Интервю пред вестник "Животът днес"
-Г-н Василев, особено след референдума в Крим
аналогията със събития отпреди повече от 70 год. се налага от само себе си - с
аншлуса на Австрия, европейската нерешителност, възхода на Хитлер. Възможно ли
е повторение в XXI век?
Събитията около
Украйна предизвикаха шок в Европа и САЩ, които приемаха процеса на
„европеизация“ на международните отношения като необратим. Под европеизация
имам пред вид отказа от териториални претенции и националистически цели в
ползва на икономическия просперитет. Някак остана извън внимание, че Русия е извън
тези тенденции с прикривани дълги години имперски „замашки“, национализъм и
жажда за реванш след разпада на СССР. Европа, без изключения, остави в миналото
историческите карти и бляна за „величие“ по географски принцип в името на
мрежата от зависимости, но и възможности за достъп до огромен пазар, свобода на
придвижване и инвестиции. За съжаление, докато Европа се придвижваше към XXI век, Русия не можа да развие конкурентен
икономически и политически модел, способен да предложи равностойна алтернатива
на евроинтеграцията. Ако проследим Русия при Елцин и при Путин, ще видим, че
зависимостта от енергоресурсите – тъй нареченото „нефтено проклятие“ - е още
по-голяма. Всъщност причината Путин да разполага с такъв огромен ресурс е един
подарък на Джордж Буш-младши от 2003 год. – войната в Ирак. Тогава петролът
беше 25 долара за барел, днес е 100 долара и през тези десет години няколко
трилиона долара в повече влязоха в Русия. „Лесните пари“ обезсмислиха нуждата
от модернизацията на икономиката и окуражиха политическия елит да погледне към
силови акции зад граница - като спирането на кранчето на природния газ през
2006-а и 2009-а и особено нахлуването в Грузия през 2008 година. С последните
си действия Путин иска да върне Европа в XX век и да възроди значението на военната сила.
-Демократично мислеща Русия се обяви в защита на Украйна, ще има ли нов тласък вътрешната съпротива
срещу управлението на Путин? Ловък играч ли е той или живеещ извън реалността,
опиянен от властта самодържец?
Действително беше
приятна изненада количеството московчани на митинга против агресивната политика
на Русия срещу Украйна и присъединяването на Крим. Това са много близки народи
и тези, които ги разделят или настройват един срещу друг, вършат исторически
грях. Тежко е да гледаш, как от контролираните от Кремъл медии, от ефира и
печатните издания тече системна омраза срещу украинците – раните от тази
братоубийствена информационна война не могат да зараснат с десетилетия. Много
може да се пише защо Путин – без съмнение днес той има повече от царски
правомощия – решава нещата в Русия. Наблюдавам от години политиката му. Има два
неизменни вектора, които определят мотивационната му база – единият е желанието
да не изглежда слаб и вторият – засилващите се напоследък имперски или месиански
наклонности. Дългото му пребиваване във властта, липсата на конкуренция и
най-вече обективните житейски ограничения насочиха интересите му извън полето
на текущата конюнктура и рационалната политика в посока на исторически мисии –
да събере „руските земи“, да възстанови Съветския съюз или поне да съветизира
Русия, да върне Крим или Украйна. Но това е само идеологическата, външна рамка
– прекият отключващ фактор е съзнанието, че Русия губи почва под краката си,
губи историческо темпо и най-вече губи приятели. Дори лидерите в рамките на
Евразийския съюз са в паника след агресията в Украйна, защото имат значителни
групи рускоговорящи общности. А това вече е мотив за интервенция.
-Световни политически стратези, експерти
прогнозират развоя на кризата, предлагат решения. Кои идеи Ви се струват максимално
реалистични, познавайки Русия, Украйна, бившето съветско пространство?
Няма да влизам в
подробности, но зная, че Путин има само един коз – да държи света нащрек чрез
военна сила. Така може да държи руския народ сплотен зад националистически лозунги
и анестезиран със завоевания или образа на външния враг. В тази
инфо-пропагандна упойка руснаците ще приемат неминуемия спад в жизненото
равнище и икономическия провал на Путин. Втори път - за да се опита да диктува
на Европа демаркационните линии за ново разпределение на сфери на влияние –
типично за Студената война.
Путин ще тръгне
към политически диалог и компромиси или когато сметне, че е постигнал
достатъчно – тепърва предстоят опити за дестабилизация на Украйна - или когато
натискът от засегнати от санкциите срещу Русия от обкръжението му заплаши
оставането му на власт. Ето защо мисля, че за да няма война, ЕС и САЩ трябва да
приложат максимално строги и мащабни санкции, за променят баланса на силите
сред вземащите решения в Кремъл.
-Има теза, че дрънкането на оръжие е за пред
публиката, а договорката ще е задкулисна – между САЩ, Русия, ЕС, Китай. Какъв
геополитически пасианс виждате възможен с днешна дата?
Светът няма да е
същия след събитията в Украйна. Мисля, че ще се върнем към забравените схеми от
времето на Студената война, ще се преразгледат военните бюджети, не е изключена
нова надпревара във въоръжаването. Това не е неизбежно, но трябва да се разбере
– съчетанието между неудовлетвореност и месианство у Путин представлява
изключителна опасност. Затова Западът ще сгреши, ако се подведе по неговата игра.
Слабостта на Путин е в играта на мрежовите зависимости и подценяване на
глобалната свързаност. Не случайно сега в Москва се дрънкат информационни
оръжия - за отказ от долара при разчети за енергоресурси, за някакви съвместни
действия с Китай срещу САЩ, за пренасочване на търговията с природен газ от
Европа към Китай и Азия. От котата на 2014-а това е блъф.
-Къде е България в този момент - на фона на
настъпателната евразийска стратегия и на подготвяната от ЕС пътна карта за
изолиране на нарушаващите правилата му?
Досега
българската позиция беше променлива, но не мога да не призная, че министър
Вигенин избра един от удачните модели за реакция – придържането към
общоевропейската политика – основно следвайки позицията на Германия. Това му
спечели доста врагове в собствената му партия и съюзниците от ДПС, да не
говорим за други свързани с Русия партии в и извън парламента. Изключително
полезно беше придържането към единна позиция от страна на президент, премиер и
външен министър. Но декларацията на Националния съвет на БСП буди силна
тревога. Разбира се, намесват се конюнктурни съображения – да не загубят гласовете
на русофилите. Има и по-смущаващ мотив – да се осигури международен чадър над
проекта „Южен поток“ , който е стратегически невъзможен. Тези напъни напомнят
сагата с референдума за „Белене“ – кръговете, които стояха зад новата централа,
изобщо нямаха пред вид дългосрочни ползи за страната, а възможността да участват
в преразпределителни процеси на проект за над 6 млрд. евро. От това се храни
огледалният на руския български политически и бизнес модел. Тези хора не
разбират, че усилията им са обречени – за да има “Южен поток“, трябва да
извадят България от ЕС и НАТО. Класическото проклятие на българската политика
през миналия век - отнасяме унижение, бой и накрая плащаме. Липсва ни
системност и последователност. Затова е нужно да се придържаме към принципи, в
това число към буквата и духа на съюзническите ни задължения, за да не останем
неразбрани и изолирани. Но сътресенията в България тепърва предстоят – в техния
ход ние ще трябва да се определим – дали да продължим с ЕС и НАТО, или да
завием на Изток. Среден път няма.
-Енергийната зависимост е осезаема тревога за
българите. Към какви действия трябва да ни насочи най-сетне кризата?
При потребление
на природен газ от 2,6 млрд. куб. м. диверсификацията е постижима само в
рамките на две години. Това, че не я правим, не се обяснява с обективна невъзможност,
а с пленени интереси на властимащите. Диверсификацията на петролните доставки
пък изобщо не е проблем. А ако насочим тези 6 млрд. долара, с които си плащаме
енерговноса от Русия /при това на по-високи от средните за ЕС цени/, към
местния добив на ресурси, ще постигнем пълно самозадоволяване в рамките на 5-7
години. Подобен ресурс, насочен към инвестиции, ще увеличи в пъти икономическия
растеж. Но ние живеем в пленена държава. Говорим за реиндустриализация, но не
виждаме, че енергоинтензивността на производството ни е 3 пъти по-висока от
средното за ЕС, а с тези цени на природния газ обричаме тежката и химическата
промишленост, топлофикациите и индивидуалните потребители. Северозападна
България има единствен шанс – разрешаване на проучването и добива на шистов
газ.
„Предадохме Украйна и партньорите си в ЕС... за да не изпуснем неясен “келепир” от
политическия газопровод Южен поток“
– ваша констатация отпреди месеци. Коментарът
Ви днес?
Показателно е
отношението на българското правителство по време на Втората световна война – уж
умно сме играли между основните противоборстващи сили, но накрая сме се
сгромолясали в погрешната посока. Един от малкото примери на достойна външна
политика беше поведението на Иван Костов по време на косовската криза – за
което си спечели доста врагове и на изток и на запад. Даде подкрепа за
неизбежните удари на НАТО /в същност и без нашата подкрепа те щяха да се
случат/, но беше важно да не шикалкавиме, и в същото време отказа прием на
бежанци. Страхувам се, че сега на власт са именно хора, оказали се „от
другата страна“ на косовските решения на
България, които в стремежа си да угодят на Русия и най-вече на няколко
български олигарси ще наложат позиция на България, с която ще разрушим доверието
сред нашите съюзници. Народът го е казал – от два стола на земята.
Сега е удобно да си измиват ръцете с
Янукович, но не трябва да се забравя, че именно премиерът Медведев в
продължение на няколко дни упорито призоваваше за силово разгонване на
демострантите на Майдана, съзнавайки, че може да има жертви.
Това не може
да бъде позиция на партия, чийто председател е лидер на Партията на европейския
социалисти. Каквато и да е цената, която
трябва да се плати. Това е разликата
между поредния политик и този, който оставя името си в Историята.
Няма коментари:
Публикуване на коментар