В една студена вечер през 1950 г. в музикалното училище в Нижни Тагил влиза изнемощяла жена с лагерно палто и подковани обувки. На лош руски език тя помолила да я придружат до пианото, за да "изнесе концерт". Тя седнала пред инструмента, дълго гледала клавишите, после вдигнала ръце и... от актовата зала се разнесли мощни акорди, изпълнени с неистов темперамент, които разтърсили старата едноетажна сграда. Учители и ученици, изоставили занятията си и се втурнали в залата. Една странна непозната седял на пианото и с изкривени от артрит пръсти свирела Бах, Моцарт, Бетовен, Шопен. Погледът ѝ бил вперен в безкрайността, а лицето ѝ светело от вдъхновение. "Коя сте вие?" - попита директорката веднага щом непознатата свършила. "Казвам се Вера Лотар-Шевченко - отвърнала тя със силен чужд акцент, - и свиря тази музика от тринадесет години!"
Неведнъж Европа и Америка я аплодирали, а Ромен Ролан я нарекъл "най-изявената пианистка на XX век". Вера не се интересувала от славата. Най-важното нещо за нея била музиката. Тя била нейното щастие, нейният живот и Вера ѝ се отдавала без остатък, съчетавайки в себе си взискателността на учител и вечното усърдие на ученик.
Вера Лотар е родена на 10 март 1901 г. в Торино в семейството на италиански математик и испанска пианистка. След това баща ѝ получава място като професор в Сорбоната и семейството се премества в Париж. На 6-годишна възраст Вера е записана в музикално училище, а на 12 години вече изнася рецитали. Един ден тя си проправя път до Тосканини зад кулисите и иска да свири в неговия оркестър. Взискателният Тосканини отказва. Тогава Вера седнала на пианото и изсвирила Лист по такъв начин, че великият диригент се разплакал. Вера обикаля света с неговия оркестър. Две години по-късно, на 18-годишна възраст, тя започва да изнася рецитали. Ромен Ролан, познавач на Бетовен, бил шокиран от изпълнението ѝ. Тя свири за американския президент, свири в Бъкингамския дворец, обикаля Европа и Америка. Stеinway ѝ подарява роял и я превръща в лице на кампанията си. Пътят напред е осеян с рози. Слава, богатство, почитатели - изобщо всичко, което може да си пожелае. Но всичко това предотвратява... любовта.
В средата на 30-те години Вера се запознава с Владимир Шевченко - руски емигрант и производител на цигулки, когото в Париж наричат "руския Страдивари". Това е любов от пръв поглед. Владимир е по-възрастен от нея, той има двама сина, но това не спира Вера и през 1936 г. тя се омъжва за него. А след това се влюбва за втори път - в Русия, за която й разказва съпругът й, и се запалва да се премести в тази прекрасна страна, където живеят прекрасни хора. Двамата пишат молба до посолството. След няколко месеца на Владимир е разрешено да се върне. Щастливата двойка се премества в Ленинград. Междувременно в календара се появява страшната 37-ма година ...
Живеят зле. Стая в общежитие, обща тоалетна и кухня, недостатъчно пари, Вера продава парижки тоалетни. Но след няколко месеца, благодарение на покровителството на пианистката Марина Юдина, Вера получава работа като солистка в Ленинградската филхармония. Съпругът ѝ си намира работа. Изглежда, че най-трудното е приключило. Но една нощ към общежитието се задава черна фуния. Владимир е арестуван по донос. Дават му 10 години без право на кореспонденция.
Вера се втурва в защита на съпруга си. С неистовия си темперамент тя минава от инстанция на инстанция и доказва, че съпругът ѝ е обичал Русия, че е патриот, но нищо не помага. Тогава тя губи търпение и изкрещява: "Тогава арестувайте и мен!" И, разбира се, веднага я арестуват за "сътрудничество с врага". Следователят от НКВД по време на един от разпитите бавно, с наслада, счупил всеки от пръстите ѝ с дръжката на пистолета. Така че тя не можела повече да свири.
Вера излежава присъдата си "от звънец до звънец". Тя сменя шест лагера. Реже дърва, цепи дърва за огрев, работи в кухнята. Съпругът ѝ ще бъде застрелян, но тя ще разбере за това много години по-късно. Децата ѝ ще попаднат в сиропиталище, където най-големият ще загине при бомбардировка, а тя ще срещне най-малкия чак двадесет години по-късно. Тя никога не докосва пиано в лагера. Но един ден двама затворници й изрязват клавиатура от шперплат. И на този "лагерен Стенуей" тя свири през нощта целия си богат репертоар. А гледайки осветеното ѝ лице, жените в бараките си мислят, че чуват безсмъртна музика.
Освободена е през 1950 г. Забранено ѝ е да живее в големите градове. Тя само мечтаела да седне на пианото и затова поискала да отиде във всеки град, където има музикално училище. В музикалното училище в Нижни Тагил тя свири в продължение на няколко часа, без да спира. А в коридора мълчаливо плачат учителите.
В училището я взели като илюстратор за часовете по музикална литература. Тагилските ученици имали голям късмет - слушали известната пианистка два пъти седмично. Но не само те имали късмет - късмет имал и целият град. Вера изнасяла безплатни концерти в местния Дом на културата, получила работа в драматичния театър като музикален оформител, а след това взела и ученици. Обичала да преподава. Първо слушала как детето свири, а после казваа: "Изсвири го ето така", а след това им показвала. Съседите и, захвърлили всичко, тичали на този импровизиран концерт. Една от нейните ученички, Татяна Константиновна Гускова, си спомня: "... тя живееше в някакъв особен свят, беше абсолютно непрактична в светските и ежедневните дела.
Музиката я изпълвала без остатък, беше смисълът на съществуването, на живота и щастието".
Говорейки за концертите. Те били изключителна рядкост, а Вера Августовна, възвърнала формата си, мечтаела за големи зали. Най-близкият голям град бил Свердловск /днешен Екатеринбург/. Но тя не се задържала дълго в Свердловската филхармония - към нея се отнасяли крайно подозрително. Тя била "аутсайдер", "бивша затворничка", и свирела по начин, различен от този в руската школа. Давали ѝ малко концерти, а ако ги правела, те били предимно в селата. Като не издържала на пресата, Вера се премества в Барнаул. Давала концерти в полупразни студени зали, много студени и страдала от това. Но един ден на концерта ѝ случайно дошъл кореспондентът на "Комсомолская правда" Симон Соловейчик. Той бил потресен от изпълнението ѝ и на следващия ден целият Съветски съюз научил за Вера Лотар-Шевченко.
През последните 16 години от живота си Вера Августовна изнася концерти в Москва и Ленинград и никой не казвал, че свири "някак неправилно". Живее в Новосибирск, в Академигород. Почитателите на нейния талант по всякакъв начин и с всички средства й осигуряват двустаен апартамент, купуват мебели и роял "Бекет". Вратата на апартамента винаги била полуотворена и съседите слушали как тя свири, докато седели на стълбите.
Тя била напълно непрактична в къщи, не умеела да готви, можела да забрави вечерята на котлона, да седне на пианото и после да се събуди, когато от кухнята излиза дим. Учениците от местното училище я покровителствали - чистели къщата ѝ, купували хранителни продукти, изпълнявали поръчки. По същото време - някъде в края на 60-те години - дошло писмо от френското посолство: извикали я обратно. Предлагат да се възстанови концертната дейност, обещават турне в Европа и Америка, условия на живот и хонорари, несравними със съветските. Но Вера... отказва. "Заминаването ми би било предателство към онези съветски жени, които ми помогнаха да оцелея в лагерите." Не без основание Вера е сравнявана с библейската Рут - родината, която убива съпруга ѝ, става нейна родина. На концертите ѝ никога не се продават билети за първите редове. Тези, които са преминали през лагерите заедно с нея, идват на тях безплатно.
Понякога била палава. Веднъж след един концерт в Новосибирск тя хожелала да отиде да се "забавлява" с приятелите си. Искала да пият шампанско и да свирят на пиано. Таксиметровият шофьор ги закара в едно забутано питейно заведение. Син дим, небръснати лица, разговори на жаргон, почти никакви жени. "О...", зачудила се Вера Августовна, но "тук няма пиано?". Взела две бутилки водка и помолила мъжете да донесат инструмент. Час по-късно полупияните мъже докарали на камион концертен роял. В продължение на няколко часа алкохолиците, крадците и престъпниците слушали Моцарт, Бетховен и Бах в тишина, свалили шапки.
Вера Августовна умира на 10 декември 1982 г. Погребана е в гробище в Новосибирск. Целият град последвал ковчега ѝ. На гроба ѝ е издигнат бял паметник, на който са гравирани собствените ѝ думи: "Животът, с Бах в него, е благословен".
Няма коментари:
Публикуване на коментар