България на преразпределителите - вторичните трусове след Южен поток. Утрото е все още далеч

Не са чести новините, че българско правителство се е „опълчило“ на Брюксел и напук продължава инфраструктурен проект като Южен поток. Подобни неща не трябваше да се случват в европейска България – да се налага да се избира между Запада и Русия. Политическият елит в страната не бе подготвен да се изправи пред подобна дилема.

Големият енергиен шлем, който беше подписан от предишното издание на сегашната управляваща коалиция, имаше за цел да укрепи топлата връзка между Москва и София и да я направя недосегаема за намесата от Запад. Много близко до това, което днес Кремъл се опитва да реализира като схема в Украйна в процеса на нейното сближаване с Европейския съюз.

Нито една от замислените енергийни „котви“ на руско-българската свързаност обаче не сработи по план. Нефтопроводът Бургас-Александруполис и ядрения проект АЕЦ „Белене“ бяха прекратени поради сложна смесица от финансови, икономически, технологични и геостратегически фактори. Последният жокер в енергийната колода – проектът Южен поток – се натъкна на подобен микс от проблеми, поради което бе „политически“ прекратен за неопределен период от време. Въпреки, че в действителност работата по него не е прекратявана и за миг. Правителството изглежда решено на всяка цена да държи отворена „горещата“ линия с Кремъл. Но преди премиерът да разстеле червената пътека пред външния министър Лавров ще му трябва „голям удар“ с „про-западен“ проект – някоя значима енергийна сделка като седми блок на Козлодуй.

Би било прекалено крайно ако приписваме всичко случващо се в София само на последиците на „замразения“ проект Южен поток. По-голямата част от текущата динамика се генерира от местни фактори, които влияят и върху съдбата на газопровода фаворит на Кремъл, върху връзката му с кризата около Корпоративна търговска банка и предстоящите проекти в ядрената енергетика – модернизацията на 5 и 6 блок и сделката с новия реактор.

Освен добавената полезност за стратегията на Газпром за обкръжаване на Европа с газопроводи от север и от юг, българската секция на Южен поток предлага критична животоспасяваща връзка на терминално болния политически и икономически модел, който управлява българския преход – става дума за „кръвопреливане“ от 2 милиарда евро!?.

Посттоталитарната структура на властта в страната се развива и изцяло зависи от оставащата за преразпределение част от финансовите потоци, които се генерират от реалната икономика. Докато в началото на прехода тези потоци идваха от банките /необезпечени кредити/, то в следващата фаза основния източник на средства бе приватизацията. Енергетиката и други структуроопределящи сектори продължиха да захранват този модел в продължение на повече от 10 години.  Но „издъхнаха“.
В същото време групата на преразпределителите постоянно расте за сметка на групата на производителите. Което е най-страшно - тенденцията е устойчиво негативна. Все повече млади хора се ориентират извън реалната икономика към професии в бюджетната сфера, при това не дори в здравеопазването или социалните услуги, а в държавната администраиця и политическото представителство..  Логиката на преразпределителите е "желязна" - защо да рискуват собствени и крадитни пари, когато могат чрез политическа партия или политически проект да се позиционират на завет и да участват със собствено малко поточе в общия преразпределен механизъм. Примерът "Пеевски" е символ на този преразпределителен уклон и за "успешна житейска реализация на 33 години"..

След влизането на страната в Европейския съюз надеждите на „преразпределителите“ се насочиха към структурните и кохезионни фондове на Европейския съюз. Няколко години минаха във взаимното нагаждане на очакванията на брюкселската бюрокрация и българския политически и бизнес елит. В края на този път българското правителство и политическата класа най-накрая разбраха основното послание на Брюксел – еврофондовете не са „отворена врата в полето“ и подлежат на стриктен контрол и правила. От тук дойде и много болезненото осъзнаване на факта, че фондовете не могат да бъдат новата „дойна крава“ заместваща държавните предприятия и бюджета.

След като надеждите за отклоняване на  свеж ресурс от финансовата река на проекта Белене бяха попарени „звярът на прехода“ изпадна в кома. Все пак ставаше дума за 1 милиард долара !?

Проектът Южен поток също прояви признаци на „беленевизация“ и ... потоците се превърнаха в писъци.

Междувременно „преразпределителите“ натрупаха нови задължения, вземайки назаем срещу бъдещите очаквани ползи от енергийните проекти, просто за да се задържат на власт и за да финансират все по-скъпо струващи изборни кампании и политически проекти. Новите избори тепърва предстоят, а финансовите потоци са пресъхнали. На този фон вътрешните междуособици и битки станаха неизбежни –изборът между свиващите се като количество и качество алтернативи става все по труден, а „баницата“ за разпределяне все по-малка.

Възраждането на смятаните за „спящи“ проекти в ядрената сфера – като седмия блок и модернизацията на 5 и 6 блок в АЕЦ „Козлодуй“ даде тласък на надежди и по добра традиция – сметките започнаха да нарастват лавинообразно.

И този път надпреварата с времето е загубена – проектите в европейска България ще се случват не защото са силно желани от политици и бизнесмените на преразпределението, а когато зад тях има бизнес логика, широк обществен консенсус, когато отговарят на пазарни критерии и се развиват по най-високите професионални критерии за проектно управление.

Няма особен смисъл да се разчита на бланкетна „подкрепа на политическите партии“ или тя да се отъждествява с „националния консенсус“. В още по-малка степен подкрепата на една или друга политическа партия, извоювана в непрозрачен или селективен режим, може да бъде гаранция и израз на устойчиви публични симпатии, които да осигурят обществен комфорт на дългосрочни инфраструктурни проекти. Най-малкото защото правителството в момента е с нулев обществен капитал. Налице е тотален срив в комуникациите на „преразпределителите“ и обществото. Няма никаква причина да се вярва, че обществения гняв срещу тайните, непрозрачни и арогантни договорки около проекта АЕЦ „Белене“ са специфични само за Русия или за Росатом. Подобна съдба ще има всяка друга международна енергийна компания, който тръгне по хлъзгавия път на византийските сделки чрез посредниците и преразпределители.

Проектът "Белене", например, се радваше на безграничната подкрепа на три последователни правителства – но завърши в кошчето, като успоредно с това пострада каузата на ядрената енергетика, която загуби много искрени симпатизанти. Групата от „сляпи“ или автоматични /без задаване на въпроси/ поддържници на нови ядрени начинания се сви до маргинални размери.

Състоянието на българския енергиен сектор е такова, че той не може да си позволи свръхкапиталово интензивен проект „на зелено“ – поне докато не си върне устойчивостта. От тук и призива на професионалната общност за мораториум върху нови енергийни проекти и резки движения, извън онези който укрепват системната стабилност, докато няма нов Парламент, ново правителство и най-вече постигне обществен консенсус. Това е логиката на призива за енергиен борд.

Нито бюджета на България, нито този на енергийните ни дружества са в състояние да покрият инвестициите и гаранциите, нужни за всеки ядрен проект – за покритие на политическия риск – срещу негативни промени в заканодателството и за ултимативно покритие на застрахователния риск при ядрени аварии.

Проектите в ядрената сфера и  газопроводите могат и трябва да се случат в България – но само ако и когато отговарят на множество базисни пазарни и управленски критерии – с други думи когато им дойде време, когато имат подходящия формат и когато са подкрепени от правилната смес от професионализъм и посветеност от страна на управляващите.

Това не е случая сега.  Не и през юни 2014 година в България, управлявана от преразпределителите