Премиерът Борисов отново защити казуса на акционерите и кредиторите на КТБ, макар, че остана в рамките на политическото говорене и спести нечии имена. Нормално е да не иска да си открива нови фронтове. Даде историческия контекст на ролята на държавата при подкрепа на закъсали банки в близкото минало при неговото управление.
Недвусмислено заяви, че при него КТБ нямаше да фалира.
Представете си как отекват тези негови думи в предстоящия международен съд и дело срещу държавата, използвани от защитниците на акционери и кредитори - Орешарски и Чобанов срутиха/фалираха КТБ. Бившият премиер и финансов министър безспорно имат отговорност, но нито са двигателите, нито бенефициентите на схемата с атаката срещу КТБ.
Адвокатите на акционерите и кредиторите няма да имат никакъв проблем да докажат ролята на прокуратурата в атаката срещу банката не само чрез полицейски рейдове, но и значението им за разгръщаната паралелно медийна офаниза срещу КТБ от различни страни. Това което се знае по-малко е изключително грубия натиск и заплахи на прокуратурата срещу УС на БНБ, дори срещу самия Иван Искров. С това се обяснява рязката промяна на позицията на управителния съвет на централната банка и отказът и да осигури нужната ликвидна подкрепа с по-малка сума от изразходваната за ПИБ.
Но и това е не проблем да се докаже, включително чрез свидетелски показания.
И като се започнат едни разкази, за квесторите, за синдиците, за краденето на активи на банката, при пълното и съзнателно бездействие на правоохранителните и правораздавателните органи, които водят до пряк ущърб на интересите на кредиторите и акционерите на банката. Оставете репутационния риск за страната, но последния скок в дефицита може да се отрази върху кредитния ни рейтинг, а това ще оскъпи заемния ресурс за всички у нас. Ще платим стотици милиони, ако не и милиарди долари като данъкоплатци, като потребители на кредити, за да покрием прехвърлянето на активите от един олигарх на друг пред погледа на държавните институции. Дано новия губернатор на БНБ си върне суверенитета - спрямо прокуратура и политици - включително спрямо тези, които допуснаха казуса КТБ в различните му фази - възхода и падението.
Най-големият проблем - неразпознатия и бушуващ като ураган политически риск за банковата ни система - ще остане неиндентифициран и неразпознат. Нито МВФ, нито СБ могат да ни спасят от разрушителната сила на свръхамбициите на българските политически олигарси. Никакъв стрес тест или преглед на качеството на активите (AQR) не могат да разкрият и терапират извън пазарния риск от намеса на политически институции и фактори в бизнес процес. А това силно влошава прогноза за бъдеща устойчивост на банковата ни система спрямо външни политически въздействия. Ако не Ви е още ясно - провокираното от фалита на КТБ недоверие към управленските и надзорни дефицити в банковата система ще свият още повече кредитирането на българската икономика. Уж в името на възстановяване на добрите практики, всякакви международни институции и компании налагат все по-голям стрес върху системата, търсят все на дълбоко системни рискове, а проблемът е извън банките - в неконтролирания и неуправляем политически риск.
Многократно съм предупреждавал - докато политиците и олигарсите, т.е. силите които причиниха фалита на КТБ, не бъдат идентифицирани и изолирани като рисков фактор, включително за националната сигурност - българската банкова система изобщо не е защитена срещу подобни рецидиви. Ако ще и стотици милиони, дори милиарди да налеете в банките, възможността поредния Пеевски или Цветан Василев - които са маркерите на модела на прехода у нас, да могат свободно и безнаказано да мобилизират прокуратури, съдии, медии и политици в името на егоистични разрушителни битки за надмощие, обрича всяка "сигурна" система и компания на фалит и катастрофа.
В тези условия се подменя и самото понятие добър банкер или управленец, защото акционерите не търсят оптималния избор и мениджъра, които ще им даде най-голяма възвръщаемост на инвестициите и капиталите, а човекът с най-добри връзки, който да съумее да лавира между Сцила и Харибда в българския политически процес и да опази банката от политическа намеса. Така стоят нещата на практика с всеки бизнес, не само с банковия.
Ако банките фалираха само заради лошо управление щетите щяха да се ограничат само до кредиторите. Сценариите, при които се изследват устойчивостта на банките към случайни, непрогнозируеми /черен лебед/ разрушителни събития, вече са толкова разнообразни, че буферите срещу криза стават толкова големи и толкова скъпи, че разходите потопяват конкурентноспособността на търговските банки. За това по дефиниция единствено и само в страни с разпознаваем и управляем политически риск има смисъл да се правят стрес тестове и търсят стандарти при банкирането.
Но това което касае банките в пълна сила се отнася и до всеки стопански и финансов субект. Можете да имат най-силните капиталови буфери, най-оптимизирана и ефективна управленска структура, но зададе ли се олигархично цунами - едновременно разрушително въздействие от разполагащи с икономически и политическа власт, спасение няма. Тези, които си въобразяват, че прокуратурата е действала изпреварващо в случая с КТБ изхождайки от по-пълна и достоверна информация, при по-висока компетентност и лична преценка на прокурори спрямо експертите и управителите в БНБ, са откровени наивници.
При схемите за гарантиране на влоговете на граждани, редица мениджъри и собственици на банки могат да спекулират с политическата цена на потъването на техните банки, което ги кара без особено тревога да правят рисково банкиране, защото разчитат на това данъкоплатците да платят за техните управленски дефицити или откровени престъпления. Мултипликаторите и многомерната свързаност на всяка банка с обществения, политическия и стопански живот предпоставят, че криза в отделна, дори не голяма банка, може лесно да бъде се превърне в системна криза за банковата система, а от там и в трус за държавата и икономиката. Ограниченията за ЦБ в условията на валутен борд да потушава банкови пожари автоматически прави бюджета и данъкоплатците кредитор и спасител от последна инстанция.
От тук никакви буфери на сигурност - ниски нива на дълг към БВП, фискална и финансова дисциплина в публичния сектор, нито упования във възможностите на валутния борд, не могат да бъдат достатъчни за да компенсират деструктивно въздействие на взаимно усилващите се кризи, провокирани от групов бизнес егоизъм или политическа корупция. Няма и да разберем как от държава със стабилна перспектива сме се върнали към времената на 1996-97 година.
Питам тези, които тръбяха, че спасяването на КТБ няма да струва нищо на държавата кой ще връща кредита за ФГВГ и защо дефицитът скочи с три процента? След гръцката криза няма никакъв шанс да излъжем когото и да било - един път защото имаме кредитори и статистически надзорници и втори път защото числата са упорита вещ - рано или късно от мъглата на политическите заклинания изплува истината. Не е толкова трудно за международните институции - Евростат на първо място - да преценят, особено на фона на признанието на самия финансовия министър, че вероятността да възстановим дадения от бюджета кредит на Фонда чрез масата на несъстоятелността е 30-35 процента - значи кредитът е невъзвращаем и трябва да бъде отразен като по-висок дефицит.
Тук драмата не свършва - днес Фондът за гарантиране на влоговете на гражданите е полупразен и не дай боже някоя банка да "глътне вода" - което не може да се изключи на фона на намаляващата кредитна активност и системни бъгове. Всяко спасяване на вложители ще трябва да се осъществи чрез пряка и безвъзмедна /нови невъзвратими кредити/ бюджетна намеса.
Ще се съгласите, че има нещо изначално сбъркано - когато стане въпрос за спасяване на банки всички се втурват към държавния бюджет и парите на данъкоплатците. Когато стане реч обаче за възмездна намеса чрез национализация на банки - веднага се намесват аргументите на крони капиталистите, че това е посегателство върху частната собственост и не е работа на държавата да притежава банки.
Обстоятелството, че определени банки са мини със закъснител не е тайна за никого. От много години те попадат в едни и същи дупки от които биват измъквани по един и същи начин - със спасителни акции на държавата. Няма случай правителството да е поискало и получило нещо в замяна срещу помощта си - нито дялове, нито активи.
Очевидната отговорност на Цветан Василев за фалита на КТБ се използва като димна завеса за прикритие на разграбването на активи, кредитирани от фалиралата банка, които бяха и остават най-добрата и единствена надежда за по-висока маса на състоятелността. От нея пък трябваше да се върнат парите на кредиторите и на първо място на държавния бюджет. Най-голямата текуща схема за разграбване е Виваком - там скандалът тепърва ще става европейски и трансатлантически, при това не само защото касае националната сигурност, но и защото се прави всичко възможно сделката да се затвори между един вътрешен кръг от подставени лица, като се изолират стратегическите инвеститори. В същото време управляващите този активи изобилстват от извънпазарни идеи да финансират и закупуват дялове във футболни клубове за десетки милиони за да си купят спокойствие от политиците.
Проблемът не е в липсата на анализи и предупреждения какво следва по казуса КТБ.
Самата схемата КТБ е достатъчно ясна в едрия план - и изкуствената счетоводна загуба, и за схемите със специалните дружествата и прекъсната правна отговорност, ролята и участието в ограбването на активите при съучастието на държавни институции и политици. Ясно е какво си правили и правят квестори, синдици и какви граници и възможности имат при създадената ситуация.
Единствената причина обществото да не усеща в пълна степен мащаба на поражението върху върху публичните и личните ни финанси от труса "КТБ" е обстоятелството, че бюджетът се натоварва не едноразово,а постепенно на принципа на жабата в бавно загряващата се вода.
По същата схема потребителите на електрическа енергия не виждат проблем в това нейната цена да се задържа за сметка на тоталната декапитализация на НЕК. Ако увеличиш електрическата енергия с няколко лева - веднага потребителите ще скочат. Ако вместо това постепенно в годините изчезне счетоводна стойност за десет милиарда - БЕХ струваше над 13 милиарда лева само преди пет години, едва ли някой ще забележи.
Какво ни пука за общото?
БЕХ едва се удържа в положителен баланс - активи пасиви. А това са реални пари, които са потънали безвъзвратно. Истината за тях ще лъсне в момента в който тръгнем да ги продаваме за един лев. И тогава пак ще тръгнат обвиненията, които прозвучаха при приватизацията през 1997 година и които и сега тегнат над реформаторите от онзи период - уж активите които сме продавали стрували някога 30 милиарда, а пък сме получили 3 милиарда лева. А окраденото ще си остане в портфейлите на повече или по-малко корпулентни политици и бизнесмени, които ще финансират медийни кампании срещу реформаторите.
Не очаквайте някой да поеме отговорността за този безпрецедентен срив в стойността на активите в енергетиката или на КТБ - нито политическата номенклатура, нито олигархията, нито прокуратурата, нито БНБ, нито архитектите на прехода. Те са чувстват сигурни, защото няма откъде да дойде обществен натиск за търсене на сметка.
Съберете сумите по кражбите в енергетиката - поне 5 милиарда лева, ограбеното от КТБ - няколко милиарда, добавете и декапитализацията на активи, свързани с намалената кредитна активност в икономиката /за съжаление борсата е твърде ограничен индикатор за движението на стойността на активите/, изкуствено поддържаните на загуба структуроопределящи компании като Нефтохим, а те генерират важна част от брутния вътрешен продукт. Само в банковата сфера свързаната с КТБ декапитализация на банкови активи се измерва с милиарди.
Консолидацията на щетите се вижда не само в дефицита на държавния бюджет, но и във балансите на хиляди фирми и граждани, които остават под радара на обществената видимост и значимост. Това е цената, която плащаме като общество за да безропотното си съгласие да обогатим неколцината български олигарси и политици, за лукса да ни управляват.
Трагедията не е само в това, че българският олигархичен капитализъм паразитира върху икономическите и финансови перспективи на българските граждани и фирми. Както в началото на прехода отново се гонят стратегически инвеститори заради интересите на различните тандеми от политически и бизнес олигарси, монополизирали правото на благоденствие и инициатива.
Докато държавата ни е пленена от подобни "успели" хора нямаме никакъв шанс, нито индивидуално, нито колективно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар