четвъртък, 12 януари 2017 г.

Bulgaria Analytica: Putin’s road to global prominence – the DNI report – the watershed – Part One


Speculation regarding the foreign policy of President-elect Donald Trump has been on the rise for quite some time, with focus on topics concerning the EU and Eastern Europe. Most speculation emanates from the lack of understanding of the rational and irrational mix in his populist rhetoric and reality checks during his presidential candidacy, as well as once he is in office.
Some of the uneasiness surrounding what Trump might engage in after he walks into the White House is based on his purported privileged relations with Russia’s Putin, which supposedly allow him to circumvent the European Union, Eastern Europe and the US Congress. This is nothing new in the history of US presidential races in which there is only one prize that matters – the Oval Office. Anything goes as far as the means to get there are concerned. The fact of the matter is that, despite his critics and opponents, Trump made it and his Russia-related parlance seems to be generating increasing concerns across the globe.
Most analysts refer to a likely new round of realpolitik, based in interests and not values, only this time the aperture between geopolitics and business will be slightly altered – this is not the era of Kissinger with the grand opening to China 40 odd years ago. Putin has done it before so many times with Western European leaders and businessmen – influence and favors to the Russian elite in return for deals and contracts to the West. There is, however, one major difference – the role models, Berlusconi and Schroeder, had nothing to offer as a geopolitical trade off.  Donald Trump has, and the stakes are on a totally different plane.
Putin did the utmost to develop his geopolitical offer to the next US president and to make it attractive, once it became clear that under Obama’s administration the chances for a breakthrough in bilateral US-Russia relations are slim to nonexistent. He strengthened his bargaining power trying to bring the West to the negotiating table. The annexation of Crimea, the invasion of Eastern Ukraine and the military operation in Syria follow identical pattern and purpose – to impress and be noticed. President Putin repeatedly warned that he will revert to asymmetrical response to the challenges of the West as it was crystal clear that he had nothing to match the West’s military, financial, technological and economic superiority.
His team identified the key vulnerability gaps in the EU and NATO defense shield, focusing not only on the key systematic and institutional deficits, but above all on the loopholes in the Internet based and web reliant services and processes. The asymmetric nature of the assault did not require at any time an overwhelming power across the frontline of interaction with the West, but a dedicated and focused workforce and approach, operating below the radar of the threat warning and response systems of the EU and US.
The US initially did not top the list of attack targets – the Kremlin had plenty of time to muscle its technique and strategy – with the likes of Brexit, the Scottish and Dutch referenda, the elections in Austria, Greece, Bulgaria, Moldova and Montenegro. Moscow developed and tested its full range of hybrid weaponry – from directly financing Marine Le Pen to media campaigns and cyber-attacks. Only when Putin had full confidence in his media, intelligence, military and political levers did he decide to launch the final hacker assault during the US presidential campaign.
The West needed time to come back to its senses after years of denial and neglect of both its internal flops and the nonchalant “ignore Russia” policy. The failure of its political system to respond to challenges at global and regional levels, coupled with the seemingly irreversible denigration of the its financial system, gave the Russian president a window of opportunity which he did hesitate to jump through. Both the US and the EU seemed unable to elect leaders capable of matching Putin’s resolute and cunning grip on power. Instead of confronting the Russian leader in areas where his potential was limited and declining, the West granted him the first strike option and the right to pick the time and the place.
On top of that, Vladimir Putin fully benefited from the privilege of an authoritarian rule, virtually sealing off the Russian public opinion to information and direct influence via Western channels, cutting off supply lines to independent media and politicians within Russia. While the West generally complied with the tacit code of engagement after the end of the Cold War, the Kremlin took full advantage of its new hybrid war potential, penetrating the West’s virtual defense lines. Moscow unfolded its full capabilities to influence Western politicians and the public, not via cross border channels that were relatively easy to detect and neutralize, but primarily from within the US and the EU. The task was made easy with an adversary who was reluctant to admit that Putin is an enemy, excelling in the art of hybrid and internet warfare. The West’s overall superiority complex – that Russia is just a gas station — concealed the fact that Russia had cyberwarfare power that could match anything that the EU and NATO had.
It took President Putin at least five years of concise and dedicated actions both at home and abroad before he decided to project his power and launch his ultimate blow against the integrity of the EU – the Brexit and the epicenter of Western Power, the White House.
Before launching the decisive strike, the Kremlin propaganda and information assault groups infiltrated the Western media space, the NGO segment and political parties, building a solid proxy and partner base. While the US and EU were prepared to detect and defend against the military threat, response mechanisms were seriously handicapped when having to deal with internal and virtual space threats.
The editor-in-chief of Russia Today, Margarita Simonyan, in a blatant display of insolence, objected to limitation of RT’s operation in the US, quoting freedom of speech rights enshrined in the First Amendment. Former US ambassador to Russia Michael McFaul, who has recently joined the list of banned ex-ambassadors to visit Russia, called for applying reciprocal measures and declaring RT a ‘foreign agent.’ McFaul is the same diplomat who initiated and later defaulted on the reset plan for US-Russia relations.
The self-confidence of Putin grew with each successful leg on the hybrid operation against the West. He executed and made good on an almost unbeatable chain of self-amplifying lethal threats – direct involvement in Syria, triggering fresh refugee waves to the EU, giving perceptional purpose and direction to new terrorist acts and concurrently nourishing extremist nationalism and anti-refugee sentiments that almost crippled the crisis response ability of EU governments.
While launching direct strikes against the Western political establishment, Putin made sure he sustained the image of a cunning and ruthless dealmaker, capable of delivering on promises to Westerners – cash and electoral winners in exchange for recognition of his newly aspired status as a global leader, much in line with the classics of the balance of forces.
Putin’s endeavors are reminiscent of the policies of the Russian tsars Alexander I and Nicholas I in the 19 century, which tried to blend liberal rhetoric and absolutist iron fist. Much in line with his predecessors, the current Russian tsar is offering the present European leaders his seeming altruistic help in suppressing present day ‘revolutions’ – terrorism, refugees, internal and external threats – in a new Holy Alliance. At the center of the strategy, the present Kremlin’s ruler suggests an encore of the classic theme in Russia’s Western policy – to ignore and circumvent Eastern Europe.
It is not by accident that in the early maps of the ‘civilized’ part of Europe, dating from the days of the Ottoman Empire, almost all of Eastern Europe has been treated both by the Russian tsars and Western monarchs as a territory of barbarians, the land of chaos, or for short, designated as Tartaria, spanning between France and Italy to the West and Kiev, Moscow and St. Petersburg to the East. There is a very good book by Larry Woolf, “Inventing Eastern Europe,” that details the history of the evolution in mapping civilization in Europe amid an interplay between western and Russian monarchs, largely at the expense of Eastern European nations.
The words of praise and intellectual guidance sought from Western intellectuals that could be distilled from Putin’s public flirts with Western intellectuals at the Valdai forum — businessmen (CEOs of energy companies), top politicians, political scientists, writers, historians and media stars — are just an integral part of his master plan to mingle with the Western public, thus undermining the isolation effect of the sanctions and allowing RT and Sputnik to communicate freely the Kremlin’s message. Then and now, the preferred mode to engage with Moscow and to sympathize with its imperial aspiration has been to engage from the safe distance of Western capitals. Few intellectuals at the time dared and bothered to traverse the continent and enjoy the hospitality of the Russian tsar and his court.
Catherine the Great and her inner circle had a penchant for the encyclopedists – Voltaire and Diderot – who at that time were considered the spiritual beacons of European public opinion. The Kremlin willingly took advantage of their intellectual pursuits tailored to their own monarchial interests. In those day, writers played a pivotal role in shaping public opinion, very much in the way today opinion leaders use social networks and media channels to define the new mainstream of modern societies. Western intellectuals have always been used by the Kremlin as key allies in persuading Western governments. Nothing or almost nothing in the exchange between Western intellectuals and the Tsar’s court was left to chance or to idealism. Catherine the Great is known to have regularly ‘burdened’ French intellectuals with generous gifts and financial injections, very much in the manner today President Putin is trying to charm and incentivize Western media and pop stars and political scientists and politicians.
The ideas of the Enlightenment and the French Revolution did resonate among Russian intellectuals — Herzen in 1865, wrote that we “experienced Rousseau and Robespierre as Frenchmen.” Rousseau himself, unlike Voltaire, used to criticize Peter the Great for his reforms, which he claimed run counter to Russia’s traditions and lead to the Russians sinking into a deeper introversion.
The relevant upgrade to this strategic line with the West, regarding Eastern Europe, came in the second half of the 19 century, focusing on the Pan-Slavic and Orthodox Brotherhood doctrine building on the centuries-long claim of Moscow as the Third Rome.
The idea that Russia has a special mission as a beacon of monarchism defines the range of legitimacy of its imperium beyond its borders. Putin is offering a redivivus of the old school of Russian monarchs’ absolutist power, branded as modern neo-conservatism.
Russia is not only offering billions in potential business deals and geopolitical camaraderie in settling regional conflicts. Putin is also ready to sacrifice soldiers’ lives and spend cash from his own depleted resources in order to befriend anew the EU and the US.  Something EU and US leaders (at least under President Obama) seemed unwilling and unable to do — send in their ground troops and risk losing lives of their own citizens, while the tsar in the Kremlin seemed decisive and purposeful in actions in and out of Russia, free of public discontent or media discomfort. It is not by chance that Putin finds willing listening ears in the West, notably with politicians who envy his grip on power and his luxury of being spared the “pesky” details of democracy and concern for human life, rights, freedoms, etc.
Putin is offering his own authoritarianism for proxy or partners’ use.
He might be a leader of a country that is gas station – but even with an inferior resource and power base he has been able to score wins against the West.
In this context, the latest attempt of yet another Russian tsar to offer a grand strategic deal to the West in order keep its spheres of influence and power at the expense of other nations comes as no surprise.

неделя, 8 януари 2017 г.

За малката и голяма корупция, за малката и голяма правда при финансирането на българските медии?

Повод за тези редове е статус във Фейсбук от известен издател на сайт, в който се развива подетата от Харалан Александров тема срещу грантовите медии. В него той ги противопоставя на собствената се медийна активност и ценности.
Охранители на медийния комфорт на българската политическа класа и олигарси - това е моето определение за подобни хора. Този статус ми дава възможност да оборя мита за "истинската" и "независима" журналистика във версията, което се проповядва от Пеевски медии, Труд, Гласове, Епицентър и още куп сайтове, които гравитират около всяка власт.
Вземам повод от тези публикации, защото няма никакво съмнение, че те са част от координирана медийна атака не само срещу ПП "Да, България", но и срещу независимата от властта и модела на прехода журналистика. Което е жалко.
Не отричам правото да се прави всякаква журналистика - проблемът възниква когато я издигат като монополно правилна и морален репер. Типична пост истина - не фактите, а възприятията.
Става въпрос за източниците на финансиране - за нищо друго, защото журналистиката е материален занаят.
Цитираните в този статус "светли" примери като господин Блъсков и сие още от зората на демокрацията развиват журналистика благодарение на "лесни" кредити - от правилните банки за правилните хора за правилните новини. На едни даваха куфарчета в пряк и повече в преносен смисъл - бяха в списъци, на които банкери им даваха кредити /необезпечени разбира се, освен с активи на медии/ за да развиват медиен бизнес. Така бяха посочени и определени кои да правят журналистика и кои да вегетират в периферията като декорация на демокрацията. "Правилните" бяха финансирани от "частни" банки, които след това фалираха - забележете едни назначени частни банкери /друго определения няма - даваш лиценз за банка и право да събира пари/, които взеха парите на хората и ги дадоха на правилните журналисти. Като фалираха банките - парите не се върнаха - нашите с Вас пари. Къде е тук моралната висота от която същите хора да критикуват получилите грантове от НПО, които нямат отношение към данъкоплатеца?
В резултат се роди медийната "часова" група, която след това беше последвана от друга медийна група на Пеевски и сие. Операциите около придобиванията т.нар. собственост на медиите, винаги е била свързана с "кредити" от банки за нови и стари правилни журналисти, които много рядко са били връщани. Сагата около КТБ затегна дисциплината при банките и това направи зависимостта на подобни медии от държавно и олигархично финансиране още по-голяма, но заедно с това засили и недоволството им от "грантовите" медии, които са извън контрола на властта и на олигарсите. Справка - финансираните от КТБ медии - прочетете както списъка на получилите кредити за медии, всичко потъна в несъбраните вземания от синдиците в масата по несъстоятелността. Кредитите на някои много ценни за Кой? издатели, за да останат анонимни, бяха прехвърлени в ПИБ и други банки. Вижте за какво става дума, ако имате изобщо достъп до тая светая светих, колко от тези кредити се облужват и днес?
Вторият и основен източник са рекламите - опитайте се да направите вестник и да оцелеете - грам реклама няма да Ви пуснат, защото рекламните приходи при интегрирани пакети, също отиват при правилните хора. Става дума не за реклами, които нормално промотират стоки и услуги, проект или идея, а реклами, които едни олигарси дават на други медийни олигарси за да охраняват властовото статукво. Вижте дали хората от цитирания в статуса Медиапул се возят в мерцедеси или демонстрират висок жизнен стандарт. И след това вижте тези от "правилните" издания, някои ходят с по-голяма охрана от президента!?, която струва повече от издръжката на почти всеки вестник или сайт.
Последният и най-важен източник за правенето на медии у нас са евро и публични средства които през държавата постъпват отново в същите издания. Вижте например Канал 3. Да не мислите, че средствата с които той беше създаден са отделени от залъка на корпулентния. Той и други български олигарси не са нищо друго освен посредници на външни или местни публични и олигархични пари. Примерно, печелиш обществена поръчка , която е надута, така че да и остане "премия" - която още в началото на заданието е определена за медии. Това са организирани схеми за насочване на публични средства или данък охрана на статуквото, който се изисква от бизнесмени да плащат за бъдат оставени на мира. Нали затова са овладели НАП.
С риск да не бъда изчерпателен и с предварително извинение ето Ви няколко примера.
Вестник Сега е един от малкото независими вестници, който се финансира от български бизнесмен, който обаче не прави медийни империи и слава богу защото без това нямаше да виждате прекасните карикатури на Христо Комарницки. Нарочно го посочвам, защото много често не съм съгласен с линията на издателя, но уважавам неговото право да бъде различен. Само Комарницки да беше - добра дума заслужаваше.
Видяхте какво стана когато Огнян Донев се опита да инвестира в медии - часовата група - то не бяха проверки, обвинения от прокуратурата, съдебни дела - докато не го изгониха със загуба, не мирясаха. Защото той не е от правилните хора, вероятно защото не е корпулентен в преносен смисъл. Сега нон стоп му правят проверки и го разхождат по съдебни зали по смешни обвинения, защото издава популярен сайт и списание.
Питайте журналистите в неговото издание, дали някога той се е обаждал за едно или друго нещо. След това гледайте какво става в Пеевската група /с насочените и неподписаните статии/, в Труд, Епицентър и сие. Поръчка след поръча. Или хвалят властта - без значение коя или се готвят да обслужат изборни кампании срещу заплащане.
Цялата сума на всички грантове, които отиват в медии, не може да стъпи на малкия пръст на средствата които се насочват от олигархия и държавата към правилните медии. Така, че моите уважения на Евгени Петров, Харалан и сие, но цялата теза срещу "грантовата" демокрация е дълбоко порочна и обслужва користни хора в зависими медии.
Да не говорим за отчетност и прозрачност. Искате да разберете какво финансира Фондацията Америка за България? Влизате в сайта и виждате с колко за всеки проект, с какви мотиви и кой управлява проекта. До цент, до лев. На светлинни години от стандартите на местните политици и олигарси - само можете да се учите.
Какво знаете за схемите по които се финансират стотици сайтове /включително хибридните/, вестници, телевизии на Кой?, списания, медийни проекти и т.н.? Нищо. Единственото, което се получава като сведение са средствата по европрограми, но и там тайната е ключ след ключ и решенията се приемат по странно време, само и само да не стане ясно кои са мотивите и кои назначените печеливши.
Добавете към горните финансови прокурорските и административни бухалки и ще получите бегла представа за медийната охрана на статуквото.
Нека всеки да обяви източниците на финансиране, да го прави редовно - като месечни и годишни отчети, които да публикува на страницата или вестника, като наблегне на средствата които получава от държавата и от кредити от банки, включително тези които се прехвърлиха от КТБ в ПИБ. Вижте през КТБ колко медии и политически проекти бяха финансирани.
Бареков не е единствен и не виждам да го удостоявате със своето медийно влияние - а той си е типичен случай на политически и бизнес брокер. Деньги вперед и обслужваме изцяло.
Няма да казвам колко средства от контролирани от Русия бизнес структури се наливат в медии, включително през български бизнесмени - много повече от западните НПО и фондове, при това толкова и само от групи около Малофеев и Решетников. Те са относително дребни риби. Вижте какво се генерира като свободен за инвестиции ресурс в сферата на горивата и рекламния бюджет на свързаните с Русия компании.
От гледна точка на интереса на данъкоплатеца кое е по-добро - някой друг да дава средства, които са свръхпрозрачни и под надзора на цялото общество, или десетки и стотици милиони, без да ни питат, разни висши държавни чиновници, банкери или бизнесмени без контрол и отчетност. Къде е тук общественият интерес?
Съгласен съм, че само на грантове никаква медия не може да съществува постоянно. Пък и не трябва, защото се формира устойчива зависимост. Но преди това трябва да се премахнат схемите и механизмите на контрол чрез които съществуват държавно спонсорирани "частни" медии на пазителите на статуквото.
Докато държавата е пленена и демокрацията ни е управляема, единственият начин хората да научат "другата гледна точка" и да има що годе прилични медийни баланси /макар, че и това е измамно при тоталния медиен монопол в електронните медии/ свободата и независимостта на читатели, зрители и слушатели, минава и през грантове включително от партньорски ни по ЕС и НАТО страни. Защото с тях имаме сходни ценности и няма никаква опасност някой да заплаши демокрацията ни. Което не е вярно за петите колони на Русия, обслужвани от медиите на български политици и олигарси.
Иначе излиза, че когато данъкоплатците от тези страни дават средства - които правилните хора усвояват като евросубсидии няма проблем, когато малка част от тях отиват за да има свободни и други медии - това вече е "грантова демокрация".
Следващият етап на Вашата кампания за влияние е директно да имплантираме практиките на Кремъл - тези идеи прозират между редовете - обявявате "грантаджиите" за чуждестранни агенти, забранявате финансирането отвън на каквито и да медийни или обществени проекти, правите Фонд за държавно спонсориране и ще получите удобната среда за управление, за каквато мнозина в България мечтаят.
Първият и единствен случай, в който имам някакъв опит е проекта Булгария Аналитика, за когото работя. Мисля, че всички видяха за какво иде реч. Няма да видите тези средства конвертирани в скъпи коли или по-висок жизнес стандарт, а в повече автори и повече материали. Други ценности.
Не случайно Харалановото интервю и покрепящите го имат конкретна цел - да внушат недоверие и скепсис към проекта "Да, България". Това е част от организирана акция която трябва да блокира интерес и симпатия към новото формирование, които се отклоняват от "правилните" политици и кандидати.
Но най-вече да защитят схемата с малката корупция, която приспива вниманието на хора за голямата корпуция, от която се храни и модела на медийна демокрация у нас.

петък, 6 януари 2017 г.

Фактор: Светът на пост-истините и реалити формати в новините

Линк към оригинала във Фактор
Имаме проблем, голям проблем.
Проблем слон, който влезе в стаята и е на път да ни вземе малкото останал кислород. Това не са само и толкова често спряганите напоследък фейк новини, а фалшивата или фейк реалност, която ни предлагат като заобикалящо ни информационно поле в което да живеем.
Големият ни проблем не са само медиите, те са инструмент, а деградиращите обществените очаквания и най-вече безкритичността ни към новите методи за хибридни въздействия върху масовото съзнание, които подменят базисните ни ценности.
Много се заблуждавате ако мислите, че само Кремъл генерира и се възползва от умението на променяш чрез хибридно въздействие. Правят го и неговите проксита у нас - всеки който има психологичесия профил на авторитарен лидер, комуто липсват реален ресурс, право и легитимност да ни управлява.
Виждаме, че нещо нередно става около Хитрино, неволите около снега на магистрала Тракия, където три часа военни, след като са си свършили работата, чакат висш политик на студено, за една снимка или видео, за да бъде разигран и излъчен поредния реалити формат в новинарските емисии.
На другата сутрин следва напън за допълнителен анализ - какво искаше да каже човекът в кадър?
Като не стигне това се намесва и главния прокурор с неговите фейк теми за отговорността с назначените поредни обвиняеми. Фейк реалност, с която да подмените липсата на прокурори, които да разследват реални факти и обвинят реално отговорните.
С нашето мълчаливо съгласие и най-често под нашите аплодисменти за медийни фейк герои, се роди един нов Франкенщайн - машина за постоянно и тотално реалити шоу - чудовище, които изтрива общественото и индивидуално съзнание и го преформатира в убийствено посредствен и манипулируем стандарт.
Постоянно има нужда от "свърхновини", по възможност "на живо", от постоянна медийна екзалтация по повод на най-тривиални поводи, което увлича и променя поведението на политиците и детерминира случващото си в обществения и политически живот.
На повърхността излиза "пяната", а съдържателния, информиран и най-вече балансиран диалог по проблемите на ежедневието, за бъдещето на страната, за стратегия и визия къде, как и с кого отиваме - остава изтикани "в ъгъла", ако остане време от извънредност.
Всичко става потенциална мега, но не по-малко фейк, новина - ето вижте тази огромна драма с арктическия студ, който се очаква в събота и неделя. По стандартите на моето детство, пък и по-късно - това си е най-нормално събитие. Зима е. Ако не сега, кога да падат температурите? Дори тази зима е прекалено мека, няма сняг, температурите са доста високи.
Да, има нещо, което вероятно тревожи управляващите и това са евентуални аварии, премръзнални хора, нефункциониращи служби, които опонентите им ще използват за политическа борба. И за това бързат да се застраховат.
То не бяха предупреждения от "най-високо" място, пожарни и КАТ лидери, министри в оставка, сега очакваме лекарите, климатолозите и разбира се другите политици.
Как ли сме се справяли с ниските темпратури преди години без тези висши напътствия? Ще Ви кажа - карахме шейни, "кормилачки", на Витоша или на всеки по-голям наклон обсипан с метри сняг. Нищо, че беше минус десет градуса.
Повечето от "говорещите от екрана" съзнават в какъв театър са принудени да участват. От една страна стават за смях, но това е нищо в сравнение с опасността да изостанат в състезанието по медийно позициониране. Какво реално са свършили, какви добри дела са сторили или какъв зулум, няма значение. Идват избори и на тях на първо място ще тежат "представите", а те без медии не се градят.
Екотемите също са постоянно присъствие в реалити новините и политиката. И отново в катастрофичен вариант - изсечени са горите ни, съсипали сме планините, отровили сме реките. Разбирам да не си спомням какви бяха реките преди по време на индустриалния соц. Ето три дни как младите дружини пламенно бранят здравето на софиянци и екраните трепетно повтарят рева на боя.
Да, автомобилният поток от изключително стар парк става все по-голям и замърсяването на въздуха е нарастващ проблем. Но и това си иска Караджата, а не вайкане. Примерно да направим метрото безплатно /това не е популизъм, а икономически пресметнато и изгодно начинание/, да насърчим електрическия публичен транспорт, покупката на електрически и хибридни автомобили /примерно да се купуват и движат без данък/, да увеличим акциза върху горивата без да увеличаваме крайната цена за да формираме фонд за екологизация на средата в София.
Фините прахови частици са реален проблем и качеството на въздуха на София също. Ако няма кресчендо при тази ниска чувствителност може хората, от които зависи решението проблема да го подминат. Но всичко си има история и контекст.
Вероятно повдигащите го са млади хора, които хал хабер си нямат какво беше в София и в българските градове преди 40-50 години - вярвайте ми не можеше да се диша защото масовото отопление беше на въглища. Истинки ужас. Сега е детска работа.
Големият проблем са колите, но и там има куп решения и пак гроссо модо ситуацията е далеч от квалификации като тежка, катастрофална или извънредна.
Ако мереха замърсяванията на въздуха преди 50 години - скалите на съвременните измервателни уредби сигурно щяха да се окажат къси.
Качеството на въздуха зависи от много фактори, особено в полета като Софийското, особено когато няма движение на въздушни маси за дълъг период от време.
Хубавото на информацията от много източници и от социалните мрежи, че най-накрая хората разбраха, хубав въздух има в Младост, много по-добър от Центъра. Още по-добър е в селата около София - не във всички, но в повечето. И не е задължително да имаш по-високо качество на живот, ако си в центъра, или в Бояна.
Така и при Хитрино, магистралите и катастрофите - важни са нещата отвъд новината. Някои толкова бързат за да не изостанат в информационното покритие на "новината", че забравят да я изследват и да дадат реална информираност.
Тъй като всеки ден няма Хитрино, и слава богу, сега стресирането на масовото съзнание се реализира чрез внос на новини на тема "терор" /постоянни фейкове за убити и изнасилени жени от имигранти/, а когато и това не стига предавания на живо от катастрофи. Ламята трябва да бъде сита. При катастрофите поне е редовна новинарската лента - убити, ранени - всеки ден или почти всеки.
Но рядко четем отвъд новината, още по-рядко правим изводи или действаме.
Новината днес е : жена загинала при неправилно пресичане на околовръстното. И репортерите питат - как може да пресича, тя си е виновна?
Колко души зададоха въпроса, а как да пресечеш правилно и най-вече къде?
Построиха градска магистрала като слънце, а забравиха да направят надлези или подлези за пешеходци, защото било околовръстно - т.е. не е типична част от градската зона!?
И сега хората гинат защото пресичат без да има къде да го сторят без заплаха за живота си.
Кой е виновен сега?
Ние позволихме и насърчихме медиите да създадат чуводището на реалити новините, което трябва да се храни всеки ден с убити, ранени, кризи, сривове, негативи. Ако няма истории, те трябва да бъдат измислени.
Това не е част от нормални процеси на медийния пазар, а част от вътрешната хибридна война - светът на пост истините, които трябва постоянно да управляват Вашата емоционалност, да надграждат реалността с виртуална реалност в която да загубим посоките за ценностната и житейска ориентация - в царството на пост-истината.
Анестезия на масовото съзнание.
Докато не минат изборите и Вие не изберете "правилните" хора. Иначе току виж сте излези от упойката и започнете да питате нормалните въпроси - защо сте бедни, защо няма наказани за откраднатите десетки милиарди в корупционни сделки на най-високо равнище - за търговете, за горивата.
Вие и за Хитрино няма да разберете истината, поне не тази която да Ви даде цялата картина на отговорност.

сряда, 4 януари 2017 г.

Рекорди в добива и в обещанията за съкращение - кое тежи повече?

Линк към броя на нюзлетъра по проблеми на проучването и добива

Новините за последната година на добива на суров нефт в Русия никак не предсказват значителни реални съкращения, съгласно поетите ангажименти към ОПЕК. Добивът през 2016 година стигна 548 милиона тона, а среднодневния добив за годината, плътно се доближи до 11 милиона барела, а за ноември дори стигна 11,2 милиона.
Нарастна и износа, който през миналата година е 235,8 милиона тона, което е 7 процента над аналогичните данни за 2015 година.
Подобна е картината и при природния газ, макар и с по-скромен ръст. Общият обем на добития природен газ е 640 милиарда кубически метра, като след Газпром, следват НОВАТЕК - 50 милиарда кубически метра, Роснефт - 27 милиарда, Лукойл - 18 милиарда и т.н.
От изнесените данни изобщо не личи нито намерение, нито готовност за съкращаване на добива на суров нефт, както очакват от ОПЕК. На последната за година прес конференция, проведена на 21 декември, заместник министъра на енергетиката Кирил Молодцов заяви в прав текст, че Русие се готви за нов рекорд през 2017 година, при това с по-изразена ръст в износа, отколкото в добива.
Тези 300 хиляди барела на ден, които Русия пое да съкрати, винаги могат да бъдат изчислени от най-високата база и реално да бъдат показани като цифри, без никакво отношение към реалните проблеми на свръхпредлагането на глобалния пазар на нефт.
В допълнение през 2017 година на пазара ще излязат нови количества от Казахстан - свръхнаходището Кашаган и от Азърбайджан, като само тези количества са достатъчни за да неутрализират всякакво съкращение в рамките на ОПЕК.
Реалностите на пазара на суров нефт са по-упорити от желанието на политическите лидери в страните производители на нефт.
Гравитация

Булгариа Аналитика Търговията с национални валути между Русия и Турция - кой ще мигне пръв?

Линк към оригинала

Историята на двустранните отношения – тези

  • ▲ Турция разчита на Русия за критично важни доставки на енергийни суровини, в този смисъл нейното търсене на руски стратегически стоки е относително нееластично, поне докато разреши проблема със свръхзависимостта си от доставки на руски нефт и газ. Това може да стане в следващите 5-10 години, не веднага.
  • ▲ Русия внася от Турция храни и обработени стоки – дрехи, машини и оборудване. Това потребление е много еластично. Турският туристически сектор зависи от руски туристи.
  • ▲ Двустранната търговия се колебае между $ 20 и $ 38 милиарда, като търговския дефицит на Турция е в рамките на $ 15 милиарда.
  • ▲ Фактори, които могат да задълбочават този дефицит: (i) Свръхголеми проекти, като новата турска ядрена централа; (ii) слабата икономика на Русия, която препятства търсене на вносни стоки, в това число от Турция (iii) проблеми със сигурността и възможни подновени политически търкания, които да доведат до намаляване на потока от руски туристи..
  • ▲ Като цяло Турция не е в състояние за кратко време да намали зависимостта си от Русия, докато Русия има тази опция
  • ▲ Както турската лира, така и руската рубла имат тенденция към понижаване, но по различен начин и поради различни причини. Турската лира е отслабена поради про-инфлационните политики и висок и най-вече неопределен политически риск; рублата е под въздействие на растящ политически риск, провали във вътрешната икономическа политика, но най-вече от цените на суровините, на енергийните източници и на ниския икономически растеж
  • ▲ Курсът турска лира – рубла е свръхколеблив, като след 2014 година търговията се е движила в границите между 15-29 рубли за лира (17.5 днес)

Обобщение, позицията на Турция е по-неизгодна в краткосрочен период, но по-високите показатели на икономически растеж и позитивната демография, както и диверсифицирана икономика и дават предимства в дългосрочен период.

Причини за преход в двустранната търговия към плащания в национални валути
▲ Икономически: за да се избегне медиацията на валути на трети страни, която търгуващите страни трябва да имат. Да се намалят транзакционните финансови разходи – към и от резервната валута. 
▲ Хибридни икономически и политически: да се намали зависимостта от контрола на трети страни върху резервната валута, включително контрола и върху клиринговите механизми.
▲ Политически: да се използва за пропагандни цели – изгражда се многополюсна система без диктата на САЩ.
Горните причини напълно съответства на дневния ред в политиката на президента Путин и до голяма степен на тази на президента Ердоган

Проблемите в икономиките на Турция и Русия стават все по-видими и по-трудни за решение. Голяма част от тях са структурни, някои са свързани с волатилността на рублата и турската лира, но всички те имат общ корен – трудния за управление политически риск, свързан с политиките на президента Ердоган и президента Путин.
Една от последните „иновации“ е идеята и на турския и на руския президент да заместят долара като резервна валута в двустранната търговия помежду си и с Китай и Иран. Идеята пасва добре на гранд проекта на президента Путин за пренастройка на глобалната система в посока на многополюсност, като се премахне статута на САЩ като единствена глобална свръхсила във военно, финансово, икономически и политическо отношение.
Русия и Китай отдавна се стремят да премахнат зависимостта си от американския долар, от решенията на американското правителство и Федералния резерв на фона растящия суверенен дълг на САЩ, който премина $ 20 трилиона. Те са сами във вярата, че докато другите правителства в света нямат алтернатива освен да затегнат коланите и приложат болезнени рестриктивни мерки по овладяване на бюджетните дефицити, американското правителство предпочита да пусне печатницата за пари и да разчита на зависимостта на световната търговия от долара като основна резервна валута.
Техническата страна на използването на национални валути в двустранна търговия е добре изяснена тема. Замяната на долара и еврото, които доминират глобалната търговия с националните валути в двустранна търговия отдавна се смята като задължително условие за страни, които възнамеряват да провеждат политики, които в даден момент могат да противоречат на Запада. Поради това те търсят начин да свият зоните си на уязвимост, като ограничат щетите в случай на конфронтация и санкции от страна на САЩ и ЕС.
В този смисъл, активиране на темата за двустранна търговия между Русия и Турция, базирана на разплащания в национална валута, е още един индикатор за посоката в която и турския и руския президент смятат да развиват бъдещите си политики спрямо ЕС и САЩ.
Все пак, много по-лесно е да се говори по темата разплащания в национални валути, отколкото да се предприемат реални стъпки, тъй като равнищата на цените много трудно могат да се измерят и фиксират в търговските договори, ако се използват валути със дълга история на силни колебания.
Достатъчно е да сравним обемите на търговия и финансовите потоци в двете страни, за да разберем къде вероятно ще се появят дефицити или излишъци, които евентуално да принудят съответната страна и по-скоро нейните агенти да купуват допълнително резервна валута за да покрият недостиг в национална валута.
Търговията между Русия и Турция отбелязва значителен дисбаланс, асиметрия в еластичността и тенденции, които не са никак окуражителни за Турция, поне в краткосрочна перспектива.
Според статия, публикувана във вестник Ал-Монитор и посветена на двустранните отношения след достигнатият пик през 2008 година от $37.8 милиарда долара, двустранната търговия се колебае, въпреки, че Турция отказа да се присъедини към санкциите на ЕС и САЩ по отношения на Русия след анексирането на Крим. Особено тревожни са последните две години, като през 2016 се очертава обемите да паднат до рекордно ниски равнища –под $ 20 милиарда.
Турският внос от Русия остава относително нееластичен, благодарение на високата зависимост от руски енергийни източници (повече от 60% от природния газ, който Турция потребява). В обозримо бъдеще Русия може да предполага с известна доза сигурност, че нейните износни пера са сигурни, включително в контекста на мега проекта на АЕЦ Акуую (над $ 25 милиарда).
Турция няма реципрочна сигурност, тъй като нейният износ за Русия се състои основно от храни и промишлени стоки, за които няма гаранция че могат да генерират равностойни насрещни приходи на финансовите потоци към Русия. Дори и ако Кремъл реши да подпомогне турския износ, слабата руска икономика обективно ще съкрати вътрешното потребление на турски стоки и услуги.
При турския АЕЦ, доколкото той е от типа „построй, притежавай, експлоатирай и предай“ дефицитът в платежния баланс ще се разхвърля върху следващите 20 години, което няма да даде особен стресов еднократен ефект. 
За първата половина на 2016 година взаимният обмен е паднал до $ 8,5 милиарда, от който само $ 0,7 милиарда турски износ за Русия, а останалото Турция трябва да плаща своя внос на енергийни суровини. Основната причина, разбира се, е руското ембарго, след свалянето на руския боен самолет. Но втората причини има по-устойчив и дългосрочен характер – икономическата криза и свиващо се платежоспособно търсене на турски стоки и услуги.
Отливът на руски туристи от Турция рязко свали и обемът на куфарната търговия, която до скоро балансираше в известна степен дефицитите в двустранната търговия. Пиковете по това перо през последните десет години стигнаха $ 5 милиарда, което днес изглежда като далечен спомен.
Въпреки оптимизма на политиците, няма изглед руските туристи да се върнат в огромни мащаби, поради намаляващото платежоспособно търсене в Русия.
Към уравнението на двустранния платежен баланс задължително трябва да се отчетат и репатрираните печалби на турски  компании в Русия, което е доста внушителна цифра. Само за 2015 година те са сключили договори за над $ 4,3 милиарда, като за периода на управление на президента Путин след 2000 година досега, сумата нараства до внушителните $ 64 милиарда. Спорно е каква част от сумите, които се генерират от договори за развойни, строителни и други проекти в различни райони на Русия, могат да се отразяват върху нетния баланс в търговията между двете страни. В допълнение, съществена част от транзакциите на турските компании на руска територия предполагат плащания в рубли към местни руски корпоративни субекти, т.е. не касаят двустранната търговия.
При равни други условия, заплащането в национални валути при търговски разчети е възможно, ако има директни споразумения между централните банки. В тях се разписва съответната схема за изравняване на дължимите суми и гаранция, че всички субекти, които осъществяват разплащания за стоки или услуги ще си получат равностойността в съответната национална валута – турските търговци за своите руски рубли, Газпром и другите енергийни компании за турските лири.
Но привидната лекота в изложението заблуждава, особено когато и ако се прави сравнение между търговия с национални валути от страна на Турция с Китай, от една страна, и с Русия, от друга.
Това, което е възможно при взаимни разчети в национална валута с Китай е трудно осъществимо при разплащания за търговия между Русия и Турция в рубли и лири.
Търговията с Китай с националните валути не крие особен риск за турските компании, тъй като китайският юан е стабилен – от 2012 година до днес колебанията са в диапазона – 6,4 до 6,95 юана за долар, като страната притежава втората най-голяма икономика в света, най-големите валутни резерви ( над $ 3 трилиона), силна и диференцирана експортна структура, което дава гаранции, че юаните, които притежават нерезиденти търговци относително безпроблемно могат да бъдат обърнати в конвертируема валута и най-вече в еквивалента в националната валута на търгуващата с Китай страна.
Търговските позитивна салда изтеглят след себе си позитивни платежни салда, а това е предпоставка те да се превърнат в китайски преки инвестиции в турската икономика и по-големи покупки на произведени в Турция стоки или услуги.
Вероятността срещу наличните средства на турски компании в китайска валута да се намерят произведени в Китай стоки и услуги остава неизменно висока.
През миналата година юанът беше приет като третата реперна валута на МВФ при изчисляване на разчетната единица – кошницата на специалните права на тираж (SDR) и макар все още да няма статут на конвертируема валута, главно заради желанието на китайските власти да могат да контролират курса, при споразумение между централните банки – проблемът е напълно решим.
Не стои така въпросът при разплащания с руски рубли, защото валутния риск, макар и потенциално подлежащ на хеджиране, вкарва  елемент на несигурност за компаниите. Руската рубла отразява не само състоянието на руската икономика, но и най-вече турбулентността на глобалния пазар на енергоресурси и на първо място – цената на суровия нефт и природния газ. След кризата в Сирия и изострянето на напрежението с НАТО и ЕС, Русия успя да увеличи износа си на оръжия и оръжейни системи до почти 17 милиарда долара годишно, но тези стойности са все още е далеч от приходите, които се генерират от износ на руски нефт и природен газ.
Като валутна двойка рублата и лирата са прекалено волатилни и непредсказуеми. И двете валути имат тенденция да се обезценяват, поради различни причини и в различни времеви хоризонти. Руската рубла, основно благодарение на ръста в цените на нефта, успя да се стабилизира и поскъпне от равнище 72 рубли за долар в началото на 2016 година до 61 рубли в края на годината, което е ръст от 15 %. За същия период турската лира загуби 19 % от стойността си.
След 2014 година турската лира се търгува в широки граници спрямо рублата от 15 до 29 рубли за лира. Това дава добра представа за съвокупния валутен риск и непредсказуемостта в търговски операции с национални валути между Русия и Турция.
Хеджирането на валутния риск чрез валутни суопове, които могат да бъдат конструирани на равнища централни банки, както и между отделни компании. В тази ситуация, когато едната страна постоянно генерира дефицити е невъзможно да се хеджира валутния риск върху целия търговски обмен – и това по дефиниция. Страната, която се намира в дефицитна позиция, в даден момент ще престане да бъде в състояние да генерира валутата на другата страна за да реализира тези суапови операции. Този начин на управление на валутния риск при всички случаи ще добави допълнителни финансови разходи, което ще се отрази върху конкурентноспособността на стоките и услугите.
Волатилността в двойката валути – рубла-лира, има по-дълбока причина – и Русия и Турция са страни с висок странови риск и високи спредове по рисковите премии, които отразяват идентични икономически и финансови проблеми – бягство на капитал, срив на преките чуждестранни инвестиции и опасно висок „политически“ риск, поради авторитарни режими.
На теория поне, винаги е възможно авторитарните управници да наредят на централните банки и националните стопанските субекти да започнат да приемат в търговските си отношения национални валути на други страни, но това няма да бъде нито първия, нито естествения им избор.
Особено драматичен и шоков подобен преход би бил за Газпром и руските нефтени компании, които вместо долари трябва да се съгласят да получат равностойността в турската национална валута, която се обезценява. А това са крупни, регистрирани на борсата компании, с много и различни акционери, които трудно ще разберат логиката в операции, които имат непокрит и неуправляван риск. Хеджирането на този риск струва допълнителни средства и се отразява на дивидентите.
Този тип геополитически сделки, които нехаят за гравитацията на пазара са извън обсега дори на всеможещите президенти на двете страни.
Докато в политическо отношение търговията с национални валути между Русия и Турция има смисъл – икономическите и финансови ползи са под въпрос.







Проблемите в икономиката на Турция стават все по-видими и трудно за решение. Голяма част от тях са структурни, някой са свързани с волатилността на турската лира, но всички те имат общ корен - трудния за управление политически риск, свързан с действията на президента Ердоган.
Техническата страна на използването на национални валути в двустранна търговия е достатъчно изяснена. Достатъчно е да сравним обемите на търговия и финансовите потоци в двете страни, които го обслужват за да разберем къде вероятно ще се появят дефицити или излишъци, които евентуално да принудят съответната страна и по-скоро нейните агенти да купуват допълнително националната валута на другата страна.
В търговията между Русия и Турция има съществен дисбаланс, а тенденциите никак не са утешителни. Според статия, публикавана във вестник Ал-Монитор и посветена на двустранните отношения след достигнатият пик през 2008 година от $37.8 милиарда долара, двустранната търговия се колебае, въпреки, че Турция отказа да се присъедини към санкциите на ЕС и САЩ към Русия след анексирането на Крим. Особено тревожни са последните две години, като през 2016 се очертава обемите да паднат до рекордно ниски равнища - под 20 милиарда долара. Но докато турският внос от Русия остава на относително високи обеми и в обозримо бъдеще Русия може да предполага с известна доза сигурност, че нейните износни пера са сигурни, включително огромния проект на АЕЦ Акуую /над $ 25 милиарда долара/, то Турция няма никаква сигурност, че ще може да генерира поне приблизително равностойни търговски и финансови потоци за и от Русия.
При турския АЕЦ, доколкото той е от типа "построй, притежавай, експлоатирай и предай" финансовото натоварване ще бъде разпределено върху следващите 20 години, което няма да даде особен стресов ефект.
За първата половина на 2016 година взаимният обмен е паднал до $ 8,5 милиарда, от който само $ 0,7 милиарда турски износ за Русия, а с останалото Турция трябва да плаща вноса на енергийни суровини.
Отливът на руски туристи от Турция рязко свали и обемът на куфарната търговия, която все пак балансираше в известна степен дефицитите в двустранната търговия, като пиковете са стигали до 5 милиарда долара. Руските туристи също няма изглед да се върнат в огромни мащаби, така че да генерират допълнителни приходи, които могат да балансират взаимните разчети в национални валути.
Към уравнението задължително трябва да се отчете и бизнесът на турски  компании в Русия, което е доста внушителен. Само за 2015 година са сключени договори за над 4,3 милиарда долара, като за периода на управление на президента Путин след 2000 година сумата нараства до внушителните 64 милиарда долара. Спорно е каква част от сумите, които се генерират в процеса на контрактуването на строителни и други проеки в Русия ще се отрази върху търговията между двете страни, защото значителна част от сделките изискват плащания в рубли и са към местни стопански субекти, т.е. не касаят двустранната търговия.
При равни други условия, заплащането в национални валути, не е невъзможно, ако има директни споразумения между централните банки и тяхната гаранция на всички субекти, които осъществяват разплащания за стоки или услуги ще си получат равностойността в съответната национална валута - турските търговци за своите руски рубли, Газпром и другите енергийи компании за турските лири.
И тук започват проблемите.
Това, което е възможно с Китай е трудно осъществимо между Русия и Турция.
Търговията с Китай с националните валути не крие особен риск, тъй като китайският юан е стабилен - от 2012 година до днес колебанията са в диапазона - 6,4 до 6,95 юана за долар, като страната притежава огромни валутни резерви, силна и диференцирана експортна структура, което дава гаранции, че юаните, които притежавате ще могат да бъдат обърнати в конвертируема валута и най-вече в еквивалента във Вашата национална валута. Съответно при равни други условия, продажбата на повече китайски стоки и услуги би трябвало да доведе до повече инвестиции или покупка на повече насрещни стоки и услуги. Вероятността да пресрещнете наличните се ресурси в китайска валута с произведени в Китай стоки и услуги остава неизменно висока.
През миналата година юанът беше приет като третата реперна валута на МВФ при изчисляване на разчетната единица - кошницата на специалните права на тираж (SDR) и макар все още да няма статут на конвертируема валута, главно заради желанието на властите да могат да контролират курса, при споразумение между централните банки - проблемът е напълно решим.
Не стои така въпросът при разплащания с руската рубла, защото валутния риск, макар и потенциално възможен за хеджиране, вкарва  елемент на несигурност в уравнението и то на равнище стопански субекти. Руската рубла зависи не само от състоянието на руската икономика, но и най-вече от пазара на енергоресурси и на първо място, от цената на суровия нефт и природния газ. След кризата в Сирия и изострянето на напрежението с НАТО и ЕС, Русия успя да увеличи износа си на въоръжения до почти 17 милиарда долара годишно, но той все още е далеч от приходите, които генерират нефт и природния газ.
Докато руската рубла, най-вече благодарение на ръста в цената на суровия нефт успя да се стабилизира от 72 рубли за долар в началото на 2016 годино до около 61 рубли в края на годината /т.е. поскъпна с близо 15 %/, турската лира за същия период инкасира спад от 19%. Това дава добра представа за валутния риск в търговски операции с национални валути между Русия и Турция. Хеджирането на валутния риск е разбира се възможно, но това само ще добави финансови разходи към стойността на транзакциите за сметка на конкурентноспособността на съответните стоки и услуги.
Както Русия, така и Турция са страни с висок странови риск и високи спредове по рисковите премии, които отразяват идентични проблеми на икономиките - бягство на капитал, срив на инвестициите и опасно висока "политическа" намеса вследствие на авторитарни режими.
Винаги е възможно авторитарни лидери да наредят на стопанските субекти да търгуват с използване на национални валути, но това няма да бъде нито първия, нито естествения им избор. Особено драматичен ще бъде прехода за Газпром и нефтените компании, които вместо долари трябва да се съгласят да получат равностойността в турската национална валута, която се обезценява. Този тип геополитически сделки са вече извън обсега дори на всеможещите президенти на двете страни.


Can Turkey-Russia trade reach $100 billion target?

During the landmark St. Petersburg summit between Turkish President Recep Tayyip Erdogan and his Russian counterpart, Vladimir Putin, on Aug. 9, the two leaders expressed desire to boost their volume of trade to $100 billion annually.
Summary⎙ Print The two countries have been after this target since 2013, but until now have only reached $38 billion.
Author Mehmet Cetingulec
TranslatorTimur Göksel
But bearing in mind the highest level of trade volume between the two countries was $38 billion in 2008, achieving the new goal will not be easy.
Reviewing the past 20 years of trade volume, we see that in 1997 the volume was $4.230 billion. Until the end of 2002, the highest level reached was about $5 billion. In 2003, it was $6.8 billion; in 2004, $10.8 billion; in 2005, $15.2 billion; in 2006, $21 billion; and in 2007, $28.2 billion. The upward trend peaked at $37.847 billion in 2008.
Because of the global economic crisis, the volume regressed to $22.6 billion in 2009, and it hasn’t reached the 2008 level since. The trade volume was $26.2 billion in 2010, $29.9 billion in 2011 and $33.3 billion in 2012.
Numbers reveal that the downward trend in Russia-Turkey volume of trade began before the shooting down of the Russian fighter jet in November 2015. The volume declined to $32 billion in 2013 and to $31.2 in 2014. In 2015 — because of the economic crisis in Russia and excessive parity loss of the ruble — the volume of trade fell to $23.9 billion.
Following the November 2015 crisis between the two countries, trade hit bottom in 2016. In the first six months of the year it sunk to $8.5 billion. Worse for Turkey, of that $8.5 billion, $7.7 was our imports from Russia, mostly natural gas. Turkey’s exports to Russia in that period were a meager $737 million.
The first six months of 2016 were the worst in terms of export performance for Turkey on record since 2004. The most striking aspect of the trade with Russia is that from the outset it has been in Russia’s favor — that is, Russia sells us more than we sell to them. Of course our dependence on Russian natural gas is one main factor of this imbalance. If the volume never exceeds $100 billion, that could mean Turkey is selling more to Russia than before because our natural gas purchases are not likely to increase in the coming years.
Turkey’s list of main exports to Russia include fruits and vegetables, fish, chicken, nuts, automobiles, factory-made clothing, leather, fur, carpets, chemical products, machinery, textiles, iron, steel, jewelry, water heaters, soap, salt, spice, wires, cement, refrigerators, furniture and tobacco.
In return, Turkey buys from Russia natural gas, barley, wheat, rice, metal goods and oil products.
But how to hike up the volume of trade? From contacts between the two capitals, it is understood that there will be concerted efforts to boost cooperation in energy, contracting, defense industry and tourism.
Turkey’s anger with the West because of its apathetic attitude toward the failed coup suggests relations with Russia can develop faster and be more diversified. This was very important to establish at Russian-Turk Joint Investment Council for joint investments in third countries. Also in sight is the potential reconstruction of Syria.
Turkey’s Ministry of Economy says Turkish companies have about $10 billion of investments in Russia. On their part, Russians focus on tourism, and oil and gas production storage opportunities in Turkey. The Akkuyu nuclear power station is the biggest Russian investment, worth $25 billion.
Turkish contractors until now have contracted projects in Russia totaling $64 billion. Only in 2015, Turkish contractors were awarded contracts totaling $4.3 billion.
A Turkish Exporters Assembly poll of 487 companies indicate that Russia is now No. 2 in desired markets by companies going into the export business. Russia was previoulsy not even cited among the first five countries desired as a market. The priority target market for exports at all times is the United States.
Tuncay Ozilhan, the chairman of the Turkey-Russia Business Council, is optimistic about the $100 billion goal. He said, “Very key decisions were made. There are new inter-ministerial committees. We can reach the $100 billion goal in 2019 or 2020. When mega projects get going, it won’t be a dream to reach that level.”
Referring to the importance of the formation of the Turkish-Russian Joint investment Fund, Ozilhan said, ‘‘Major projects in energy and the defense industry will be supported by that fund.”
The Turkish-Russian trade volume could enter an upward trend in the coming years. But we have to watch carefully whether Turkey’s increasingly booming ties with Russia in political, military and economic fields will have negative effects on our relations with the West. We can’t forget that Turkey’s biggest trade and investment partners are European countries.


Read more: http://www.al-monitor.com/pulse/originals/2016/08/turkey-russia-trade-reach-100-billion-target.html#ixzz4TZb8GDwe