вторник, 22 февруари 2022 г.

За несъвместимостта на сляпото русофилство с идеалите на възрожденците



„Не се рѫководихъ отъ никакви автори и правила:

святата истина ми бѣ знамето...”

Захари Стояновъ

Не зная каква историческа наука сега се изучава в средното и висше образование, но за моето поколение мога със сигурност да кажа, че бяхме облъчвани с едностранна, русофилска история, в която нямаше място за неудобни факти за политиката на Русия и Съветския съюз, за неудобни въпроси и най-вече за неудобни страници от живота на известните ни личности.

Така едва след 1989 г. разбрахме, че не сме били безропотно приели съветската окупация със сто процента "референдум", а е имало масова съпротива и сме били страната на най-масовото и най-ранното в цяла Източна Европа съпротивително движение - на горяните. 

Те и до ден днешен нямат паметник или признание. Не защото не знаем, а защото държателите на статуквото в историческата наука – мълчат и забраняват.  Още по-мълчаливи са днешните ни политически лидери, които уж са европейци и "нови", но си остават дълбоко вкоренени в духа и нравите на тоталитаризма. За тях Тодор Живков е светъл пример, а партизаните са "народни борци". Дори да приемем, че те имат право на своята истина, това не е цялата, дори балансирана версия на историята ни.

Мълчи се по темата за "другите" Българии в историята - за Кубратова, за Волжска България, за отношението на имперска Русия и битките и срещу българите, като същностна част от нейната експанзия и политика на поробване на други народи. За измислиците за славянския ни произход, за гоненнията срещу етническите българи в Съветския съюз, за греховете на владетелите на Кремъл към страната ни. 

Цели страници с битките на България срещу атаките на царска Русия просто бяха изчезнали. Колко души изобщо знаеха за битките на генерал Иван Колев?

По същия начин - плахо, много плахо, разгръщаме страниците и откриваме, че са ни спестени много истини за отношението на възрожденците към Освободителката, в което патоса и възхитата са отстъпили място на разочарование и обида.

Поредната информационна "битка" за по-балансирана история бе проведена в ефира от един от най-видните фигури на казионната историческа наука, който заклейми президента Плевнелиев, че е употребил приписвани от Захари Стоянов думи на Левски, че "този който ни освободи, ще ни пороби".

Оказа се, че един от сайтовете "Бъзилийкс" е "работил" по темата преди осем години и това бе достатъчно, дори за уважавани журналисти да скочат на медийния тепих и да определят речта на Плевнелиев за "гаф", пригласяйки на историка Георги Марков. Включиха и се и други подгласници на казионната историография, които трудно възприемат, че са живели в лъжа и примирение.

Оказа, че цитираните думи на Левски не са преписани от съвременен сайт, а датират от много по-рано и се съдържат в биографията на Левски, написана от Захари Стоянов и публикувана още през 1883 г. Точните цитати от книгата "Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му" са - глава 11 "ТРѢБВАТЪ ПАРИ". "Никому не се надѣвайте, — говорѣше той. — Ако ние не сме способни сами да се освободимъ, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; а който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново въ робство". 

И още един цитат

".. Когато се освободи България, за мене не остава вече работа помежду ви, — отговорилъ той. — Тогава азъ ще да отида въ Русия и ще съставямъ комитети, защото тамъ, макаръ и да нѣма чалми, народътъ е потиснатъ повече отъ насъ".

Със сигурност свидетелството на Захари Стоянов трябва да бъде прието "под условие", защото то не почива върху подписани от Левски документи, а най-вероятно е преразказ или творческо пресъздаване на чут разказ от свидетел. За Дякона няма изобилие от документи, и затова с готовност ние приемаме хрониката на Захари Стоянов и стиховете на Иван Вазов за достоверно отразяващи духа на епохата. Но когато поетът пише „кат Русия няма втора“, това се приема като чиста монета, а когато Захари Стоянов пише е „измислица“!?

Откъде да знае клетия Захари Стоянов, че след много години ще бъде обявен за русофоб и неговите думи за предупреждението на Левски за политиката на Русия, ще окажат недостойни и политически некоректни?

Сегашните поколения българи изпитват същите терзания и смесени чувства към имперските "замашки" на царете в Кремъл както тогавашните ни възрожденци.

Да се обяви написаното от Захари Стоянов за "измишльотина" през 2016 г. от български историк е меко казано нелепо до гротеска. Какво очакват - Захари Стоянов да предостави видеоматериал или запис на интервю с Апостола или негов фейсбук статус? Ако отречете правото на историческите хроникьори да пишат история като преразказ на чуто, прочетено или видяно, значи да отречете историята. Това не е единственото свидетелство за предупреждението на Апостола, който предупреждава Каравелов и Ботев, че „с моите кунки , ще ви отрежа чепките”, ако доведат „казашкия ботуш“. Левски не е изключение, подобно усещане и разочарование изпитват почти всички възрожденци - просто той е най-големия, най-великия и затова продуманото и предадено от него звучи като завет. И тъкмо тук е стресът за съвременните радетели на русофилската ни история - ако днешните поколения прогледнат като Дякона и възрожденците за ролята на Русия - те ще изгубят подкрепа и разбиране за съвременните си проекти на обвързване с наследниците на имперската руска политика, от които лъха корист, егоизъм и неравноправие.

Спомените, преразкази за исторически личности са неразделна част от това, което познаваме като история. Трудовете на Симеон Радев, на Раковски, на Стамболов и на другите възрожденцити са онези исторически паметници без които нямаме нищо. Прочетете целия труд, посветен на Васил Левски от Захари Стоянов и ще се удивите, колкото много неща ние сме възприели като достоверни думи на Дякона. Самият той неслучайно е издигнат в ранг на Апостол - наричат го жив светец, български Христос. Той ни е нужен не като икона от стената, а като морален репер да мерим стореното от нас и като пример за подражание. Именно като такъв той ще си остане неудобен на всеки истаблишмент, в това число и в казионната историческа наука, която е свикнала да обслужва "политкоректността" на текущата политика с утвърдените щампи и представи за борбата и веруюто на Васил Левски.

За разочарованието от "Освободителя" високо говори и фактът, че дори лидерът на русофилите Драган Цанков, който не и ще "ни меда, ни жилото" на Русия, тоест изрича немислимото за един русофил.

Да не говорим за "патриарха" на българската литература Иван Вазов, за духовните ни водачи Антим I, митрополит Методий Кусев, чийто прозрения стряскат и днес. 

Кога моето поколение разбра за думите на основоположника на социалистическото движение у нас Димитър Благоев, че русофилството е "умишлено култивирано сред народните маси политическо суеверие,.. което неизбежно води до предателство и национална катастрофа"?

Или на друга велика фигура на социлистите - Георги Кирков, който още през 1914 г. в книгата си "Руският народ, тиранията на руския царизъм и завоевателните авантюри - България и интригите на Русия" призовава като важно за Европа да се изолира от имперска Русия чрез възстановяване на държавата Украйна!? Колко съвременни геополитически анализатори или политически лидери могат да израстнат до това прозрение?

Къде е Кирков, къде е Първанов?

Разликата е пропаст - за големите ни фигури от историята любовта към България е стояла над всичко друго, включително и над "признателността" към Русия. Големият проблем на наследниците на Дядото и на Кирков е, че те не могат да определят българския национален интерес извън онова, което е изгодно за Русия. В това число и членството ни в ЕС и НАТО.

Мога да продължа с примерите и да Ви уверя, че те покриват целия политически спектър и историческо време, което показва, че българския политически, научен, финансов и обществен елит е осъзнавал значението на балансираната и независимата, "на една ръка разстояние", политика от Русия не като суета, а като остра политическа необходимост за националното ни развитие.

Забележете не изолация от руския народ, а от руската имперска политика, чийто продължител в съвремието е президентът Путин.

Моето поколение трябваше да чака 1989 г. за да прочете третия том на Симеон Радев и още десет години, за да прочетем хрониките на Стефан Цанев, трите тома на "непризнатия" Янко Гочев за истината за политиката на Русия срещу България. 

Цялата трагедия на нашата историческа наука е, че в продължение на тези 137 години след Освобождение и най-вече в последните 72 години умишлено и насила налагана едностранна представа за руско-българските отношения.

Казионните историци, старата и нова номенклатура и сега се опитват да играят изпреварващо и наложат своята версия за "скритите" страници. Като не успяха, се опитаха да приватизират историята и любовта към Отечеството.

Започнаха да изграждат организации "за да пазят" името на Левски, за да говорят от "негово име",  да награждават с ордени на името на Стефан Стамболов представители на съвременното русофилство - което е груба манипулация и оскверняване на паметта и делото на български политик, загинал от финансирани от Русия убийци. Казионните историци осигуряват "научния" тил на подобни посегателства за съвременна политическа употреба.

Опитаха се да направят Дякона знаме на националисти, на левите радикали и други русофилски организации - т.е. да го приватизират за своя екслузивна употреба. Използват и футболни клубове с неговото име, в които инвестират руски бизнесмени и руски банки, а в по-ново време български русофили. Именно за да могат да манипулират естествената симпатия на футболните фенове към любимия отбор за политическите цели на русофилството. Това не е случайно хрумване, а осъзната политическа стратегия на Москва - достатъчно е да видите колко руски компании и бизнесмени инвестират в европейски футболни клубове с подобни цели.

Но Дяконът и възрожденците винаги са били по-големи от текущата суета. Затова Апостолът ще си остане неизкореним морален репер, по  който всеки български политик, историк, общественик и граждан ще бъде съизмерван. 

Президентът Плевнелиев има това право, дори задължение като държавен глава, да използа заветите на Апостола като отправна точка при обръщението си към Парламента и към нацията при оценка на съвременни събития. Ако действителността на "възмутените" не се вмества в предадения от Захари Стоянов завет в общия смисъл, то затова не е виновен Плевнелиев. И никакви историци и "патриоти" не могат да помогнат с "пожарни" спасителни акции.

Колкото повече се разкрива истината за несъвместимостта на русофилството с истинското родолюбие, със заветите на възрожденците ни, толкова повече ще се разкрива генетичната свързаност на проблемите на днешния ден с тревогите на тогавашните поколения българи, които са дръзнали да строят Нова България, заразявайки се взаимно с любов към Отечеството и кураж за бъдещето без външна опека. 

В отдадеността си към Отечеството, те са били готови да загърбят всеки, в това число и Освободителя, щом ни заплашва. В устрема си да кешират политическата си преданост към Кремъл днес български историци обслужват български политици, като препакетират образа на Апостола в удобни за целите си съвременните политкоректни формати. 

А той все ще стърчи извън рамки, над конюнктурата, извън времето за предаде посланието на възрожденците - пазете България!?

Не се очудвайте ако стигнем дотам - същите български историци, за които вектора Кремъл е маяк на съществуването, да се опълчат и срещу националните ни символи и да започнат да "разкриват" слабости в житието на Апостола и в неговите завети, когато те не отговорят на политическите им интереси. Едни ще припомнят, че е бил убил ратайче, други, че не осъзнавал значението и ролята на Русия.

Просто сляпото русофилство и истинския патриотизъм са несъвместими.

На тях "живия" Левски не им е потребен - трябва. им само неговата фасада и щампата с лика му, зад която могат да манипулират и с чието име могат да управляват в поквара и грях.

Разобличаването на радикалното русофилство чрез възстановяване на балансите в историческата наука и истината за отношението на възрожденците към Освободителката  - не е въпрос на текуща политическа мода, а системна необходимост от отрезвяване и нормализация на обществената среда. Признателността към Русия не изключва, а предполага познание и за нейните грехове.

Бъдете сигурни, че по този път ще стигнем и до по-съдържателни и взаимно полезни отношения между българския и руския народ.

Линк към оригиналната статия в списание Мениджър


Няма коментари:

Публикуване на коментар