Мениджър: Вместо "гранд" проекти за други да реализираме енергиен мост към Италия - газов и елекроенергиен - за себе си

Коридор VIII

В работата си по проекта Белене и в търсене на възможности да се намери пазар за енергията, която ще се произведе, се натъкнах на очевидния пропуск в проектното управление, че на практика никой не се занимава с осигуряване на дългосрочни договори за изкупуване. Без осигурен пазар, както и стана, всеки проект затъва в блатото на собствените си дефицити, където съмненията раждат окончателното отрицание.
В същност проблемът беше още по-абсурден, защото у нас в продължителен период от време имаше голям представител на италианската енергетиката, с който действително можеше да се преговаря по темата и който при моите разговори беше изразил готовност. Италианският енергиен гиганг беше и сред заявилите интерес да участват в търга за АЕЦ "Белене".
Възможността да се изнася енергия на "скъпия" италиански пазар не беше трудна за откриване. Направих просто сравнение между количеството електроенергия, която изнасяме за Гърция, и количеството което южната ни съседка изнася за Италия през подводния интерконектор - почти съвпадаха. На логичния въпрос защо не изнасяме сами - дежурен отговор - няма свободен капацитет през гръцко-италианския подводен интерконектор.
Истината обаче е, че и до ден днешен у нас има негласно споразумение износът на електрическа енергия да се реализира не непосредствено от производителите, от техните търговски дружества или търговските дружества на купувачите, а от нарочни посредници - местни или съвместни - които да обират "каймака" от веригата на стойността. От там и липсата на смисъл и инициатива у държавните дружества.
Тогава предложих следващото логично решение - тъй като между Албания и Италия, а по-късно между Черна гора и Италия, се реализираше проект за нов подводен кабел, да съинвестираме и гарантираме капацитет за износ към Италия през Македония/Черна гора. Ставаше дума за отсечката Битоля - Албасан - до там има достатъчен преносен капацитет и усилване на транзитния капацитет през Албания.
За незапознатите ще кажа, че един от малкото начини човек да се осигури достъп до преносен капацитет е да предлага, да инвестира, развива и съучаства в подобни проекти. Това е предпоставка и за дългосрочен договор с италиански вносител, за да ползваме неговите права върху капацитети. Има възможност и сами да търгуваме на италианската борса, да купуваме преносни капацитети, но това изглежда да като сън в лятна нощ на фона на ситуацията в българската енергетика.
Това, което ни пречеше и пречи, е отсъствието на адекватна енергийна свързаност между Македония и Албания. По ред исторически причини още от времето на Югославия изградената инфраструктура е била в посока север-юг, а не изток-запад. Отсъстващата отсечка не беше нито особено дълга, нито особено сложна - макар, че тук трябва да се направи уговорка за планинските райони в Албания. При всички случаи нещо напълно по силите на нашите енергетици, а като инвестиционно натоварване напълно оправдано пред вид на дългосрочните и стратегически възможности за износ. Да не говорим, че международните финансови институции още на времето изразяваха интерес да отпуснат дългосрочен кредит, а в по-ново време тези интерконектори можеха да станат част от свързаността на енергийната система в Югоизточна Европа - респективно да бъде финансирана от европейски фондове.
Идеята за енергиен мост към Италия е само частично свързана с доизграждане на липсваща или недостигаща като капацитет инфраструктура.
Има и други маршрути, но проблемът с отсъствието на твърда инфраструктура е относително по-лесно решим, докато дефицитите в меката инфраструктура на българската енергетика - стратегии, опит и капацитет за реализацията на пробиви на външни пазари, за търговия на енергийни борси, на балансираща енергия започват да зеят все по-осезаемо.
В по общ план пряката ни свързаност с италианския и в по-общ план европейския пазар - защото при неговата интеграция разликите в цените ще стават все по-малки - може да реши значителна част от проблемите на българската енергетика, в това число на производителите, на НЕК и на ЕСО - при балансирането на системата ни.
По същия начин продължаваме да правим стъпки в противоречиви посоки по темата за газовата инфраструктура в и около нас, като пропускаме да забележим очевадните логични ходове. Все се занимаваме с проекти инициирани или в полза на други, а не изведени от анализа на собствените ни потребности или виждания.
Известно е, че от българската граница до Скопие има газопровод, чийто номинален капацитет е над милиард кубически метра природен газ, но реално от него се ползва едва една десета. Тоест имаме инфраструктура с 90% неизползван капацитет без да отчитаме възможността с нова компресорна станция преносния капацитет на тръбата да се вдигне значително. А това на практика е прогнозното ново потребление в Македония, Албания и Косово взети заедно. Вместо да се вайкаме, че Газпром се опитва да ни заобиколи чрез проекта Тесла или други бързат да с Трансадриатическия газопровод да ни заобиколят с основните количества пренесен през Турция газ към Италия, можем с относително малки проекти и далеч под посочените мащабни инвестиции в десетгодишния план на Булгартрансгаз да съинвестираме и участваме в продължение на газопровода от Скопие до Албания - западна посока и до Косово в северна. И двата проекта се несравнимо по-евтини и по-ефективни на база - "полза-разходи" от всичко, за което се пише. Подобно развитие би натоварило сегашната инфраструктура в посока Македония, съответно повишило транзитираните през българска територия количества природен газ. Да не говорим, че ще ни позиционира на развиващия се пазар на природен газ в Западните Балкани достатъчно рано и достатъчно стабилно.
Защо не го правим?
Всичко което се прави в България е производна функция на потребностите от проекти и пазарни дялове на Газпром. Да се строи или промотира газова инфраструктура през Македония към Албания и Косово означава да направим нещо с партньори, които може и да не се хареса на Газпром.
От съображения "да се харесаме в Москва" тръгнахме да изграждаме сами!? газопровод Варна-Оряхово /2,1 милиарда евро!?/и два лупинга, които сума сумарум ще струват почти толкова, колкото трябваше да струва българския участък на Южен поток. Логиката стъпва върху спекулативното приемане, че ще имаме около 70 милиарда кубически метра природен газ, излизащ на сушата при Варна от Хан Аспарух, Силистар и Терез?! Може да се спори дали новия добив в Черно море не се използва като претекст за преговори зад кадър за нови версии на Южен поток. Интензивните контакти на най-високо равнище не прекъсват, макар и през посредници, въпреки, че Москва вече и официално потвърди спирането на Южен поток. Като, че ли никой не вниква в подчертаната сдържаност на западните нефтогазови компании, които проучват в акваторията за нефт и газ, а именно, че няма нищо открито, още по-малко потвърдено. Да се прави инфраструктура за "риба в морето" е като да строиш сграда без основа.
Да не говорим, че ще бъде извънреден успех ако някой изобщо подаде обвързваща оферта за някой от блоковете Терез или Силистар. Както сми писали и преди, единствено Шел, която работи в съседния блок в турската икономическа зона, може да прояви интерес.
С частица от тези свръх за нашия мащаб инвестиции можем да усилим свързаността си с Италия през Албания, което ще ни позиционира на регионалния газов пазар като натовари вътрешната и транзитната ни мрежа. Излаз на италианския пазар и свързаност в посока Западни Балкани ще ни дадат силен коз да предложим на всеки който инвестира в проучване и добив на сушата или в Черно море и възнамерява да търгува или транзитира през България. Не е необходимо да запозваме с огромни мащаби, а с проект който може да надгражда капацитети съгласно пазарното търсене за преносни услуги и за природен газ.
За реализация на горното обаче трябва да престанем да възприемаме държавните дружества като дойна крава за многомилионни поръчки, ползите у които изтичат навън.
Съзнавам, че предложението вероятно ще бъде сметнато за поредната утопия, особено на фона на реалните практики в газовия бизнес у нас. В същност именно отношението към подобни проекти - възможни и реализуеми - е разликата между психологията на посредника и на управленеца с производно мислене /който зависи от друг/ и мениджъра който иска да направи най-доброто за своята компания и за своите акционери.
Това което предлагам като енергиен мост почива върху реални подпроекти и прогнози за развитието на пазарите,

Линк към статията в Мениджър