, десетки хиляди работни места. Да Ви звучи познато? В същност цялата драматургия около „потоците“ след архивирането на проекта Южен поток разкри неприкритата същност на руската енергийна дипломация, липсата на скрупули по отношение на балансираност и лоялност към съюзници, партньори и клиенти. 

В началото се опитаха да партнират, след това да пречупят Украйна. След като не успяха  решиха с Южен поток да заобиколят бившите си партньори като предложиха заедно да ги заобикаляме. Сега се опитват да заобиколят България с нови поредни партньори, обещавайки рога на изобилие и бъдеща „манна небесна“ същата тактика, същите маниери.

Ако някой у нас някога е хранил илюзии доколко достоверни са обещаните „мед и масло“ след съгласието си да партнираме с Газпром -– да погледнат какво сега се обещава на Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Унгария. Журналист сполучливо нарече будапещенска група „приятелите на Газпром“, но се оказа, че освен Турция, която скръцна със зъби, вече и в Гърция не хранят илюзии относно възможностите на Газпром да плаща сметките по енергийната си геополитика. Без да престават да търсят възможност за максимална печалба.

 

Може би сте забелязали снишаването на агресивния тон у Путин през последната седмица. Като, че ли 10-дневното му отсъствие е изиграло отрезвяваща роля. Заговори за суверенитета на Украйна, за САЩ като партньори. Щом и най-верният приятел Лукашенко отказа да присъства на военния парад на 9 май, значи е пресечена червената линия – отвъд която не може да „купува“ или „ финансира“ политическите си партньорства. В Европа на практика няма нито един лидер на стара Европа, който да може да замени Берлускони, Шрьодер, като личен приятел на Путин. Гърция и Кипър са много повече пасив, отколкото актив в съвременните геополитически уравнения на Русия със Запада. Няколкото източноевропейски лидери, които флиртуват с Кремъл в отчаяната надежда да получат сравними със Запада цени на природния газ или финансиране за енергиен проект трудно могат да обърнат залозите в играта срещу санкциите на ЕС. Но като, че ли най-големият удар за Путин дойде от Пекин, който отказа да играе поддържата роля в конфронтацията му със Запада и да финансира авансово "Силата на Сибир".

Президентът Путин не може да обещае реално нищо нито на Ципрас, нито на който и да е друг „симпатизиращ“ му европейски политик защото финансовите му възможности са силно девалвирани, а чакащите сметки набъбват отвъд всякакви прогнози както навън, така и у дома. 

Да оставим настрана излезналото от контрол нарастване на сметката по „Крим наш“, финансирането на сепаратистите в Източна Украйна, по новите де факто анексии на Абхазия и Южна Осетия или издръжката на Приднестровието. По-страшното за него е, че вътрешните му сметки са непосилни за покриване. Не само поради ефектът на санкциите и намаляващите приходи от износа на енергосуровини, но и поради провалите в модернизацията и преструктурирането на икономиката. 

Кое по първо да финансира? 

Сметката на Чечня – която изцяло зависи от субсидиите на Москва и вече открито заплашва да излезне извън контрол на централните власти – извън личната преданост на Кадиров на Путин. 

Или сметката по покриване на ескалиращите военни разходи, или скритите до този момент дефицити в регионалните бюджети. Това което става в Москва с лекарите е върха на айсберга – но в столицата пари все още има. Дори мои приятели твърдят, поради изтеглянето на чужденците и съкращаването на гостите животът в руската столица е станал по-поносим. 

Става дума за другата Русия, отвъд МКАД, тази в отделечените региони в която благодарение на местните феодали и ужасяващата корупция се трупат свръхдефицити, които заплашват социалния мир и доходите на населението. Историята с Източния Космодрум, северно от Благовещенск, стана нарицателна за злоупотреби и кражби на публични средства.

Или пък банковата система, която за целия период след кризата от 1998 година така и не успя да се консолидира и оздрави, защото никой няма нужда от ефективни банки, а само от такива които обслужват модела Путин в политиката и икономиката.

От всички сектори в индустрията конкурентноспособност има само военна индустрия, но дори нейната база е силно ерозирана и зависима от вноса и достъпа до нови технологии, иновации и оборудване.

Путин изглежда разбра върху какво буре с динамит стои, разгледа опциите си и .... потъна в размисъл за десет дни.

Защото нищо от това, което му предстои не може да го радва.