неделя, 8 февруари 2015 г.

Най-силните трусове у нас тепърва предстоят - залогът е европейска България

Повод за тези редове са поредните опити да се неглижира свързаността и синхронизираността между отделните външни и вътрешни измерения на заплахите пред страната, трудния и обратим старт на реформите - разликата между свободно падане и контролиран преход -  и тектоничните събития в геополитически план в региона.

Изборът ни е труден, но ясен - е или да се ердоганизираме-путинизираме или да продължим да се европеизираме. Среден път - да останем получленовете на ЕС и НАТО - няма. Дилемата "Винаги с Германия, никога против Русия" в по нови времена би трябвало да звучи "Винаги с ЕС, никога против Русия". Тя звучи примамливо за ухото, но не предполага решение, когато Русия се обърне срещу Европа, т.е. срещу твоя избор.

Между Европа и Русия няма междинно пространство или трети път. При влизането ни в ЕС и НАТО никой не предполагаше, че ще дойде момент в който Кремъл ще си постави за цел да разруши европейския ред и подложи на изпитание европейската сигурност с претенциите си за сфери на влияние.

На този фон трудното раждане на европейска България е част от вековен исторически процес - този за принадлежността ни към Европа. Дилема, която България не е успяла да реши в продължение на десетки години, дори столетия - дали да бъде част от руската или неовизантийска сфера с митологемата "кат Русия няма втора" или към европейската цивилизация, която в този момент, макар и в криза представлява най-притегателния и възможен за нас глобален интеграционен център.

Трусовете в България винаги са били съпроводени с пикове на империализъм - царски или социалистически - в Русия, която по линията на свързаност преливат и у нас. Днес в Кремъл надделяват антиевропейския национализъм и изолационизъм, с който Путин и обкръжението му искат да оправдаят своята управленска импотентност да дадат на руснаците глобално конкурентен икономически и социален проект. Остана само грубата военна сила, която държи "на косъм" претенциите на Москва да бъде глобален фактор. Сегашната криза не е по повод териториални заплахи към Русия, а по повод на претенциите и за изтласкване от нейни самопровъзгласени сфери на влияние или руски неоимперски периметър. Не става дума и за алтернативен и конкурентен глобален интеграционен проект - Евразийският проект се разтърсва от противоречия. Като не може да предложи бъдеще, Путин се вкопчи в историята. Ще го последваме ли?

В същност проблемът за българското самоопределение виси със страшна сила, защото България технически влезе в ЕС и НАТО, но ментално мнозина българи останаха в Съветския съюз. Нашите управленски, социални и поведенчески практики все още са по-близки в много отношения до специфичните за Русия стандарти и страсти, отколкото до общоевропейските. Ако погледнем в себе си, трудностите пред нашите реформи са свързани най-вече с преодоляване на вътрешни противорачия. Отношението ни към предприемачеството и риска като двигател на развитието, към правата и отговорността на личността за собственото и колективно благоденствие, към организацията на производството, обществото и институциите - в много отношение са минал пренос от съветска и сегашна руска имперска култура. Разривът става все по очевиден.

Моделът Кой? е архетипът на този евро-руски хибрид в който живеем. Не иде реч само за отделни личности като Ахмед Доган, Делян Пеевски, за КТБ и вездесъщото и всеобясняващо проблемите ни ДС. Колкото и значими да са тези фактори като влияние, те нито са водещи, още по-малко определящи. Нещо повече, отсъствието на реален и най-вече задълбочен вътрешен дебат, липсата на работещи институции с капацитет да утвърждават и бранят новия и най-вече оптималния ни избор  - чрез действаща политическа и съдебна система, икономика, армия, правоохранителни органи, разузнаване и контраразузнаване и други специални служби, осуетява надеждите и смъква потенциала на членството в колективните система зи икономическа и политическа сигурност - каквито са ЕС и НАТО.

Става дума за системна външна свързаност, по каналите на която текат самоограничения и зависимости, предпоставящи структурна и институционална несъвместимост на граденото у нас със западните модели. Подобно разминаване гарантира по-високи скрити разходи по транзакциите между стопански и обществени субекти, по-малки ползи и добавена стойност при взаимодействието с глобалната среда и най-вече висока социална цена на реформите и пречките пред възходящата интеграция с западните институции. Да припомним: България за разлика от други страни от ЦИЕ, не е член на ОИСР, не е в Шенген, не е член на Европейския банков съюз и на Еврозоната. И причината не е в непризнаване на постигнатото от нас, а в липсата на желание и осъзната потребност от наша страна да се откъснем от гравитацията на руската геополитическа орбита. Европейска Русия не е проблем, Путинова антиевропейска Русия обаче е.

Моделът Кой? има много лица - дали ще бъде приповдигнатата, но фалшива привързаност към евроатлатизма, или политкоректна, но съмнителна подкрепа за съдебната реформа от стожерите на статуквото в нея, или предложения от загубилия доверието на спестители и вложители Иван Искров нов шеф на банковия надзор от членовете на проваления Управителен съвет - знаменателят е общ - задачата е да се съхрани системния код. Реформите и оптималните управленски решения има производно значение.

Това наричам матрьошкина демокрация, при която едно малцинство контролира друго, което контролира мнозинството обезмисля всеки демократичен избор - тези сили владеят входа и изхода на властта, ресурсите и тяхното преразпределение. Българският модел на прехода не обслужва развитието на личността и обществото, а новата номеклатура, която ревниво брани периметъра на своите права и привилегии. Тя нехае за нуждата от сменяемост на елита чрез вливането на състезателност, за равнопоставеност и справедлив достъп до ресурсите на развитие, които да изведат на върха на социалната пирамида най-предприемчивите и най-способните. Успяват най-послушните и най-лоялните към модела на прехода.

Затова вместо чуждестранни инвестиции у нас и наши в чужбина, вместо глобална конкурентноспособност на българския национален капитал и насърчаване на предприевачеството се набляга на еврофондове и достъп до държавни поръчки. В най-динамично развиващите се страни по света значителната част от богатството се насочва към хората с идеи и иновативно мислене между 25-40 години, с революционни продукти, ноу хау и глобално пазарно позициониране, които не зависят от държавата. У нас моделът за подражание за успешния млад "успял" човек е свързан с политическите партии, които гарантират привилегирован достъп до еврофондове и държавни поръчки. Новият българин се стреми не да знае повече и да работи по-производително, а да се интегрира като част от неформални мрежи за влияние и взаимопомощ, които са много по-мощен асансьор към върховете на властта и благополучието, отколкото признанието на демократичните избори или на пазарите. Той избягва да рискува отвъд границите на познатото с новаторски идеи и технологии за да пробие на глобалния пазар с качествен продукт или услуга.

Всеки опит за реформа или промяна се обезмисля или овладява като се насочва в глуха линия или се размива в личностен и групов - институционален - егоизъм. Погледнете огромните корупционни мрежи и свързаната с тях гравитация, която се поражда в банковата сфера, енергетиката и инфраструктурата. Обърнете внимание и на перверзната взаимна свързаност между политическия, неправителствения и корпоративния сектор, между крайно десни или леви радикали, между националисти и етнически партии, между зелени и зелен бизнес - т.е. всички онези, който вегетират върху религията на климатичните промени, мисионерската роля на ВЕИ енергиите и задъжителните субсидии. Това също е ресурс задържащ развитието и препятстващ реформите, защото изкривява пазара и натоварва с разходи обществото, а това по дефиниция ограничава ресурсите за промяната и шансовете за успех на реформите. Става дума за социални групи с непропорционално високо влияние и възможност за въздействие върху важни държавни решения извън легитимно избраните властови институции. Не случайно на Запад се говори за това че лобистката мощ на "Big Oil" (големият нефтен бизнес) e много по-малка от тази на т.н. "Big Green" (свързания с климатичните промени, ВЕИ и производни "зелени" каузи).

Но това не е само в енерегетиката. Погледнете и в здравния сектор. Частните болници са на път да източат здравната система по същия начин по, който ВЕИ източиха енергетиката. Липсата на регулация и на баланс при преливането на ресурси от държавните многопрофилни болници към привилегированите частни болници, които никнат без контрол, им предвещава същата съдба както и на възобновяемите източници - ролята на "паднали ангели", защото при липсата на лекари, медицински сестри и ограничен бюджет на здравната каса сумата на намаляващи числа не може да даде по-голям сбор. Тук също има своя Кой? - груб личностен и групов интерес и пълно презрение за обществения балансиран интерес.

Кой? - това е и непроизводителната класа на посредниците, която преследва паричните потоци в държавата и икономиката и се организира около институциите, които са техен вход и изход. За медиите да не говорим.

Бедността си съвременна България дължи именно на скъпото и неефективно "посредничество" на вътрешния и външен Кой?, но не толкова поради неговите абсолютни финансови измерения, а най-вече поради менталния отпечатък върху поведението и решенията ни. Чрез негативната си сила посредниците могат да свалят или качат някой във властта, но остават в орбитата на елементарния личен или групов келепир. У нас идеята за промяна, за радикална другост се убива от посредниците на Кой? най-често чрез мълчание. Дори формалното отрицание им се струва ненужно.

Идеята за обществена, солидарна още повече споделена полза, за групово спасение или за модернизация на България им става тутакси чужда, колчем стане дума за лична саможертва или съучастие. Тази убийствена посредственост, не само рязко влошава качеството на националния интерфейс на българина с глобалния свят отвъд хипотезата на емиграцията, но ограничава и възможностите му да "стъпи" върху плюсовете на локалната среда при реализация на глобалните му възможности.

Груповият егоизъм на т.н. селекторат - самоизбрала се група, която определя властта, не може да произведе национална стратегия или визия, която да ни обединява или сплотява като нация.
Хоризонтът на подобен егоцентризъм, който ражда добавена бедност и разделение в мащаби, непознати дори за зората на "дивия" капитализъм е твърде тесен като ориентир за глобално мобилния българин. Но растящата миграция на демографски, интелектуален, изборен, квалификационен и потребителски потенциал деградира базовия лагер на съвременния българин - неговата Родина.

Съзнавайки своята обреченост Кой? премина към последната фаза на своята деградация, рекетирайки ни с остатъка от негативната си сила - това, че все още може да причини достатъчно щети, да блокира институциите и изтъргува за себе си място "под слънцето" и във властта.

Кой? на прехода не може да предложи алтернатива за европейския проект на България и на  членство ни в ЕС и НАТО, но може да торпилира функционирането на страната като пълноправен член, изпълняващ своите задължения и отговорности. 

Не толкова трудно е да се проследи общия знаменател зад поредицата от събития, маркиращи дестабилизацията на България чрез свързаността им с изострящите се противоречия между Русия и Запада. Това не е новина - очевидна е тихата, но унищожителна ефективност на санкциите, които разграждат на части руската икономика при това там, където военна мощ на Русия, в това число и стратегическия и ядрен арсенал, се оказват напълно безполезни като отговор. Както президентът Путин търси поле за приложение на единственото останалото му след девалвация на енергийното - военно-политическо оръжие, така и задкулисието у нас постоянно търси начин да се измъкне от рамката на евроатлантизма и твърде често е прибягвало до услугите на организираната пристъпност. 

Казват идва време разделно. Със сигурност непосредствената заплаха от нереформирана България при ескалация на конфликта в Украйна ще продължава да ни разделя по линията на личните ни емоции и симпатии. Една част от нашето обществото, дали от носталгия или от леност, ще продължи да отказва да възприеме европейския проект като безалтарнативен за България най-вече защото не иска да намери своето място в него. Загубата на Русия като ориентир и фактор в европейското развитие със сигурност ще прокара нови разделителни линии.

Версията на симпатизиращите на Русия, но държащи на членството в ЕС кръгове, че кризата в Украйна ще позволи на Европа да се дистанцира от САЩ и да намери своя нова антиамериканска идентичност са признак на откъсване на реалността. Битката в Украйна не е война без която Америка не може да мине, както впрочем и другите войни - те се водят далеч от нейната територията. Новата агресивност на Русия с претенциите и за пренареждане на европейската система за сигурност е насочена срещу нейните фундаменти и цели разрушаването на Европейския съюз. Кремъл иска връщането към времето на сфери на влияние и права за да се намесва във вътрешните работи на Европейския съюз, в това число в Централна и Източна Европа; България включително. Това не е абстрактно желание, а осъзнат интерес за да се гарантират пазари и зависимости, които могат да се конвертират в пари и власт. В този смисъл това е решителната битка на Европа за опазване на нейния колективен суверенитет, за оцеляване и за съхраняване на интеграционния модел, който укроти националния егоизъм - този, който Москва иска да възроди. Европа залага на икономика и развитие, Русия на военната си сила. Да, могат да възникват различия в интерпретациите и подходите за деескалация на конфликта в Украйна, защото тътенът на конфликта се чува по-силно в Берлин, отколкото във Вашингтон, но връзката между САЩ и ЕС не може и няма да бъде разкъсана или жертвана в името на умиротворяването на Кремъл.

Това което може и трябва да обедини огромното проевропейско мнозинство в България е прагматичния интерес на взаимното оцеляване и благоденствие, което е невъзможно в рамките на сегашния тип взаимодействие с режима в Кремъл, който в своя изолационизъм отново ни тегли извън Европа.

В подобно време разделно и пред очевадната перспектива за ескалация на напрежението и на прерастване на хибридната в конвенционална война на стремящата се да запази власт и сфери на влияние в Източна Европа върхушка в Кремъл е нужна консолидация на проевропейския и прореформаторския елит у нас независимо от неговите политически изразителите и представителност в Парламента. Предстоят трудни времена в традиционната левица, която е разкъсвана между европейската и проруска ориентация. Тази тенденция беше забелязана при последните избори у нас, когато прокремълските русофили /това уточнение е съществено/ вместо за БСП, гласуваха и вкараха Атака в парламента. Тези сили сега подготвят нов, финансиран отвън през български бизнесмени с бизнес интерес в или чрез Русия, проект за българска Сириза, която да обедини евроскептици, националисти и радикални русофили.  Те ще бъдат против увеличаване на военния бюджет, рязко ще се изказват против силна и модернизирана българска армия, против по-близката ни интеграция със Запада, против командни и контролни центрове на НАТО , против откъсване от енергийна и друга икономически зависимост от Кремъл. Изобщо - те ще играят до край в отбора на Кремъл и в този се стремеж могат да причинят много беди на страната.

Трудни времена предстоят и в ДПС и във всички други политически партии, които ще трябва да изчистят отношението си и мястото в този процес на оцеляване на българската европейска идентичност.

Не трябва да има никакви илюзии - най-силните трусове тепърва предстоят - трябва да съхраним европейска България, независимо от различията ни за скорост, акценти и формат.

Трусовете предстоя - залогът е възможно най-голям - България.

Няма коментари:

Публикуване на коментар