Светът на глобалната енергетиката е разтърсен до основи.
Почти всички усещат, някак подсъзнателно, че живеем "на ръба" –
знаем, че днешната енергетика няма да е утрешна; сравнително добре улавяме и се
справяме с посоката на вятъра на промяната, но трудно вместваме всички нейни
аспекти в цялостен или системен подход, в знание, прогноза или конкретни
решения, които да бъдат в състояние да ни служат като управленски компас.
Това, което важи за световната се отнася и до българската
енергетика. Единствената разлика е, че управленският капацитет на публично и
държавно корпоративно равнище за справяне с проблема у нас на практика е почти нулев, ако трябва да го
сравняваме с глобалните пазарни репери. У нас нито правителството, нито
държавните енергийни дружества, нито болшинството корпорации или граждани имат
приложим опит или рефлекс да оцелеят в конкурентна пазарна среда, още по-малко да
преуспеят в условията на постепенна деградация на институциите - доказателство за което са честите смени на върха в ДКЕВР..
Всички виждаме, че корабът на българската енергетика потъва,
дори по-бързо отколкото очаквахме. Капитаните обаче стоят на брега, публиката
гледа сеир и никой не предприема нищо. Редят се представления и реалити шоу
програми – като „заварките“ на Южен поток, като сключената за две седмици
стратегическа сделка за нов блок на АЕЦ „Козлодуй“, сервира се шампанско и
хайвер (с времето шампанското става все "по игристое", а хайверът все
по тарама). Държат се пламенни речи за предимствата на дизайна и за
непотопяемостта на нашия Титаник, за славното му минало и за още по-светли
перспективи, гарнирани с медийни фойерверки за поредно намаляване на цената на
електрическата енергия. Капитаните, здраво стъпили на брега, „вършат чудеса от храброст“. Публиката също
впечатлява с не по-маловажни за отбелязване чудеса от търпение и безгрижие.
Кризата и редизвикателството са глобални, но реакциите и последствията си
остават локални. Ние си оставаме
устойчиво дефицитни и което е по-страшно – примирени и пасивни в епицентъра
на това индустриално торнадо, което е сигурно предизвествие за щети и загуби, за
пропуснати ползи, които ще се отразяват с поколения напред.
Проблемът е не само в това, че енергетиката ни е в колапс, а
в това, че "нищоправим" a la Brezhneff, докато спорим за характера и
дълбочината на бедствието. Пропускаме критично време за логични и елементарни
ходове за да облекчим страданието. Стоим на прага на либерализацията на
енергийния пазар и пълната интеграция на българския в регионалния и европейски
пазар, които взети заедно неминуемо ще доведат до повишаване на цените и до
затварянето на мощности. Нашите държавни енергийни дружества, в които
българските гражданин са акционери и които формират същностна част от
богатството на нацията, стават все по-„боси и голи“. Вземаме кредити, които
отиват за захранване на "звяра на прехода", за рефинансиране на стари
дългове и за покриване на „голотата“ на енергийните ни "шампиони".
Нито грам реформи, нито помен от радикално действие или мисъл за инвестиции за
преструктуриране и усилване на конкурентни позиции. Миньорите и енергетиците,
докарани от техните собственици, „протестират“ от името на техните собственици
пред президента Плевнелиев и хвалят премиера Орешарски. Това е пар екселанс
театър на абсурда, в който са подменени реални проблеми, решения и
отговорности. Протестиращите „маси“ не осъзнават мащаба на бедата, която ги
очаква търсейки инвидуалното спасение, като пренебрегват системната грешка и
червената светлина на семафорите. Някой им внушава, че като отнемат 20% от
приходите от ВЕИ и ги насочат към бюджета, техните предприятия или работни
места ще оцелеят. Стигнахме до етапа на секторния канибализъм.
С подобен политически инжинеринг се подкопават дори
минамалните шансове за излизане от дупката и за солидарни действия въз основа
на някакъв базисен социален консенсус в рамките на управляем процес. От тук нататък
следва "свободно падане".
Тези протестиращи ще ускорят затварянето на работните си
места, защото компаниите в които работят няма да могат да оцелеят в условията
на жестока конкуренция и без станалата вече невъзможна държавна помощ, в това число и"затваряне на
очи". Колкото и да се натискат правителството и да се митингува, няма откъде
да дойде спасението от държавния бюджет.
Дори и в този силно опитомен вид ДКВЕР не устройва управляващите. Търсят се
завършени политкомисари, които да изпълняват безпрекословно желанията на
капитаните, да свалят цени и преразпределят в полза на всеки, който бъде посочен
„от горе“. Това е началото на логичния край за ДКВЕР.
Страхувам се, че това е и последната зима на българската
енергетика в този и вид. Зимата след която ще се върнем към шоковата терапия, към
сделките за „един лев“, към форсирани разпродажби. Отново ще виним хората,
които ще трябва да вземат трудните решения – като поредния реформатор от типа на Сашо
Божков, като за пореден път ги разпънем на кръст за това, че са продали
„националното богатство“, а истинските виновници ще се спотайват в своето
удобно задкулисие и охолна анонимност - едновременно суетни в своята мания за
величие и непогрешимост, и уплашени, дребни
и объркани пред мащабите на проблемите, които са създали.
Корабът потъва, а медийните коментатори, повечето „на живо“
спорят в ефир дали потъването е поредната умела маневра или признак на временна
нестабилност, породена най-вече от неправилно позициониране на камерите.
Възгласът на малцината „будни“ – „Беда!“, постепенно се прихваща от спешния
екип по анестезия на общественото съзнание, в рап или чалга
акомпанимент на винаги готовите медийни оркестри.
Зима е. Политическа.
Студът е най-малкият проблем.
Целият брой на нюзлетъра може да намерите на http://unconventionalgas.blog.
Няма коментари:
Публикуване на коментар