неделя, 22 октомври 2017 г.

Bulgaria Analytica - Защо Русия на Путин е пряка и екзистенциална заплаха за България – пълен текст

Този, който говори, че Русия е заплаха за българите, е пълен идиот
Александър Дугин

Отношенията между България и Русия излизат   извън стандартните формати за двустранни отношения. Кремъл рядко опира до услугите на своето посолство в София или на своята дипломация за реализация на своите планове, тъй като има на свое разположение достатъчни местни алтернативи – български партии, организации и политици.
Както казва известният руски опозиционен политик, съратник на Борис Немцов и съветник на Алексей Навални – Владимир Милов:
„Путин иска да Ви колонизира и Вашия елит му помага“.

Кратко и ясно.
Дебат около „руската заплаха“, появила се като общ текст в доклад на българските секретни служби, на практика нямаше. „Здравите сили“, включително и министърът на отбраната, просто обещаха да поправят грешката в следващото издание и опровергаха твърдението за заплаха.
Неотдавна духовният гуру на неомперската руска външна политика Александър Дугин разви тезата, че Москва има много по-значими стратегически цели, за да се занимава с България. Това е изпитан подход – да подскажеш незначителността на партньора и така да избегнеш претенциите му за равнопоставеност и уважение. Този мотив веднага бе повторен  висши български държавни дейци и политици.
Като оставам настрана идеологическата опаковка, Дугин всъщност ни казва, че Кремъл няма нужда от специална външна политика за контрол и задържане на България в собствената си орбита, след като има достатъчно ресурси в самата страна, т.е. ние сме обект не на руската външна, а на вътрешна българска политика.
Да се опитаме да направим аналитична дисекция на съдържанието на руската заплаха.
Най-напред да уточним метриката – какво мерим и с какво мерим – защото в противен случай ще се окаже, че измерваме не реални и обективни параметри на руската заплаха, а внушения и виртуални импресии. Това, което за един български гражданин е заплаха, за друг може и да не е.
Много е важно да не мерим руската заплаха на българската граница. Тя не е външна, а вътрешна за България, защото основните и цели и последствия се реализират у нас – чрез пленения елит, чрез поставените ограничители и нанесени щети.
Нормално е да има различия в обществото по отношение както на общото възприятие за Русия като политика, като цяло, и по-конкретно спрямо България. За целите на анализа на руската заплаха да се спрем на общия знаменател на интереси на българските граждани. Различни сме – едни тъгуват по съветското минало, откърмени и израсли с представите за храбрите съветски войници, които освобождават Европа от фашисткото зло, други скърбят за унищожената българската демокрация и геноцида на нейния елит през повече от 70 години на комунистическо управление.
Да се върнем към мярата на Уста Кольо Фичето – колко имаме да получаваме и колко даваме в този баланс на отношения, който накрая завършва с оценката, че официална Русия е заплаха или риск за развитието ни. За улеснение от тук нататък под понятието Русия ще разбирам официалната власт и Кремъл.
Има два типа въздействия, които определят характера на влияние, което може да бъде възприето като заплаха. Едното е генерично системното въздействие, към което спадат и влиянието на ролевия модел в Русия и цялостната гравитация към Москва. У нас има хора, които се прекланят пред Сталин, а Путин е негов достоен продължител. За тях кремлинофилството е просто носталгично бягство и опит да си върнат загубения „рай“ на социализма, както и вътрешна съпротива и неприемане на западните стандарти и начин на живот.
Мобилните телефони на тези хора звънят със “Вставай страна огромная“, ликът на Сталин е на стената им, а Путин е новият им човекобог. Новинарската лента, фактите и аргументите просто нямат значение. И най-обективния и независим анализ за рискове и ползи, изведени като заплаха или възможности, няма да свърши никаква работа. Тези люде ще си останат фиксирани в религиозното си преклонение, че руският президент е непогрешим, точно както преди това са били непогрешими и руските царе, Ленин, Сталин, Брежнев и всеки друг генерален секретар или вожд. В известен смисъл, тези хора никога не са били част от българската нация, тъй като самоидентификацията им започва с интереса на Русия, а България е производна.
Няма никакво съмнение, че България е най-зависимата от Кремъл страна-членка на ЕС и НАТО.
Потенциалният риск от тази близост се превръща в антитеза на европейското ни развитие и заплаха по естествен и логичен път, без нужда от допълнителни катализатори. Веднъж Кремъл оказва фоново или системно въздействие, втори път реализира конкретни проекти и операции.
Но неизменна хранителна среда за опасността от Русия е българската политическа и бизнес действителност.
България изпитва наследена свързаност и зависимост от развитието на вътрешните процеси в Русия, не само поради дългите години на доминация на съветския режим, но и поради устойчивите и наследени черти на руската царска и съветската външна политика, която винаги се е стремяла да управлява чрез дестабилизация и експлоатация на вътрешни противоречия.
И царската и съветската и Путинова Русия имат общ и наследяем интерес – това е да управляват своя външна сфера на влияние в колониален режим. Причината не е сложна за разгадаване – Кремъл и при царе и при президенти никога не е имал успех в реформирането и модернизацията на стопанския и политически живот на Русия. Ако погледнете кратките периоди на реформаторско усилие в най-новата руска история, „успехите“ и най-вече отношението на поколения руснаци към историческото наследство, ще се убедите, че диктатора Сталин е много по-уважаван от реформатора Столипин.
Владимир Путин днес не иска нищо друго, освен да бъде призната руска сфера на влияние, в която нещата да се случват както и когато той иска. Но тъй като позитивната политика – изграждането на позитивни зависимости чрез технологии, инвестиции и създаване на заинтересованост – е неконкурентна на западната, Москва използва негативната си сила – да дестабилизира и управлява причинен от нея хаос, отслабвайки съпротивителните сили и имунната система на намиращите се под нейно влияние страни.
Наличието на заплаха от страна на Русия изобщо не би била предмет на внимание, особено в страни с здрави демократични институции и богата историческа традиция, в битката с отблъскване на вражески амбиции, или на такива необратимо и здраво интегрирани в ЕС и НАТО.
Русия еволюира в своето отношение към членството на България в тези две организации от мълчаливо приемане и пасивно отрицание, в ранните дни на управление на Путин, до открита и агресивна опозиция, която не само пряко се противопоставя на фундаменталната нужда от подобно членство, но и пряко призовава за свикване на референдуми и за излизане. Докато през ранните години на членството, макар и с неохота руската дипломация възприемаше логиката в смяната на стратегическите приоритети на страните от ЦИЕ, като правеше разлика между неприемливото НАТО и допустимия ЕС, след анексирането на Крим и тоталния провал на усилията на Кремъл да забие клин и да снеме санкции, днес няма разлика между третирането на ЕС и НАТО.
Русия избра да бъде отначало конкурент, а след това враг, като открито се обяви за разрушаване на тези съюзи и за откъсване на България от тях. Заяви го генерал Решетников, повториха го участници в президентската и парламентарната изборна надпревара. При това положение двустранните отношения се възприемат от Москва като игра с нулева сума, печалбата за единия е загуба за другия. Там където Кремъл печели, ние губим и обратното.
Не е сложно – това е простата формална кремълска логика по отношение на всяка страна членка на ЕС и НАТО, но тя става открита политика само там където има ресурс за влияние. Тази руска политическа „истина“ не подлежи на уговорки, без значение дали се изговаря от президент, премиер, депутат или обикновен гражданин.
Тъй като България не е самодостатъчна страна и в глобализиращия се свят разчитаме на участието си в ЕС като глобален център, всяка сила, всяка страна, която публично и реално се конфронтира с ЕС и НАТО, по дефолт се превръща в заплаха и за нас.
Както казват руснаците – „иного не дано“.
Ако искаме да влезем в Шенген например, ни трябва удостоверена и устойчива реалност на върховенство на закона, на ефективно правосъдие, на контрол върху престъпността /защото тя е мобилна и страните в Шенгенската зона се лишават от възможноста за граничен контрол/ и най-вече увереност, че на територията на страната се спазват същите принципи и норми, каквито ги има в останалата част на Шенгенското пространство.
Казано по друг начин, другите страни от Шенген трябва да ни вярват, че можем да пазим тяхната сигурност, но не само от бежанци – те са лесно разпознаваем риск, а от преливане на системните дефекти в нашето развитие, включително небалансираното присъствие на руски официални интереси и зависимости в българската политика и институциите, както и възприятията за потенциален Троянски кон. 
Дори самият спор на най-високо политическо равнище относно това дали Русия е заплаха – това, което е признат стандарт в страните от Шенгенската зона – е сигурен признак, че губим доверието на другите страни, че могат да разчитат на нашите преценки, на защитните механизми и съпротивителни сили срещу общата заплаха – срещу руските служби, организирана престъпност и компании, които реализират хибридни въздействия.
Докато ние можем да си затваряме очите като държава и власти, че пристанището Росенец е условно суверенна българска територия, за системата Шенген това е риск и заплаха, при това несподелен и неуправляем.
Не може да се тълкува като изненада, че вътрешните министри на Холандия и Германия не горят от желание да удовлетворят исканията на българското правителство за влизане в Шенгеската зона.
Вие как бихте реагирали на тяхно място?
Тези хора не са българомразци, просто си пазят страните от рискове и заплахи, които ние не споделяме и не можем да управляваме.
Край на първа част

Ефектът за Еврозоната

Влизането на България в НАТО не е предателство, предателство е оставането.
Александър Дугин
руски политически анализатор, апологет на доктрината за ЕврАзия

Да вземем другата ключова цел на българската политика – членство в Еврозоната и я съотнесем към темата за заплахата от Русия.
Метриката на готовността на България за членство в ЕЗ не е само и толкова функция на изпълнението на формални критерии, колкото на по-обща референция към способността на икономиката да издържа на външни кризи, да поддържа растеж и генерира богатство, на институциите да осигурят ефективно управление и да „укротяват“ рискове, на гражданите да се възползват от правата и възможностите, да се съобразяват с отговорностите, да се справят с предизвикателствата на „живота в Еврозоната“.
По-голяма част от идентифицираните бариери по пистата на присъединяването не са предпоставени, нито пък България е фиксирана на дъното на ЕС благодарение на наследения си жизнен стандарт или благосъстояние. Нараства загрижеността на членовете на Еврозоната и на Европейската Централна Банка от качеството на интерфейса на страната с монетарните и финансови мрежи в Европейския съюз, тъй като въпреки европейските фондове и мащабите на европейския пазар, България не догонва толкова бързо, колкото се очакваше от нея. Каквито и да са постиженията, с които София се гордее, все още не е в състояние, след 10 години членство, да скъси дистанцията със средните показатели в Съюза. Тенденциите не вдъхват оптимизъм  въпреки че темповете на нарастване на БВП са относително високи – 3-4 процента на година, те не са достатъчно за догонващо развитие и са по-ниски от някои съседни страни по отношение на икономиката (Румъния – 5,5%, Словения -4,8%) и на преките чуждестранни инвестиции (спад с 55%). Най-лошото е, че дори тези високи темпове на ръст, не водят до сравним аналогичен ръст на доходите, особено ниските – заплати и пенсии – показатели, по които страната изостава от своите съседки, дори нечленки на ЕС. Драматично растат разликите между столицата и провинцията.
При равни други условия, това е симптом за наличие на системен дефект, който произтича от неефективен и мотивиран от корупция механизъм на преразпределение. Това предвещава като минимум бъдещи фискални и монетарни проблеми, неустойчивост на растежа и отсъствие на социална кохезия в продължителни периоди.
На равнище ЕЦБ и ЕК – центровете на власт в ЕС – България изглежда заседнала в погрешен модел, неспособна да се откъсне от собственото си минало и предразсъдъци. Членовете на Еврозоната лесно могат да превърнат своята загриженост или недоверие в отсъствие на ентусиазъм за стремеж на страната за членство. Това може да е несправедливо за някои, може да се възприемат като необосновани страхове, но съществува реален риск от преливен ефект, когато подобни нереформирани и обременени икономически и институционални системи, се присъединяват към Еврозоната. Такава е действителността.
Страните с най-голяма тежест при вземане на решенията в ЕЗ не очакват да видят България да се изравнява с Австрия, нито дори със Словения, а най-вече да докаже капацитет да идентифицира и се справя с проблемите си, да запушва течовете, по които националното богатство – колективно и индивидуално – изчезва.
Матрицата на руския модел в България генерира и руски тип неравенства – държавно-корпоративната олигархия става все по-богата и бедните по-бедни. Руският модел на публично управление генерира по-високи вътрешни и външни рискове, като вероятността от социално напрежение и трусове в икономическото развитие нарастват.
Олигархията, която е олицетворение на модела, не е нито технологична и иновационна сила, нито съзидателна и творческа, нито производителна. Тя владее само едно „изкуство“ – да преразпределя вече създадено богатство, да присвоява чрез лостовете на властта – често национализация – резултатите от добре управлявани активи.
Като член на Еврозоната, проблемите на България неизбежно ще стават общи през общата валута и монетарна система, като сметката ще се плаща от всички данъкоплатци в страните членки.
Близостта или индуцираното привличане на спонсорирания от Русия евразийски модел се превръща в присъщ риск и заплаха за всеки член на Еврозоната. Разпознаването му и навременната му терапия, в този смисъл, са съществена предпоставка за влизане в еврозоната.
Може да се спори и да не се навлиза в фините нюанси и същността на заплахата от Русия, но основната линия е ясна – тя е както пряка, непосредствена, системна, както генерична, така и специфична. Не трябва да се храни никаква илюзия – Русия пряко предизвиква и се стреми да подкопае ключовата опора на съвременната българска политика – евроатлантическото членство, върху която се базира доктрината на националната сигурност и развитие.
Защото евроатлантическата интеграция бавно, но необратимо ограничава в нарастваща степен възможностите и да налага и събира имперска рента от България. Русия, като наследник на Съветския съюз, претендира за правото да получава подобни „ползи“ от съветските сфери на влияние, сред които е и България. Това е реален и твърде значим геополитически „данък“ – чиято оценка на годишна база варира между 5 и 10 милиарда долара. Измерва се в надценен руски износ, злоупотреба с монопол, трансферни цени, потопени в корупция договори, незаконен трансфер на капитал, включително пране на пари и мегаломански проекти.
Дори при туризма, където Русия твърди, че допринася максимално за брутния вътрешен продукт, все по-големи сегменти от веригата на добавената стойност минават под контрола на руски бизнес – от травел агенции и брокерство на туристически услуги, през чартърните полети, развитието на проекти за хотели и експлоатацията им. Докато общия брой на руските туристи остава относително устойчив през последните десет години, делът на приходите, които те генерират в сектора и който остава в ръцете на руския бизнес вече е над 30 процента, много над тези 24% от БВП за които се говори в изследването „Кремълския наръчник“ като критичен праг на чувствителност към външно влияние.
Руската заплаха може да бъде разгледана и на геополитическа и военна плоскост – достатъчно е да се отбележи степента на милитаризация на Черно море и Крим, както и насищането с ракети с обсег почти 3000 км, насочени към стратегически цели в района – всичко, за да се внуши заплаха, да подчини страните в послушание. Въпреки че Русия говори за отбрана, мащабите на военното строителство и операциите в Крим, Източна Украйна и Сирия недвусмисленно водят до изводи за агресивни намерения при военното планиране. При оценка и противодействие на подобна заплаха българските и натовски военни не могат да си позволят да се колебаят, особено при изготвяне на мерките за защита и реакция. В този смисъл публичните изявления на българският министър на отбраната и на главнокомандуващият, българският президент Радев в смисъл, че Русия не е заплаха, биха могли да предизвикат тревога и объркване, както у военните, така и в политиците – както в страната, така и извън нея.
Българските институции са най-уязвимите в ЕС и НАТО към външни, в това число и руската, заплахи, което пряко се отразява върху качеството на публичното управление и обществените възприятия. Единица мяра на негативно въздействие от страна на Русия, която  може да причини в средностатистическа страна от ЕС и НАТО настинка или треска, в България със сигурност ще причини пневномия.
Ясно доказателство за това е визитата на генералния прокурор Чайка в България и поетите ангажименти от българска страна за обучение на прокурори в Академията на руската генерална прокуратура по различни теми, от човешките права до битката с корупцията. Тази част от двустранните договорки бе държана в тайна от българската общественост, но тя разкрива по недвусмислен начин манталитета и посветеността на българската главна прокуратура – особено в светлината на рязката критика, които тя получава от Европейската комисия и други ЕС институции, както и печалния запис от „постижения“ на руската прокуратура точно в тези области – защитата на човешките права и анти-корупцията.
Векторът на европейската интеграция е ориентиран в право противоположна посока на поетата от най-влиятелния и овластен сегмент на българската съдебна система – Главна прокуратура. Вместо да синхронизира и привежда в съответствие ценностната база и практиките с тези в ЕС, София избира да ги синхронизира с руската прокуратура – което блокира напредъка на собствената българска интеграционна писта, не само на съдебната система, но и на страната като цяло.
Освен ако човек не мисли, че Русия е ролеви модел за човешки права и битка с корупцията, не може да има друго обяснение освен институционалния плен.
Може да се критикува режима на Владимир Путин, но съществува твърда и недвусмислена позиция по темата в ЕС и НАТО – той е автократ и заплаха. Колкото по-интензивни и задълбочени са отношенията на България в политическата област с Русия, на фона на небалансирани и неравноправни отношения в търговско-икономическата област, толкова нараства шансът страната да бъде обект на преливен ефект от автокрацията в Кремъл. Още повече, че именно българската прокуратура, според Конституцията, е призвана да бъде стожер на суверенитета и интегритета на страната, да я защитава срещу външни заплахи, включително от Русия.
Край на втора част

Преливният системен ефект
Поради близостта си България естествено отразява автократичните повеи от Русия в своята вътрешна политика, включително и при опитите да се копира държавната олигархия. За разлика от Русия обаче, българската версия не може да бъде захранена от природни ресурси – нефт, газ, ядрено гориво – и преразпределено богатство. Ресурсите на властта в България трябва преди това трябва да бъдат създадени чрез добавяне на стойност и ръст на БВП, чрез обложена с данъци икономическа дейност. От тук и ограничените възможности за преразпределение на по-трудно генерирано богатство, което прави българското копие на руския държавно-олигархичен модел по-силно и ярко зависим от грандкорупционни практики.
Брутният вътрешен продукт на Русия расте по време на почивни дни, тъй като нефтогазовата индустрия работи през прекъсване през цялата година. Българският БВП трябва да бъде изработен.
В Русия хората демонстрират изключително търпение, готови да преглътнат гордостта си в името на „стабилността“ (забележете припокриването на използвания жаргон от управниците в двете страни), колективната гордост и величието на Родината. В България, като член на ЕС, стабилността е синоним на застой и отказ от ангажиране в реформаторски процес.
Защото каквито и да са изнесените ефекти и тенденции от Русия, те се проявяват в България като ограничение, като риск – следователно като заплаха.
Българското правителство може да изтъква като успех процентите на ръст на БВП, рекордно ниските нива на безработица и други макроикономически показатели, но непропорционално голяма част от новосъздадения продукт и богатство се оказва в ръцете на олигарсите, което е предпоставка за социално напрежение и нестабилност, които ограничават и обричат на неустойчивост развитието на страната.
Няма друга страна в ЕС и НАТО, която да е толкова изложена на намеса от страна на Русия, на кампании за влияние, които могат да бъдат конвертирани в икономически и политически ползи за Кремъл. Геополитическите премии могат да се консумират в различни форми – по-високи от средните пазарни цени плащани за нефт и газ, по-ниски приходи от тарифи за транзит на руски газ, които са защитени от междуправителствени споразумения в нарушение на европейското законодателство и пазарните стандарти, които генерират незабавни, осезаеми и преки загуби или щети за българския данъкоплатец и потребител.
През последните 10 години продажбите на основните енергийни стоки на Русия – газ, нефт и ядрено гориво – надвишиха $ 7 милиарда годишно – без конкуренция, без търгове, без правилата на ЕС. Тези отворени канали на взаимодействие се движат по съвършено различни и в много отношения несъвместими с европейските и глобални стандарти, „бременни“ с корупция, граничещи с престъпления, източващи богатство и стойност от страната в мащаби, които гарантират статута и на изоставащ бедняк на ЕС. Именно този сблъсък на несъвместими ценностни бази – на Русия и на ЕС – обясняват колапса на всички проекти от Големия Шлем и на техните бъдещи аналози.
Патетичният отказ на българското правителство да се изправи пред предизвикателството за привилегирования статут на Русия не само нанася допълнителни материални щети, но компрометира възможността на страната да се възползва в пълна мяра и да спечели в процеса на европейска и глобална интеграция. Вместо да се превърне в интегрална част от социалните, икономически, бизнес, отбранителни и на сигурност мрежи, българската политическа класа съхранява и усилва нивата си на зависимост от Русия. Това води до фрагментация на политическия процес и функциониране на България като остров на различност в ЕС.
Относително нов ярък пример в тази насока е въвеждането, в изпълнение на евродирективи, на новия входно-изходен модел на тарифиране на преноса на природен газ в България. В сегашния си вид той дискриминира всички български и международни играчи на националния газов пазар в полза на Газекспорт. Съотносимо с обемите на транзитиран и пренесен газ през България – разликите в действуващите тарифи на годишна база могат да достигнат 140 милиона долара, които не само представляват потенциална нерегламентирана държавна помощ, но разбиват пазара на преносни услуги, което генерира недоволството от политики на ЕС, които поради специфичния характер на приложение в страната се оказват пагубни за българските данъкоплатци и потребители.
Във времето подобно насочване на фондове и ползи обратно към Москва или офшорни сметки се превърна в рутинна черта на двустранните отношения – платената сметка по издръжката на Окупационния корпус след руско-турската война, през редовната „доброволна“ репатриация на златните и валутни резерви на България към Русия, експроприация на активи в стратегически индустрии /цялото самолетостроене на България след ВСВ/ до налагането на несправедливи и неравнопоставени договори, включително на белязани с гранд корупция инфраструктурни проекти.
Изключително трудно е да се определи сфера в двустранните отношения, в която българските институции и граждани да получават равноправно и справедливо третиране. Дори в културните отношения, в които би трябвало да има най-слабо застъпени материални интереси, много е трудно да не се забележи липсата на паритет във взаимните посещения и във финансовите потоци между двете страни.
Използваната често мантра от топ български политици, че „санкциите срещу Русия не работят“ поставя страната в специална рискова и под наблюдение група, като се подкопава доверието на партньорите от НАТО и ЕС. Нещо повече, на практика е невъзможно да се докаже, че България страда от санкциите, тъй като не само износът расте, включително в категории, покрити от санкции, но там където българските компании страдат, то това се дължи на бюрократични спънки, административен произвол и дискриминационно третиране от страна на руските власти.
Твърде често въпросът за заплахата от Русия се заглушава изкуствено, тъй като българските власти се опитват да ангажират руското правителство и компании в стратегически проекти – като проекта за ядрена централа „Белене“ или българското продължение на проекта Турски поток. Обичайните аргументи са, че ако официално се признае Русия за заплаха, шансовете за успех по тези проекти са нищожни, особено когато от Москва упорито преговарят за своите бизнес интереси и договори, като предусловие за посещение на най-високо равнище. Не е тайна, че потенциална визита на президента Путин, която в момента се подготвя за 2018 година, е обвързана с прогреса по проекта „Белене“ и най-вече с продължението на Турски поток на българска територия, плътно опаковано в фразеологията на газовия хъб „Балкан“.
Проектът за газов хъб в България, от своя страня, има по-малко шанс само с руски газ, отколкото с диверсифицирани и многовекторни входящи и изходящи газови потоци.

Руската и международната ос на проектите се сблъскват, тъй като кремълските пътища често изискват заобикаляне на правната регулация на ЕС. В резултат се получават две скорости на функциониране на транзитната ни система, с повече правителствена намеса и по-малко пазарна логика.
С напредване на времето и задълбочаване на вътрешната икономическа, финансова и социална криза, Русия ще стане все по-агресивна в опитите си да осигури изходящите парични потоци от България, именно като цели да удължи привилегиите и субсидиите, зависещи от волята на българското правителство.
Ясна индикация на идващото бъдеще са събитията около рестарта на проекта Белене. Изплатените от НЕК над 600 милиона евро, чийто еквивалент в рубли е близо 40 милиарда рубли, изглеждат внушителни и са почти равни на годишната субсидия за Росатом от руския държавен бюджет през 2017, която е критична за дейността му както във военната, така и цивилната област. Истината е, че Росатом има много по-голяма нужда днес от АЕЦ „Белене“ и ангажименти по които получава пари, отколкото по изпълнението на договорите, които изискват финансиране.
Другият стратегически лост на Русия в България – компанията Лукойл – в продължение на години декларира консолидирана печалба в компанията майка в Москва, докато в притежавана от нея рафинерия в Бургас има само загуби през последните 10 години, което лишава бюджета от приходи от данък печалба. Естественото обяснение е, че ползите се изнасят и данъците се пестят. Това също представлява пряка заплаха за националната икономическа и социална сигурност на България, доколкото бюджетът зависи в критична степен от данъците и постъпленията от дейността на Лукойл – Нефтохим, от тръгващата от него верига на добавена стойност на рафинирани продукти, които трябва да осигурят критичните реформи и модернизационни програми по целия фронт на развитие на страната.
Продължаващото съобразяване с руските интереси – реални или възприемани – в отбранителната сфера в България, включително при планиране на военния бюджет и програмите за модернизиране, независимо от словесните и медийни опаковки, които се използват за туширане на проблема, си остават точно това, което в действителност са – латентен и реален риск и постоянна заплаха.
Подхранването на илюзията, че руските МИГ-29, които са гръбнакът на българските ВВС, могат да бъдат междинно решение и спасение от нуждата да се инвестира в съвместим с НАТО самолет, е пряка производна опорна точка и следствие на пленена воля и страх.
Основната цел на Кремъл е да пренебрегва членството на страната в НАТО и ЕС като необвързваща за него котва в развитието на България, като възроди класическия формат на исторически зависимости и влияние, които да гарантират изходящите към него парични потоци.
Изложените по горе обобщения не са плод на злонамерени интерпретации или предразсъдъци, а на горчив опит и обективен анализ на често грозни и груби, но истински факти.
Докато политическата целесъобразност и обикновеният страх могат да принудят българското правителство да си затваря очите за съществуването и въздействието на руската заплаха, тя си остава точно това, което е  – слон в стаята и най-значителния политически външен риск в българския политически живот. Без да се справи с проблема, страната ще продължи да изостава от очакванията на своя народ и на партньорите в ЕС и НАТО.

Край на трета част


Няма коментари:

Публикуване на коментар