Предстоящата среща на Г-20 и реакциите на кризата в Азовско море разкриха степента на отклонение на западните лидери от базисните ценности, които характеризираха западните демокрация в продължение на десетки години, по време и след Студената война. Достатъчно е да се спрем на анализа на реакциите на Доналд Тръмп, Емануел Макрон и Анжела Меркел на азовския инцидент, като го съпоставим с техните велики предшественици - Рейгън,Тачър и Кол.
Важни са не само вербалните измерения - какви думи избират за да характеризират действията на руските власти. Направи впечатление, че първата реакция и на ЕК и на европейските правителства, беше доминира от дипломатическата опаковка, липса на категоричност или ясен изказ, които са типични за неувереност вследствие на недостиг на достатъчно информация и детайли - призивът и двете страни да не ескалират ситуацията. Франция, Германия и Европейската комисия не счетоха за нужно да квалифицират действията на руската страна в категорични термини. Макар че ситуацията не е от типа "черен лебед", защото бе предшествувана от прецеденти и постепенна ескалация на агресивното поведение на Русия. Тя изгради мост в международни води, с което едностранно промени режима на навлизане в пролива Керч и Азовско море. След това даде да се разбере, че влизането и излизането от Азовско море ще бъде предмет на уведомление, след това контрол и на практика прекрати свободния достъп за украински кораби до украинските пристанища Бердянск и Мариупол.
И тук тръгват големите разлики.
Меркел търси тих начин за деескалира ситуацията. Тя поиска среща с Путин.
На икономическата среща Германия-Украйна в Берлин, тя се задоволи с общи констатации за това, че липсва военно решение на проблемите. В същност, за Меркел кризата я поставя в изключително неловка ситуация, тъй като е във финалната фаза на пуск на Северен поток-2 и агресивните действия на Москва, включително пленяването на украинските кораби и ареста на моряците, на практика я поставя в неловка ситуация едновременно да защитава стратегически проект на Путин и да убеждава, че подкрепя Украйна. В тази шизофренна ситуация Доналд Тръмп допълни утежни шизофренната позиция на Меркел, като "натовари" Меркел с мисията да умиротвори ситуацията, съзнавайки че тя трябва да избира между Северен поток -2 и подкрепа на Украйна. Междувременно Порошенко покани кораби на НАТО в пристанище Маруипол. И Меркел нямаше ход, освен да откаже.В тази партия на политически шах със съкратена контрола Тръмп отказа среща на Путин на Г-20, като го уведоби с туит, като изтъкна като причина факта, че украинските моряци не са освободени.
Можете да критикувате Доналд Тръмп от сутрин до вечер, но показа характер и класа в общуването с Путин. Първо, принуди Кремъл да се изпусне информация за срещата между лидерите на САЩ и Русия, като анти-кризисен пиар по азовската криза. В смисъл вие критикувате Путин за арестуването на корабите и моряците, но ние сме се разбрали с Тръмп и Киев не може да стори нищо. Оказа, че Доналд Тръмп има ход и го направи точно, когато бе най-болезнено за Москва.
Обратно, Макрон и Меркел поискаха да си говорят с Путин. Отново с идеята да се договорят, да поискат милост за украинските моряци и кораби от руския президент. Както Саркози по време на грузинската криза. Но накрая Грузия загуби огромни част от своята територия, благодарение на посредничеството на тогавашния френски президент.
Сега Меркел поисква среща с Путин, потвърждава подкрепата си за Северен поток-2 , отказва да даде военна подкрепа на Киев, потвръждава срещата с руския президент в Буенос Айрес и накрая остава в безтегловност като лидер на Европа. За да "балансира" позицията си, ще предложи някакъв бизнес или утеха на Украйна, без да разбира, че когато става реч за защита на честта и цялостта на една държава, единственото което има значение са реалните действия, с военна сила и военна подкрепа. Порошенко иска подкрепа от Меркел, а получава общи фрази.
Макрон също потвърди срещата си с Путин.
Отказът на Тръмп от срещата с Путине не е доказателство само и толкова за личните му предпочитания или политики, а на това че в Америка има разделение на властта, има институции и железобетонни демократични традиции, които са в състояние да се противопоставят на всякаква хибридна атака на Путин. Което не може да се каже за ЕС, за Германия и Франция, ако се съди по реакциите на техните лидери.
В аналите на историята ще остане само кратък запис - американският президент Доналд Тръмп отмени срещата си с Владимир Путин в знак на солидарност с Украйна и нейните моряци. Макрон и Меркел се срещнаха.
Това казва всичко.
петък, 30 ноември 2018 г.
петък, 9 ноември 2018 г.
Клуб З: ЧЕЗ - сделката на задкулисието. Кой стои зад Гинка Върбакова?
На пръв поглед истериката около сделката с „ЧЕЗ България“ е трудно обяснима, особено ако се съизмери с лекотата, с която се реализира подобна политико-олигархична схема с ТЕЦ „Варна“, която сполучливо бе наречена ТЕЦ „Доган“.
Човек се пита, ако Доган и Пеевски стояха зад Гинка, досега да сме забравили за придобиването. Значи е някой друг, много, но недостатъчно влиятелен и който не може да повтори упражнението на инвеститора Доган - да строи в една редица министерства, държавни компании, регулатори, КЗК, да осигури заслон от медии, ДАНС и прокуратурата.
По-важен е другият въпрос - кой от „Големите“ стои зад нея, защото е ясно, че тя е лице и фасада.
Недоверието към институциите расте, задкулисието доминира практически всяка по-голяма бизнестрансакция. Ако се поровите в историята на госпожа Върбакова като „инвеститор и мениджър“, трудно ще намерите дори и елементарно основание да ѝ вярвате. Сделката по придобиването на „ЧЕЗ България“ не е от нейния мащаб и от всичко, което зная за подобни трансакции, самата тя е най-значимият и неуправляем риск в уравнението по придобиването. Ясно е също, че зад нея стои мрежа от политици, бизнесмени, заинтересовани лица, които са реалните господари. Не става дума за обикновена пазарна сделка, а за битка между политически лобита с олигархични метастази.
Възраженията срещу сделката са от икономически и финансов характер, но най-вече от репутационен характер - от гледна точка на посланието, което тя изпраща към българската общественост - в контекста на въздейстивето върху националната енергийна сигурност, и към света - за бизнессредата у нас. Тези, които търсят отговори защо държавата трябва да се интересува от сделка между частни субекти, забравят, че тя не само има право, но е длъжна да се намеси активно, защото става въпрос за критична инфраструктура, която има значение за сигурността и живота на над 3 милиона български граждани, както в домовете, така и в компаниите потребители.
И не е само това - става дума за над милиард и половина приходи, стотици милиони постъпления в държавния бюджет, осигуровки на хиляди работници, които зависят от управленските решения на собственици и управители. А те са безименни, неизвестни.
Без да се разкрие реалният собственик на „Инерком“, ние няма да знаем кой ще избира управителите на дружеството, кой ще определя стратегическите насоки и политики, ще одобрява бюджетите, ще формира и доказва цени на пренос, на достъп, на обем и структура на инвестициите, ще взима ключови кадрови решения... Дори да приемем, че има политически игри между различни лобита, тревогите на клиентите на ЧЕЗ у нас са закономерни и логични извън политическия и олигархичен контекст.
Следя сделката от доста време и мога с нарастващо безпокойство да твърдя, че госпожа Гинка Върбакова не може да изпълни функцията на „инвеститор“. Тя вероятно играе ролята на бившия транспортен министър Данаил Папазов в сделката за ТЕЦ „Варна“. Зад нея стоят политици, бизнесмени, банки - които ние не знаем, а това е опасно, защото с него винаги вървят съмнения за произход и пране на пари, за потенциални престъпления и проблеми в енергопреносната и разпределителна система.
Разбирам „ЧЕЗ“ - хората са си в правото да си търсят парите, защото подобна цена трудно ще получат от някой друг стратегически инвеститор. Не само заради текущата оценка на активите и бизнеса, но и заради условията, при които компанията трудно излиза от страна с висок политически риск.
Проблемът за мен е, че докато идентичността на продавача не предизвика съмнение, то структурата на сделката е функция на сложна схема от скрити актьори. Ако бяха стратегически инвеститори, те в никакъв случай не биха имали нужда от посредничеството на госпожа Върбакова. Също и ако бяха известни финансови инвеститори от големи инвестиционни банки и фондове.
При тези затегнати условия за кредитиране в еврозоната и в България, след като приехме външния банков надзор, не виждам как европейски банки ще дадат стотици милиони кредит за придобиване на собственост в енергоразпределително дружество само срещу залог на акциите, без да се интересуват от достоверен бизнесплан, гаранция за приходи и, разбира се, значителни собствени средства – от порядъка на 150-200 милиона евро. Дори по сметки в същите банки удобно да депозират сравним финансов ресурс.
Госпожа Върбакова очевидно няма нито достоверен управленски опит, който да впечатли западни банки (а без тях сделка няма), нито има собствените средства, които са предусловие за трансакцията. Нали утре от дивидентите трябва да се покриват кредитите за придобиването на компанията, а те не са сигурна величина, а функция на добро управление.
„ЧЕЗ България“ има остра и огромна нужда от стотици милиони лева в закъснели инвестиции в модернизация на мрежата, в намаляване на енергийните загуби, в оптимизацията на дейността. Дори реалните играчи зад Гинка да не управляват пряко по-ниските звена на компанията, те ще правят избор на хората, които ще го правят.
Политическите заигравания на партиите със сделката с „Инерком“ не трябва да изместват погледа от последствията за обществото и потребителите като цяло, извън политика и партийни интереси. Още повече, когато зад интереса и патоса на отрицание на БСП може да се крие друг „техен“ инвеститор, който поставя същите, ако не и по-големи, тревожни въпроси.
За мен няма съмнение - от гледна точка на историята на политическите намеси в работата на „ЧЕЗ България“, че основните играчи и сега имат български адреси. В битката за по-голям кокал те използват Комисията на защита на конкуренцията, която излезе със смехотворни мотиви да спре сделката. Нормално и логично бе на някакъв етап лобитата на най-високо място да започнат пряка битка помежду си за по-голямо влияние и достъп до публичните ресурси. След КТБ няма праг на смирение или приличие, които да не може да бъде преминат.
След десет години власт всеки иска да кешира и да се събуди олигарх със стотици милиони и милиарди. Проблемът е, че тези милиарди трябва да се управляват и че се вземат от обществото, от потребителите, които имат праг на търпимост.
В тази надпревара за повече власт и пари, ще спечели този, който пръв осъзнае, че по-важен е не абсолютният размер на заграбеното богатство, а само онази част, която може да се управлява устойчиво, смислено и ефективно, без да създава проблеми.